— Клауди не може да разбере великодушната ти душа — отвърна саркастично той. — Изненадан съм, че изобщо те е пуснала да влезеш.
— Обясних й, че няма да оставам в ранчото.
— В такъв си случай си обяснявам проявената от нея толерантност. Но ти няма да останеш и в Елена. Искам да се върнеш в Европа.
— Доста авторитарни навици си придобил. Страхувам се обаче, че няма да се съобразя с теб. Имам други планове.
— Нед Сторхъм не може да ти помогне.
— Аз пък не съм съгласна с теб.
— Той ще бъде мъртъв след няколко дни.
— Или пък ти.
— Не разчитай на това.
— Въпреки това разчитам.
Младият мъж въздъхна, като се опита да се отпусне. Цялата тази история със спорове, които не водят доникъде, му беше до болка позната.
— Чуй ме добре — каза той. — Не съм дошъл да водя преговори или да споря с теб.
Той спря за момент, за да се увери, че тя го слуша и, след като се приближи още малко, продължи да говори с изключително спокойствие:
— Или сама се качи на дилижанса за Солт Лейк сити утре сутринта, или в противен случай аз сам ще се погрижа да сториш това.
Тя го погледна дръзко.
— Не можеш да ме уплашиш.
— Защото винаги съм бил много мил с теб. Сега обаче говоря абсолютно сериозно. Ще направиш огромна грешка, ако не ме послушаш.
— И дори няма да ми предложиш още пари, за да те оставя на мира с новата ти любов, така ли?
— Не.
Беше приключил с купуването, плащането, любезностите. Не можеше повече да приема животът му да си минава, докато другите около него се радват на щастието си. Съдбата му беше направила неоценим подарък, след като се беше появил от чувство на дълг на приема у съдия Паркман една нощ и сега за него също най-после ставаше възможно да има всичко това, което притежаваха повечето хора: семейство, любов, спокойствие и радост, щастие, а може би и още деца, ако духовете бяха благосклонни.
— Не — повтори с категоричен тон той, а ръката му несъзнателно попипа револвера. — Нито пени повече.
— Всичко това звучи наистина драматично.
Позата й, отговаряща на една дама, не се беше променила — ръцете й, леко стиснати, лежаха в скута й, прическата й беше безупречна, главата — леко наклонена на една страна, като че го слушаше внимателно, връхчетата на обувките й леко се подаваха изпод розовата й рокля за чай.
— Ако утре не си на дилижанса, ти самата ще преживееш истинска драма, Изолда, предупреждавам те.
— Какви грубиянски намерения имаш, скъпи. Трябва ли да затреперя от страх?
Адам се усмихна и белите му зъби блеснаха за миг.
— Прекрасно. Приятно пътуване, Изолда.
И той излезе от стаята.
— Ще видим чие пътуване ще бъде по-приятно — измърмори под носа си тя, когато вратата се затвори след него и, като стана, остави чашата с чай върху масата с доволна усмивка.
Когато Адам излезе от стаята, той завари Моли, която го чакаше във вестибюла, стиснала напрегнато ръце. Въздишката й на облекчение накара младия мъж да се усмихне искрено.
— Това не бих го направил тук, Моли — каза закачливо той. — Бъди спокойна, въпреки че тази възможност ме изкушава особено много сега, тъй като тя ми каза, че се надява да бъда мъртъв след няколко дни.
— Нед Сторхъм има вземане-даване с жена ти — заяви прямо тя. — Не исках да я приемам тук, Адам, но тя е твоя съпруга. Не можех да откажа.
— Разбирам те прекрасно, Моли. Не е нужно да се извиняваш. Но тъкмо се питах — продължи той, като се усмихна отново, — какви са плановете ви за тази вечер.
— Какви би искал да бъдат плановете ми? — усмихна се на свой ред тя.
Винаги беше имала слабост към развратния граф дьо Шастлю и ако беше по-млада с двайсет години, сигурно нямаше да устои на чара му и щеше да забрави за една-две нощи съпружеските си задължения.
— Ако днес преди вечеря решите да отидете към хълмовете на запад от града, за да погледате залеза, аз съм сигурен, че тя ще предпочете да остане тук. Вземи и Хенриета.
— Колко дълго трябва да отсъстваме?
— Един час би бил достатъчен.
— Чувам, че най-после си се влюбил.
— Е, веднаж и в клюката да има истина — съгласи се с лека усмивка Адам. — Опитвам се да сложа ред в живота си. В Саратога платих на Изолда, за да не идва повече тук. Бях изненадан, когато научих, че е пристигнала в Монтана.
— Предполагам, че бременността би могла да обясни пътуването й дотук — заяви без увъртания Моли.
— Да не би да разправя, че детето е от мен? Разбира се, че не е. Трябва ли да публикувам опровержение в местния вестник? — измърмори саркастично младият мъж.
— Не е нужно, момчето ми — успокои го събеседничката му. — Тя направи спонтанен аборт.
Тъй като вечно подозираше, и то с пълно право, Изолда в някакви машинации, Адам попита:
— Тя ли ти каза това?
— Отношенията ни не са чак толкова близки, скъпи. Но за разлика от твоята съпруга, която мисли, че слугите не са човешки същества, аз разговарям с прислужниците си. И знам всичко, което става в дома ми. Изолда кървяла силно, когато пристигна тук преди няколко дни. Но вече съм информирана, че здравето на графинята напълно се е възстановило.
— Не би ли могло това да е нещо друго… искам да кажа… как…
— Не — прекъсна го Моли, слагайки край на смутените въпроси на събеседника си. — Абсолютно съм сигурна.
Тя се усмихна.
— Би ли искал да научиш подробностите във връзка с това?
— Не — отвърна припряно той и лицето му светна в усмивка. — Боже, Моли, знаеш ли с какво ме дари току-що?
— Със свобода ли? — попита дяволито тя и го погледна зарадвана. — Нова…
Тя прекъсна смаяна изречението си, защото Адам я сграбчи в обятията си и звучно я целуна.
— Благодаря, мисис Фоск — каза миг по-късно той, като отново постави домакинята си на треперещите й крака. — Вечно ще ти бъда благодарен — произнесе тържествено той.
— Реших, че имаш право да знаеш — отбеляза бодро Моли. — Знаех, че ще бъдеш доволен. Графинята владее до съвършенство изкуството да дразни.
— Забелязал съм го — потвърди Адам с неустоима усмивка на лицето. — Каня те на обяд днес, за да отпразнуваме предстоящото заминаване на Изолда. Какво ще кажеш за два часа в „Плантърс хауз“?
— Предполагам това означава, че ще трябва да променя плановете си за Хенриета — пошегува се Моли.
— Можеш да я вземеш със себе си.
— Подобно лицемерие не подхожда на мъж с твоята интелигентност, Адам.
