холера да не болнави. След няколко дни ще бъде много по-добре. Струва ми се обаче, че вие също се нуждаете от почивка.
— Люси е единственото ми дете.
Лекарката разбра прекрасно какво се криеше в отговора му.
— Щом задържи в стомаха си водата, която ще й дадем, можете спокойно да поспите — предложи тя. — Следващите няколко дни ще бъдат доста уморителни.
— Можете ли да останете тук, докато Люси се оправи? — попита Адам.
„Не каза «Кажете цената си», защото е достатъчно учтив, но очевидно това имаше предвид“ — мислеше Доротия Потс. Само един поглед към елегантно обзаведения вагон беше достатъчен, за да даде представа за богатството на собственика му. Без да се говори за вагона-конюшня до него. Или пък за хубавата англичанка, която беше представена само като лейди Флора Бонам, без никакви обяснения повече. Очевидно на тези хора не им липсваха средства.
— Мога да остана дотогава, докато не ме повикат други пациенти, но освен това трябва да продължавам да приемам в кабинета си, мистър Сер. Цялата околност лежи на моите ръце.
— Естествено, разбирам ви — отвърна учтиво младият мъж. — Ще бъдем благодарни на всяка минута от вашето присъствие тук.
Малко по-късно, когато Люси вече беше изпила лекарството си, без да го повърне и отново беше заспала, те насядаха в малката дневна, като обсъждаха принципното протичане на болестта.
— Първо ще се върне нормалният й цвят — каза доктор Потс. — Ще го забележим още утре. След още ден-два ще поиска да яде. Трябва да й дадете нещо съвсем простичко. И, без да искам да всявам тревога, мистър Сер — продължи лекарката, — но като съдя по вида ви, вие скоро ще се разболеете. Бас държа, че ви се повдига — каза тя, като го наблюдаваше с опитно око.
— Не мисля така.
— Не може да надвиете така лесно тази болест, мистър Сер. Нека да видя пулса ви.
След като го измери, тя съобщи:
— Искате ли да ви пратя помощници? Не след дълго вие също ще бъдете на легло. Няма да бъде лесно всичко да се поддържа в абсолютна чистота.
— Трябва да се грижа за Люси — отвърна Адам.
Гласът му не издаваше никакви емоции.
— Не мога да си позволя да се разболея.
Лекарката се усмихна.
— Както кажете, мистър Сер, но дъщеря ви най-вероятно ще спи спокойно през цялата нощ. А вие как се чувствате, лейди Флора — обърна се към младата жена доктор Потс.
— Все още съм добре. Мисля, че заразата може да се е пренесла от розовата лимонада, която купихме от някаква продавачка на чикагската гара. И Адам, и Люси пиха от нея — обясни тя.
— Тогава може би ще имате късмет и ще се отървете — заяви лекарката, — но стриктните хигиенни мерки са абсолютно задължителни. Карболова киселина, много вода и сапун, преварена вода за каквато и да е употреба.
— Ще бъда изключително внимателна — обеща Флора, която вече знаеше от опит значението на хигиената в подобен случай.
Двамата с баща й бяха останали известно време заедно с един от трите руски полка, лагеруващи край Самарканд през лятото на шейсет и пета, когато върлуващата холера беше отнела живота на хиляди хора. Командващият полка, в който бяха отседнали обаче беше поставил постове, които охраняваха течащия през лагера им поток и не пускаха никой във водата. Водата за миене и пиене трябваше първо да се преварява от готвачите. Никой от хората му не се разболя, докато в същото време страшната болест отне живота на половината от личния състав на намиращите се в съседство други два полка.
Лекарката остана с тях до появата на Хенри, който доведе две болногледачки, препоръчани от доктор Потс — две здрави момичета от съседните ферми, които изглеждаха доста компетентни и опитни, така че Флора се почувства поуспокоена донякъде.
Адам настоя да остане до Люси докато дишането й се стабилизира. В полунощ той рухна, точно както беше предсказала лекарката.
Развитието на болестта му беше точно толкова бързо, както и при Люси и на сутринта вече беше загубил съзнание. Викаше Люси в кошмарите си, очевидно и в това състояние тревогата не го беше напуснала. Когато Флора хвана ръката му и му заговори, той успя да отвори очи и да прошепне със стържещ глас:
— Люси трябва да се прибере у дома.
— След няколко дни всички ще бъдем у дома — успокои го Флора. — Люси е много по-добре.
Не беше повръщала от вечерта и кожата й вече не беше толкова синкава.
— Трябва да пристигнем преди Нед — смотолеви младият мъж.
— Нед Сторхъм ли?
— Трябва да пристигнем преди Нед.
Той изглежда не я чуваше. Внезапно я погледна така, като че съзнанието му се беше прояснило.
— Как е Люси? Лекарката тук ли е?
— Състоянието й се подобрява — отвърна нежно Флора, въпреки че беше повторила вече неведнъж същите думи. — Доктор Потс е при нея.
— Добре.
Адам направи гримаса, тъй като конвулсиите обхванаха отново крайниците му, изохка дълбоко в гърлото си, звук на страдание, а после очите му се затвориха отново, победени от опиума, разпространил се в кръвта му.
Следващите три дни бяха подчинени на почти военна дисциплина и режим — дни на даване на лекарство и на течности, на краткотраен сън и безкрайно бдение, защото доктор Потс беше предупредила, че е възможно връщане на болестта. Ако излекуването не беше пълно, привидно оздравелите болни можеше да заболеят отново до три седмици след първата криза. Лекарката идваше толкова често и оставаше толкова дълго, колкото можеше. Местните момичета се грижеха за приготвянето на храната, за прането на дрехите, за къпането на болните. Младата жена разбра, че Адам започва да оздравява в утрото на четвъртия ден от престоя им в Уокър, когато той отвори очи, погледна към непознатата жена, която го къпеше и извика „Флора!“ със силен глас, който нямаше нищо общо с едва чутия шепот, превърнал се в синоним на холерата.
Флора се появи тичешком, а той каза учтиво „Извинете ни за момент“ на непознатата. Когато тя излезе от спалнята, Адам поотпусна чаршафа, който беше сграбчил и увил около тялото си и попита:
— Коя по дяволите е тази?
— Болногледачка. Виждам, че се чувстваш по-добре — отвърна с усмивка младата жена.
— Но не достатъчно добре за подобен шок — възропта той. — Отсега нататък ще се къпя сам. Къде сме? Люси добре ли е?
Спомнил си за болестта на дъщеря си, той се опита да седне, но, отслабен от холерата, падна назад със стон.
— Жива ли е? — прошепна той.
Резките движения бяха повече от това, което можеше да понесе измъченото му тяло.
— Кажи ми.
— Абсолютно жива, скъпи и при това се чувства много добре. От вчера, когато реши, че е лежала достатъчно дълго, едва я удържаме далеч от стаята ти.
— Искам да я видя.
Гласът му беше изпълнен с копнеж.
Минута по-късно Люси влетя в спалнята на баща си, той се усмихна и разтвори ръце. Момиченцето отново имаше типичния за здравите деца розов цвят на кожата. То се усмихна весело и, разклащайки черните си къдрици, се хвърли в обятията му.
— То-о-олкова бях уплашена, татко, когато беше болен — оплака се тя, като се притискаше силно към него.
— Знам — прошепна Адам, стискайки здраво малкото й телце. — Първо ти се разболя и аз също бях
