мен да защитава земите ми. По-силният си присвоява собствеността на по-слабия. Знаеш ли колко много хладнокръвно застреляни или обесени хора съм виждал? Това не е някой цивилизован район с цивилизовани закони и скъпоплатени адвокати, които ще водят в съда безкръвни битки от твое име. Те искат да ме убият, не разбираш ли? — каза тихо той. — И ще успеят да го сторят, ако не ги изпреваря. Съжалявам, че си разстроена. Иска ми се да мога да те успокоя. Иска ми се да не трябва да защитавам постоянно земите си. Иска ми се да умра на преклонна възраст в леглото си и ти да бъдеш до мен — изреждаше бавно той. — Но за да може да стане това трябва да убия Нед Сторхъм, а вероятно след това и някой друг — през следващата година, месец или може би дори ден. Земите ми наистина са безценни — едни от най-хубавите в щата. И аз възнамерявам да ги запазя.
— Мразя, когато ми говориш по този начин, мразя военния ви кодекс! — възкликна Флора, с треперещ от вълнение глас. — Не искам да умираш!
— Аз и не мисля да го правя — отговори твърдо Адам. — Ще се върна при теб и Люси, и — и той се усмихна, — нашето дете.
— Обещано?
Едва доловим, тревожен шепот. Победена от собствената си логика, тя трябваше да се примири с неизбежното. Нед Сторхъм нямаше да изчезне от живота им по собствено желание.
— Обещано — рече тихо той и протегна ръце, за да я вземе в обятията си.
— Кога?
Тъй като беше притиснала буза до гърдите му, думите й звучаха задушени.
— Не знам.
„Когато Нед Сторхъм е на път към ада, а Изолда — към Европа“ — помисли той.
— Много скоро, надявам се. А сега ме целуни и ми разкажи за бебето. Искам да говорим за по-приятни неща. Момче ли искаш или момиче? — попита тихо той, като я притискаше нежно към себе си. — Мислиш ли, че Клауди ще ни остави да го подържим — или пък Люси? Толкова щастлива ли си, колкото съм и аз, че ще имаме бебе?
Той погали с любов косите й.
— Толкова съм щастлива, че не може да се сравни с нищо. И ако не ме оставяше…
— Няма да бъде за дълго — прошепна той.
— Наистина ли?
Страхът й я караше да се чувства като малко дете, а това усещане беше доста странно за нея, след всички предизвикателства, с които се бе справяла в живота си.
— Честна дума.
Само няколко часа след заминаването на Адам, Флора вече мислеше, че би могла да му бъде от полза по много начини. Разбираше чудесно защо любимият й трябваше да се изправи срещу Нед Сторхъм, както и това, че присъствието й само щеше да усложни задачата му. Но същевременно беше сигурна, че може да му помогне — все пак се справяше прекрасно с оръжието.
Не беше ли длъжна да го подкрепи в името на тяхното дете и на Люси, размишляваше тя. Не беше ли длъжна да стори всичко възможно, за да увеличи шансовете на страната на мъжа, когото обича? Защо и тя да не вземе участие, за да защити общото им бъдеще?
Тя влезе във вигвама на баща си, където мъжете пакетираха дрехи на абсароките, за да ги изпратят в музея в Готинген, и заяви, като че между другото:
— Мисля си — защо да не последваме Адам и Джеймс? Искаш ли да дойдеш с мен?
Графът вдигна очи, погледна дъщеря си и остави кошницата.
— Знам какво чувстваш, но Адам няма да одобри това — каза той. — Той се тревожи за твоята безопасност.
— А моите тревоги за неговата безопасност нищо ли не значат?
В гласа й звучеше безпокойство.
— Нямам намерение да споря по този въпрос, скъпа — рече с успокояващ тон баща й. — Просто казвам, че Адам би предпочел да останеш в лагера.
— Е, аз пък няма да остана. Искаш ли да дойдеш с мен?
Хенри спря да сгъва украсената с мъниста индианска блуза и погледна към графа. Алън и Дъглъс също не сваляха очи от работодателя си.
— Разбира се. Знаеш, че ще дойда.
Ако графът нямаше вкус към опасностите и приключенията, той щеше да си стои в Йоркшир. На него му беше не по-малко трудно, отколкото на Флора, да остане тук.
— Ами Люси? — поинтересува се той. — Няма ли да се притесни, ако и ние тръгнем?
— Защо да не я попитам — предложи Флора, доволна, че отново контролира живота си.
Облечена като всички останали в селото, Люси по нищо не се различаваше от своите братовчеди и приятели. На младата жена не й беше лесно да я отдели от интересната игра.
Тя коленичи до нея и попита:
— Би ли имала нещо против ако отида с групата на баща ти и на Джеймс?
Люси с усилие откъсна поглед от играещите край тях деца и го насочи за миг към Флора.
— Самичка ли ще отиваш? — попита момиченцето, привикнало вече към бойните походи на Адам. — Татко никога не отива сам.
— Не, Джорджи, Алън, Дъглъс и Хенри също ще дойдат с мен. Няма да съм сама, а Пролетна Лилия ще се грижи за теб, докато аз се върна.
— Веднага се връщам! — извика към приятелите си тя, преди отново да насочи вниманието си към Флора. — Вече мога ли да отивам да си играя? — попита учтиво тя. — Играем си на надбягвания с коне и аз печеля.
Травмата беше избегната.
Люси беше отраснала сред голямото семейство на абсароките, беше сигурна в любовта на баща си, а бавачката й беше способна да я защити дори ако от земните недра се появяха демони. „И то доста успешно“ — помисли с усмивка младата жена.
Люси действително се чувстваше щастлива и сигурна във всички тези, толкова различни светове.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИ
Адам и Джеймс влязоха в Елена сами, за да се заемат с по-леката си мисия — да убедят Изолда да си тръгне. Тя беше отседнала в дома на Харолд и Моли Фиск, откри след пристигането си Адам. „Доста разумна предпазна мярка — помисли си той. — Но Изолда винаги е съумявала да защити интересите си.“
Това означаваше, че щеше да се наложи да се държи с нея по доста по-цивилизован начин, отколкото беше възнамерявал. Първата му мисъл беше да я върже, да я хвърли в дилижанса за Солт Лейк Сити и да каже на кочияша да се погрижи оттам тя да се прехвърли на влака, отиващ в посока на изток. Доколкото познаваше Изолда, обаче, тя със сигурност щеше да се върне още със следващата пощенска кола, така че този път трябваше да изясни позициите си извънредно ясно, мислеше унило младият мъж.
Убийствено ясно.
След като се настаниха в „Плантърс хауз“, двамата с Джеймс се изкъпаха и преоблякоха. По времето, по което Адам трябваше да разговаря със съпругата си в дома на семейство Фиск, Джеймс също имаше определена задача за изпълнение — да научи нещо повече за местонахождението на Нед Сторхъм.
И двамата мъже носеха пистолетите си.
Беше почти обяд и много горещо дори на хълма, където бяха построили къщите си по-богатите жители на града. Адам вървеше по застланата с тухли пътека към главния вход с мрачно изражение. Задачата, с която предстоеше да се справи, щеше да бъде много по-лесна за изпълнение в по-интимна обстановка.
Точно и затова тя беше отседнала в дома на семейство Фиск.
Моли дойде да го посрещне сред истински облак от морскосиня коприна и шумящи фусти, като прекоси
