Когато Флора обърна глава по посока на звука, клиентката на Летиция, седнала пред масичката с огледало замръзна и светлосините й очи се присвиха. Само след секунда графиня дьо Шастлю развързваше яркорозовите пандели на бонето, което пробваше, вдигна го от русите си къдрици и, като го протегна на пълната собственичка, която се въртеше край нея, каза студено:
— Пишете го на сметката на съпруга ми и го изпратете в дома на семейство Фиск.
После постави отново на главата си лилавата кадифена шапчица, набързо оправи с умело движение перата й, хвърли поглед в огледалото и, като се изправи, излезе от магазина без да каже нито дума.
— Видя ли това? — прошепна на съпругата на директора на колежа Летиция, без да отделя поглед от отдалечаващата се Изолда. — Любовницата на съпруга й…
Закръглените форми на шапкарката потрепваха от възбуда.
— Видях графа и лейди Флора да танцуват заедно през нощта, когато се запознаха на приема у съдия Паркман във Вирджиния Сити — отвърна пламенно Ефи Хъмфрис, — и, кълна се, Летиция, скъпа, те повишиха доста температурата в залата. Всички присъстващи дами трябваше да оближат потта от горната си устна, когато двамата излязоха навън.
— Чувала съм разкази за това, което се е случило тогава!
Гласът на мисис Гранвил беше станал беззвучен от любопитство.
— Къде мислиш, че отиде графинята?
— Ако не се показваме — прошепна съпругата на директора на колежа, като постави пръст пред устата си и поклати глава, — ще можем да видим.
Изолда се спря на тротоара колкото да огледа улицата по посоката, в която се движеше Флора. Ноздрите й се разшириха при вида на конниците, които слизаха от животните си край конюшнята. Тя пое дълбоко въздух, като че душеше жертвата си, усмихна се и се запъти решително към нея.
— Защо не отидеш веднага към „Плантърс хауз“ — предложи Джордж Бонам на дъщеря си, докато разкопчаваше седлото си. — Ще се присъединим към теб след малко.
— Дори няма да направя опит да откажа — отвърна с лека усмивка Флора. — Едно меко легло ми звучи като райска перспектива.
— Може да поръчаш обяд за всички ни — посъветва я баща й, като вдигна чантата си. — И нещо студено и мокро — добави с усмивка той.
— Дадено — кимна в отговор младата жена. — Мислиш ли, че Адам е още тук? — попита тя.
Въпреки че следите му ги бяха довели до Елена, щом влязоха в гарата вече беше невъзможно да ги следват.
— Ще разбера — увери я графът. — А сега върви. Яздихме доста дълго време.
„Има типичната халтава походка на ездачите“ — помисли с отвращение Изолда, като наблюдаваше движещата се с широка крачка нагоре по улицата Флора, която очевидно отиваше към „Плантърс хауз“. Впрочем това не беше учудващо, като се има предвид момчешкото й облекло. „Адам живее прекалено отдавна в тази пустош“ — разсъждаваше, изпълнена със злоба младата жена, а високите й стилни токове леко потракваха по дървения тротоар. Беше загубил усещането и вкуса си към женствеността.
А може би дъщерята на графа беше намерила някакъв нов начин да го забавлява. Възможно бе на Адам да му бяха омръзнали нормалните жени. Каквито и да бяха причините, тя искаше онази уличница да разбере, че Изолда дьо Плези дьо Шастлю ще си остане графиня дьо Шастлю. Титлата на Адам беше станала нейна чрез брака им и тя нямаше намерение да се отказва от нея само защото той имал слабост към новата си приятелка по легло.
Светлите къдрици на Изолда привличаха слънчевите лъчи, така че Флора я забеляза преди още да се бе приближила напълно.
— По дяволите! — изруга младата жена.
Макар да знаеше, че Изолда е някъде в околностите, не беше и предполагала, че ще я срещне точно в този момент през този следобед в Елена. Дявол да го вземе! Какъв ужасен късмет!
„Просто мини край нея“ — предупреди сама себе си тя. — „Направи се, че не я виждаш.“ Наоколо се виждаха няколко пешеходци. При тези обстоятелства Изолда нямаше да прави сцени.
Цялото й тяло обаче изтръпна от напрежение.
Само след секунди Изолда застана пред нея със заплашителен вид и леден поглед, насочен към необичайното облекло на Флора, като препречи пътя й с широката си пола с кринолин.
— Той така облечена ли те харесва? — попита презрително графиня дьо Шастлю, изговаряйки надменно всяка сричка.
— И то много повече отколкото харесва теб, както и да си облечена — отвърна спокойно Флора, въпреки че внезапно силно й се прииска камшикът да беше в нея, за да заличи с него подигравателната й усмивка. — А сега защо не се отместиш — продължи с безстрастен глас тя. — Няма за какво да разговаряме. Нито пък имаме някаква обща тема, по която можем да стигнем до някакво съгласие.
— Обаче делим един и същ мъж — каза с умишлено сладък гласец Изолда и се наклони леко напред, така че елегантните й поли се полюляха като копринено махало. — А това със сигурност е „обща тема“.
— Не делим нищо друго, освен въздуха в Елена. Не си въобразявай, че притежаваш дори и малка част от него.
— Съдът обаче може да не съгласи с това.
— Но съдът не може да ти го върне. Защо не го оставиш на мира — попита спокойно Флора. — Та ти не го обичаш.
— Това е само някаква емоция без никакво значение — отвърна с надменна усмивка графинята. — Ние сме непоправимо женени.
И тя забеляза с удоволствие внезапно появилата се мъка в очите на съперницата й.
— В такъв случай — моите пожелания за благополучие — измърмори тихо Флора, като си даваше сметка за безполезността на спора им и започна да се придвижва с цел да заобиколи свободно разпрострелите се поли на Изолда.
Тя обаче вдигна чадъра си, за да й препречи пътя.
— Никога няма да можеш да го задържиш — каза с леден глас графинята, като държеше чадъра си надлъжно край талията на Флора. — Дори и да остане жив, въпреки плановете на Нед да си отмъсти, той ще се измори от теб, също както и от всички други преди това. Жените, които са му правили компания винаги са били многобройни. Но ти също знаеш това, нали?
Тя се усмихна леко, доволна от мъката, която причиняваше с думите си. Флора беше силно пребледняла.
— Ние чакаме дете — каза тя в настъпилата тишина.
Искаше й се тази студена, брутална жена да знае това. И опитваше да се защити от нейната бруталност по свой, също брутален начин.
— Нима?
Не се забелязваше никаква емоция по това подобно на кукленско лице.
— Номерът ти не е особено оригинален.
— Това не е номер, а истинско чудо. Но не се надявам ти да разбереш това.
И като сграбчи копринения чадър, Флора издърпа абаносовата дръжка от обвитите в ръкавици ръце на Изолда.
Високомерното презрение на графинята внезапно беше заменено от изненада.
— Слушай — каза Флора, като правеше всичко възможно да не избухне. — Защо не намериш някой друг, когото да преследваш? Не желая титлата на Адам. Моята ми е достатъчна. Можеш да си останеш
