уплашен.
Младата жена се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й — двете чернокоси глави, притиснати една към друга, малките ръчички, обгърнали здраво врата на Адам бяха наистина вълнуваща гледка. Тъй като самата тя обичаше баща й, можеше да разбере доколко зависима от неговата любов беше и Люси.
— Флора се е грижила за нас, каза готвачката — обяви момиченцето, като се обърна към младата жена и я озари с усмивката си.
С връщането на здравето се бе върнала и способността й отново да проявява буйно и шумно радостта си. След това добави с искрящ поглед:
— Трябва да се ожениш за нея, татко и тогава ще можем да бъдем винаги заедно. Няма ли да бъде чудесно?
Усмивката на младия мъж погали Флора, безмълвното му послание беше предназначено единствено за нея.
— Наистина ще бъде чудесно — отвърна тихо той.
— Можеш да се разведеш — предложи момиченцето, спусна краката си от ръба на леглото и започна да ги люлее под воланите на нощницата си. — В Монтоя развеждат и Бен също е направил това или по- точно — го е направил. Вече не е разведен — подчерта тя, в случай че баща й не беше разбрал нейните обяснения. — Той е женен за готвачката. Така че защо и ти да не направиш същото, татко? — попита невинно тя, решила че е намерила идеалното решение на въпроса.
— Идеята е добра, скъпа. Ще помисля по този въпрос.
— Гладна съм — обяви Люси и скочи от леглото, темата за развода беше изоставена поради по-важни причини.
Спря внезапно, очевидно спомнила си за принципите на доброто поведение.
— Искаш ли да ядеш нещо, татко? Готвачката направи шоколадов кекс и лекарката каза, че мога да си взема малко парченце след като изям всичката супа.
Шоколадовият кекс съвсем не беше по вкуса му в този момент. Това, което привличаше Адам най-вече, беше чаша вода.
— Може би по-късно — отвърна той, като се усмихна при познатата картинка, която се разкриваше пред очите му — подскачащата от крак на крак Люси. — А сега тичай да се насладиш на закуската.
— Ти определено започваш да оздравяваш — каза младата жена след излизането на детето. — Как се чувстваш?
— Почти достатъчно добре за шоколадов кекс — отвърна с усмивка той, а след това добави по- сериозно, — не знам как да ти се отблагодаря за помощта. Това е било истинско изпитание за теб.
— Болногледачките свършиха повечето работа.
— Толкова си скромна — каза нежно той. — Кога спа за последен път?
Тя вдигна рамене.
— Спах.
— Не съм привикнал на това, знаеш ли. Ти ни глезиш.
Подпряна на вратата, сложила една от престилките на мисис Ричардс върху скъпата си рокля, Флора се усмихна леко:
— Всеки би сторил същото на мое място.
„Не — помисли си той — Изолда би побързала да се качи на някой кораб още при първите признаци на болестта.“ Тя никога не бе седяла с дъщеря си, дори когато беше здрава. Децата я отегчаваха.
— Не, ни би сторил — каза тихо той. — Много съм благодарен и съм много щастлив, че те намерих — добави с нежен глас Адам.
— Двамата се намерихме един друг — отвърна усмихната младата жена. — С малко помощ от татко и от леля Сара.
— Енергично семейство — пошегува се той.
— Вярваме в резултатите.
— В такъв случай по-добре да оздравявам по-бързо — произнесе провлечено Адам.
На следващия ден състоянието на младия мъж се беше подобрило дотолкова, че започна да се оплаква от наложената му диета от леки супи, мляко и брашно.
— Мисля, че доктор Потс беше истински ангел, изпратен от Провидението, но тя вероятно има други пациенти, които се нуждаят от нея повече от нас — рече натъртено той, като погледна критично към купата си с каша от брашно. — Днес, като се върне от прегледите в кабинета си, ще й благодаря. Добре би било Хенри да отиде в града, за да осребри банков чек, с който да покрием разходите около болестта ни.
Той бутна настрани купата.
— Наистина човек трябва да е болен, за да яде това. Предполагам, че в града няма да намерим ребра от бизон — каза с усмивка той.
По поръка на Адам, Хенри се зае със задачата да предупреди управата на гарата, че на другия ден възнамеряваха да се присъединят към сутрешния влак. За щастие лекарката обяви, че вече са достатъчно здрави, за да могат да продължат пътуването си. Флора имаше чувството, че те така или иначе щяха да тръгнат, каквото и да беше мнението й. Малко след пет на другия ден, точно когато слънцето започна да позлатява небето, отново бяха на път.
Така те се движеха с два дни след Изолда, която също пътуваше на запад. Графиня дьо Шастлю имаше няколко причини да иска да се върне в Монтана, но нито една от тях не включваше развода.
Един от товарните вагони на същия влак, в който се беше разположила Изолда, пренасяше ковчега с тялото на Франк Сторхъм. Междувременно Нед яздеше на юг, за да прибере останките на брат си от гарата.
Джеймс и граф Холдейн пристигнаха в Шайен, но там в хотела намериха телеграма, която предупреждаваше, че тези които очакваха, ще се забавят поради заболяване. По-късното пристигане увеличаваше вероятността Нед Сторхъм да пристигне на гарата преди Адам.
Джеймс се надяваше да не се стигне до открита конфронтация още там.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Опасността стана наистина сериозна, когато Нед пристигна два дни по-късно в Шайен, придружен от своите наемници. По време на закуската следващата сутрин Джеймс и графът обсъждаха положението.
— Това не е най-доброто място за една евентуална схватка — каза Джеймс. — Трябва да направим всичко възможно първо да измъкнем Люси и Флора. Щом веднаж те бъдат на сигурно място, ще се справим с Нед и хората му. Трябваше да ги убием още тази пролет — измърмори под носа си той, като добави още една лъжичка захар към кафето си. — Но, — въздъхна той, — Адам беше настроен много по- благосклонно.
— На всичкото отгоре нямаме представа кога пристигат — отбеляза замислено Джордж Бонам. — Пише само, че ще се забавят.
— Дяволска работа.
— Значи просто ще чакаме, така ли?
Графът стана рязко от масата и тръгна към прозореца, който гледаше към улицата. Той погледна надолу към оживения площад, който се простираше пред най-добрия хотел на Шайен и попита:
— А местният шериф?
— Той няма да направи нищо.
Джордж Бонам се обърна към Джеймс при лаконичния му отговор.
— Сигурен ли си?
— Да се захване с бандата на Нед е равно на самоубийство и той го знае много добре. Съдът може да осъди един-двама от убийците, но това няма да му помогне, тъй като вече ще бъде мъртъв. А съдът е доста… да речем мек в присъдите си. По дяволите, та в нашите земи ние дори нямаме нужда от съдии за
