голямото разстояние на дневната почти бежешком.
— Колко абсолютно прекрасно, че те виждам отново. Не казвах ли точно преди малко, колко прекрасно би било ако Адам дойде в града? — възкликна тя, като се обърна за потвърждение към другите две жени, присъстващи в стаята.
Хенриета почервеня от вълнение и изпелтечи някакво приветствие, което така и никой не разбра.
Изолда каза спокойно:
— Приятно ми е да те видя отново, Адам.
— Влизай, влизай, скъпо момче — настояваше Моли и поведе госта си към масата, подпряла длан на ръката му. — Да ти сипя ли чай?
Щом само погледна лицето на Адам, тя попита отново:
— Или може би бърбън? Не е ли рано?
— Двоен, ако обичаш.
— А при тази жега ще го искаш с лед, нали — усмихна се при резкия му отговор тя. — Седни и след секунда ще ти бъде сервирано.
И след като прошепна нещо на слугинята, отново се обърна към тях:
— Трябва да ни разкажеш за Саратога — каза тя, след като камериерката сложи брендито пред Адам. — Чувам, че конете ти спечелили доста добра сума.
Това, което в действителност имаше предвид, беше: „Разкажи ни за лейди Флора.“ Изолда вече се беше показала достатъчно словоохотлива по този въпрос. Но разбира се, за всяко нещо съществуваха поне две различни гледни точки.
— Отидохме, за да видим как ще се проявят Магнус и още няколко от младите ни коне и всички те се представиха добре — отговори гостът й, като се питаше докога щеше да съумее да бъде любезен.
И дали изобщо искаше да бъде такъв.
— Харолд каза, че наистина ще отидем за следващия сезон догодина. Милият татко на Хенриета винаги ходи там и казва, че това е чудесно място за бизнеса. А не е ли истински срам случилото се с бедния Франк Сторхъм? Едва вчера го погребаха. Не че изпитвах особена симпатия към него — побърза да добави тя, — защото той винаги пиеше повече, отколкото беше благоприлично. Но… е, той е мъртъв — нетактично добави тя. — Човек наистина се замисля колко преходно нещо е животът.
— Джеймс спомена за смъртта му — отвърна Адам. — Семейство Сторхъм като че имат слабост да се поставят в опасни положения. А пък и Франк никога не е бил добър стрелец.
Говореше абсолютно безизразно, лицето му беше като маска.
— Нед казва, че ти си го убил — обади се спокойно Изолда, като се усмихна на мъжа си над ръба на чашата с чай.
— Нед може да разказва каквото си ще — отговори Адам, — но тъй като не беше в Саратога, би било доста трудно обвинението му да се приеме сериозно.
Сега, след като най-после беше открил любовта, той не можеше да разбере как в продължение на години беше търпял злобната Изолда. Тя беше напълно неспособна да изпита каквото и да е съчувствие. Не се заблуждаваше и за момент относно характера на приятелството й с Нед Сторхъм. Единственото, което ги беше събрало заедно, беше невероятната им алчност.
— Кой ли би повярвал на Нед Сторхъм — намеси се разгорещено Хенриета. — Той е недодялан грубиян. Лелка не би допуснала да влезе в дома й — заяви тя.
— Колко мило — изгука Изолда. — Скъпото момиче те защитава, Адам. Това ново завоевание ли е? — попита злобно тя.
— Страхувам се, че Хенриета е права — отбеляза Моли, опитвайки се да намали неприятния ефект от отровните думи на гостенката си. — Казах на Харолд, че не съм съгласна да кани този човек в дома ни, въпреки че той има доста големи суми в банката на мъжа ми. Прекалено вулгарен е.
Хенриета се усмихна победоносно на Изолда.
— Трябва да е доста досаден — отбеляза хладно въпросната дама, — но съвсем няма да е единственият. Скъпата Хенриета ще ходи ли някъде, за да бъде представена в нечий кралски двор — отклони изкусно в друга посока разговора тя, като по този начин нанесе удара си с абсолютна точност. — Знам колко трудно е понякога да се намери настойник.
Това, което не спомена, но остави да се подразбира, беше контрастът между парвенюшкото американско богатство на Хенриета и древната благородническа кръв на Изолда.
— Ще ходя в Лондон — отвърна гордо Хенриета, без да усети майсторски насочения удар на събеседницата си.
Тя се гордееше с парите на баща си, а и богатствата му съвсем не бяха нови според нея, защото той ги притежаваше откакто тя се помнеше.
— Само на осемнайсет години съм.
Адам се усмихна едва забележимо. Отговорът на Хенриета беше истински шедьовър. Сигурно двадесет и седемгодишната Изолда й се струваше вече възрастна, помисли той, като си спомни кокетния коментар на младото момиче по повод на „по-възрастните“ мъже.
— Колко прекрасен изглежда светът на осемнайсет години — обади се тактично Моли, леко изнервена от витаещата във въздуха враждебност.
Беше забравила, че съпрузите Сер едва се понасяха.
— Предполагам, че всички си спомняме тези блажени дни.
— Още не се бях запознала с теб — обърна се към Адам Изолда, като го изгледа ледено.
Младият мъж, решил да не отговаря в същия тон, каза:
— Не мисля, че бях видял кой знае какво от Франция, когато навърших осемнадесетата си година.
— Което обяснява твоя интересен вид варваризъм.
Гласът на Изолда беше меден.
— Кое по-точно ви се струва интересно в него, госпожо? — заинтересува се хладно Адам, като този път вече не можа да прикрие раздразнението си.
Той изпи бърбъна си, постави чашата на масата, изправи се рязко и, като се обърна към домакинята, каза с все така леден глас:
— Бихте ли ни извинили със съпругата ми. Трябва да обсъдим важен въпрос, а времето ми е крайно ограничено.
Моли се изправи, като че изхвърлена от някаква пружина от стола си, погледна племенницата си, която като разбра какво означава подобен тон също се надигна, и запелтечи:
— Разбира се… разбирам… Хенриета, ела.
Само след секунди Адам остана насаме със съпругата си за втори път в продължение на един месец.
Гневът му беше очевиден. Усещаше се по стиснатите му юмруци, по възбудения му потъмнял поглед, по изпънатия му като струна гръбнак. Беше застанал неподвижно пред дантелените завеси на прозореца зад него.
— Да не би да ме застреляш с този пистолет? — попита хладно Изолда.
Всякакви претенции за учтивост се бяха стопили, омразата блестеше в очите й.
— Засега това е само мисъл — отвърна лаконично той. — Някои от приятелите ми упорито ме убеждават да го сторя.
— Джеймс, предполагам, този ужасен човек. Но ти разбира се няма да го сториш. Прекалено си етичен.
— Поне единият от нас двамата е.
— Моралът е за буржоазията.
— Що се отнася до аристократичната кръв, семейство Сер превъзхожда твоята фамилия и ти го знаеш много добре. Но аз не съм дошъл, за да обсъждам философски проблеми. Тук съм, за да ти кажа да напуснеш Монтана и никога повече да не се връщаш.
— Все още имам права като твоя съпруга, Адам. Няма да се отървеш от мен толкова лесно. И не съм изминала целия този път през прашната, гореща, неугледна страна, за да си тръгна толкова бързо. Между другото — миналата седмица взех някои от нещата си от ранчото. Очевидно не си бил там от доста време. Мисис Маклауд беше трудна както винаги.
