Адам се усмихна, плати една голяма чаша с въпросната течност и я подаде на дъщеря си.
— Гледай! Има дори парченца лед. Така е още по-добре.
И момиченцето отпи голяма глътка. След още няколко хвалебствени коментара, Адам също опита от лимонадата. Флора отклони с усмивка поканата да отпие на свой ред, като посочи към чашата с леден чай, която мисис Ричардс току-що й беше донесла.
На здрачаване вече бяха излезли от гарата, от града, от околностите му и пътуваха отново насред дивата пустош, като се наслаждаваха на прекрасния, непрекъснато менящ се пейзаж докато вечеряха.
Малко след като приключиха с яденето, Люси повърна. Адам се притесни много, въпреки че външно не показа това и се опитваше да се успокои с мисълта, че тя сигурно беше яла нещо, което не й понася. Той обаче знаеше колко опасни са летните трески, особено за деца и стари хора. Отнесе Люси в спалнята й, сложи я в леглото и седна до нея, като хвана ръката й. Искаше му се да са по-близо до дома им, където въздухът беше чист и прохладен, макар да знаеше, че трябва да пътуват още шест дни, докато стигнат до тяхната долина.
По молба на момиченцето Флора прочете една приказка. Гласът на детето се беше превърнал в едва доловим шепот — смайващ контраст за тези, които познаваха нормалния й енергичен тон. Тя лежеше бледа и неподвижна в леглото си, черните й очи гледаха апатично, малката й ръчичка стоеше отпусната в дланта на баща й.
— Толкова съм жадна, татко — прошепна тя.
Всеки път обаче, когато й дадяха вода, тя я повръщаше почти веднага и на мръкване беше вече толкова безсилна, че не можеше да вдигне глава. Пулсът й беше отслабнал, кожата й беше студена, силни спазми парализираха от време на време крайниците й. Тя вече почти не отваряше очи, а кожата й беше суха, показател за общото изсушаване на тялото.
Адам стоеше до леглото, ужасен от невероятно бързото влошаване на състоянието на Люси, от необичайната й отпадналост.
— Трябва да спрем влака — каза с нетърпящ възражение глас той.
Стомахът му се беше свил на топка от страх.
— Имаме нужда от лекар.
— Ще накарам Хенри да съобщи на машиниста — каза Флора и стана от стола си до другия край на леглото.
Излезе почти тичешком от стаята, за да търси Хенри. Не беше посмяла да изкаже на глас подозренията си. Всички симптоми обаче показваха, че това е холера, а Адам и така вече беше полудял от тревога.
— Скоро ще намерим лекар — измърмори той, като погали нежно челото на дъщеря си.
Студенината му го накара да изтръпне.
— Татко е тук, до теб, лекарят ще знае, какво да направи, почти пристигнахме…
Гласът му се превърна в шепот.
— А после се прибираме в къщи…
Когато няколко минути по-късно Хенри се появи на вратата, младият мъж вдигна глава и попита притеснено:
— Колко остава?
— Четиридесет мили. Машинистът телеграфира лекарят да ни чака на гарата. Остава още половин час — отвърна със симпатия Хенри.
Той също беше разпознал холерата — беше се сблъсквал с нея прекалено често по време на дългогодишните си пътувания.
Адам кимна. Вниманието му веднага се насочи отново към дъщеря му — беше забравил всичко друго, освен страха за живота й. Драстичната промяна в състоянието й го ужасяваше и, навел глава, той безмълвно се молеше на Онзи, Който Беше Създал Всичко и молеше духовете да го чуят, макар и да се намираше в толкова далечни земи.
„Нуждая се от помощта ти, Ах-бадт-дадт-деах, и от силата ти, за да спасиш детето ми. Тя е моето слънчице и щастие, сладката надежда на живота ми. Моля те, чуй ме през тази нощ, изпрати ми помощта си. Тя е толкова малка“ — шепнеше той.
Адам си спомняше ясно, като че беше днес, невероятната радост, която беше изпитал, когато бе поел за първи път дъщеря си в ръце. Клауди му я беше донесла само минути след раждането й и беше казала:
— Сега вече тя е ваша, господин графе. Заедно ще се погрижим да бъде щастлива, нали?
Очите на Люси бяха широко отворени и тя го гледаше през полупрозрачната белезникава пелена, която ги покриваше с толкова сериозен и замислен вид, че младият мъж си помисли, че може би беше разбрала думите на Клауди. И тогава той прошепна на розовобузестото бебе:
— Добре дошла в долината Аспен, Люси Сер. А Клауди не е права. Ти ще ни направиш щастливи.
Тя веднага се беше превърнала в център на живота му и той научи под строгото ръководство на Клауди как да я къпе, как да я храни и как да сменя пелените й. Когато я люлееше да заспи й пееше свои песни — люлчени песни на абсароките, които някога майка му беше пяла на него.
Той беше този, който чу първата й думичка — „кон“. Той беше този, който я подкрепяше, когато правеше първите си несигурни стъпки. И той я учеше да язди първото си пони, когато навърши две години. Тя го будеше всяка сутрин, правеше му компания по време на ядене, разказваше му уроците си. И го караше да се усмихва.
Не можеше да я изгуби.
Целият свят около него щеше да потъне в мрак.
Той свали обеците от ушите си и внимателно ги постави до възглавницата й.
— Спаси я, Ах-бадт-дадт-деах — прошепна той. — Тя е моят живот.
Флора не можа да сдържи сълзите си, когато видя как любимият й се отказва от талисмана, който го предпазваше от всякакви злини, за да спаси дъщеря си. Мъката му късаше сърцето й и тя изгаряше от желание да го прегърне. Вместо това обаче младата жена стоеше безмълвна до вратата, тъй като не искаше да се намесва, знаейки, че сега Адам се намираше в някакъв свой свят насаме с Люси.
— Дишай, скъпа — прошепна Адам, надвесен над неподвижното тяло. — Не спирай да дишаш… добро момиче.
Той се взираше напрегнато в детето, сдържайки собственото си дишане. В този момент чаршафът се повдигна от едно почти незабележимо движение.
— Това е, момичето на татко — измърмори той.
Облекчението се усещаше ясно в дълбокия му глас.
— Дишай пак, така, добре… а сега отново… — продължаваше да настоява той, като че можеше със собствената си воля да накара дробовете й да поемат въздух.
Когато вагоните им бяха откачени от влака и закарани на една странична линия в Уокър, лекарят вече ги чакаше. Това беше висока, силна жена с решителен вид, която, щом видя синкавият цвят и сухотата на кожата на Люси, произнесе думата „холера“ без увъртания.
— Среща се доста често по това време на годината — съобщи безизразно тя. — Август и септември са най-тежките ни месеци в това отношение, но ако поддържаме абсолютна чистота, преваряваме водата и се погрижим момиченцето да задържи малко течности — продължи тя, увереността, с която говореше моментално подейства успокоително върху всички присъстващи, — най-много след седмица ще можете да продължите пътуването си.
Докато говореше, лекарката търсеше нещо в чантата си.
— Знаех си, че ги нося — възкликна тя, като измъкна някакъв бял прах и стъклена бутилка. — Съвсем малко опиум в това прахче ще облекчи болката и ще позволи на лекарството да остане в стомаха й — обяви тя. — Как се чувствате, мистър Сер? — попита тя.
Гласът й звучеше спокойно, но погледът й беше внимателен, на опитен професионалист.
— Чудесно — отвърна Адам. — Особено сега — добави той, очевидно ободрен. — Значи сте сигурна, че лекарството ще…
— Тя е силно детенце, мистър Сер — прекъсна го сивокосата лекарка. — Много важно е засегнатите от
