раждането на детето. Досега не съм те напускала по свой избор, няма да го направя и сега. Освен това искам да те предупредя още сега, за да не стават после недоразумения. Вече и бездруго съм натрупала сериозен опит от недоразуменията и грешките в нашата връзка, готова съм да изтърпя и още.
Погледите им се срещнаха и той се втренчи в нея, но тя не потрепна. Това му напомни за младото момиче, на което той бе казал да си върви преди толкова много месеци. Тя го бе погледнала по същия непреклонен начин и бе казала, че ще остане.
Това бе ясният и решителен поглед на Блейз Брадок, съпругата на Джон Хейзард Блек. Тази неоспорима идентичност отвори първата пролука в бронята му от раздразнение, макар и още незабелязана от съзнанието му, ръководено от огорчението и натрупалата се — болка.
— Това беше напълно честно — каза той. — Вече съм предупреден. — И може би в опит да се защити срещу невероятното пулсиращо усещане за топлина, което се стичаше по сетивата му, Хейзард добави: — Напомни ми да предупредя и Синьо цвете. Надявам се да се сработите. — Думите му съдържаха солидна доза цинизъм.
— Копеле.
— Този епитет подхожда на жълтооките — каза той и лека усмивчица разчупи красивите му устни. — Опитай пак.
— Ще й издера очите. Няма да се задържи дълго — заяви непоколебимо Блейз.
— Тогава ще ми се наложи да я защитавам.
— Предлагам ти да помислиш и за собствената си защита.
Тъмните вежди на Хейзард се повдигнаха рязко, а устните му се разтвориха в още по-широка усмивка.
— Това заплаха ли е, сладурче?
— Разбирай го както намериш за добре, скъпи, скъпи съпруже — сладникаво отвърна Блейз, решена повече от всякога да се погрижи Синьо цвете да не бъде жена на Хейзард. Ако си мислеше, че тя ще го дели с някоя друга жена, то той сериозно се заблуждаваше. И ако Хейзард беше преценил малко по- внимателно своите чувства, той щеше да открие усещането за правото си над нея. Блейз му принадлежеше. Нито един друг мъж не можеше да я докосва. И докато осъзнатият мотив за спешното му отпътуване на изток беше детето, в сложната плетеница на неговата ярост се криеше именно това собственическо чувство.
Те се качиха на „Мичигън Сентръл“ на Голямата западна железопътна линия при Ниагарския водопад. Хейзард нае един от новите Пулманови хотелски вагони, включващи и гостна, зашеметяващо луксозна и чудесно обзаведена. Но по негово настояване Блейз стоеше заключена винаги щом останеше сама.
— Аз не се опитвам да ти избягам — запротестира тя, когато той се върна от поредната си обиколка за опознаване на обстановката.
— Не би и успяла — бе всичко, което той каза, докато прибираше ключа в джоба си, с овладени глас и изражение. — Най-накрая постигнахме съгласие по един въпрос.
— Бихме постигнали съгласие и по-доста повече въпроси, ако ти не беше така вироглаво неотстъпчив.
— Не съм неотстъпчив, а просто практичен. Спомням си за всичките ти сладки приказчици преди. — Устните му бяха изкривени в горчива гримаса, а тъмните му очи гледаха строго. — А петте невероятно дълги и болезнени дни, прекарани под земята, ми припомниха за твоя сладък начин на говорене. Обяд? — каза той студено и й подаде един сандвич с такова безразличие, че в купето за известно време настана абсолютна тишина.
Хейзард не само държеше Блейз под ключ, но и се стараеше сам да не се набива в очи. Янси щеше да надуши следите им. Рано или късно. А той не беше сам. Бабаитите никога не идваха сами.
На втория ден Блейз изкара един от редките си утринни пристъпи на гадене и когато Хейзард й донесе подноса със закуската, тя само му хвърли бегъл поглед и хукна към тясната тоалетна.
Той отвори вратата, която тя бе затръшнала, и стана свидетел на нейното мъчително страдание за един безмълвен миг, преди да й помогне да се задържи на краката си, докато тя повръщаше. След това я заведе до мястото й и я настани удобно с две възглавници под главата.
— Често ли ти прилошава? — попита загрижено той.
— Не — отпаднало отвърна Блейз. — Много рядко. Мисля, че е от клатенето на влака. Потомството се бунтува — добави тя с бледа усмивка.
— Съжалявам — каза тихо Хейзард.
— За потомството ли?
— Не, прекалено е късно за това. Съжалявам, че ти прилошава така. Ако има нещо, което бих могъл да направя… — Загрижеността му беше искрена.
Блейз искаше да каже „Прости ми за всичко… За минната компания, за майка ми, за Янси…“ Но дори при това едва доловимо желание тя се притесни и не посмя да го направи.
— Не носи закуската преди десет — каза тя вместо това с лека усмивка.
— Никога повече, биа — отвърна той с непринудена усмивка, която моментално прикри, щом осъзна как я бе нарекъл. След това се изправи рязко, седна на мястото си от другата страна и потъна в онова намръщено мълчание, което бе поддържал през по-голямата част от пътуването от Ню Йорк дотук.
По-късно Блейз се оплака от скуката и Хейзард й купи няколко книги при престоя им в Чикаго. Когато тя се оплака и от мълчанието му, той вдигна поглед и отсече:
— Мисля.
През следващия следобед Блейз отвори прозореца, изхвърли книгите и му се тросна:
— Говори с мен.
Хейзард отвори очи и се размърда в драпираното в зелено и кафяво канапе, което през нощта се превръщаше в легло с фини ленени чаршафи. Той се протегна съвсем бавно и седна изправен. Беше стоял буден по времето на всички нощни спирки, за да оглежда качващите се. Колкото повече се приближаваха към Сейнт Джоузеф, Мисури, толкова по-голяма ставаше възможността да се натъкнат на Янси. Сейнт Джо беше отправната точка на пътищата, водещи на запад, и Янси знаеше това. И въпреки че имаше няколко различни маршрута, то пътят им като цяло трябваше да мине или далече на юг, или през територията на Дакота. Ако Хейзард беше сам, той би рискувал с Дакота, но не би посмял да го направи с бременна жена до себе си.
Така че, бе логично да се очаква те да минат през гарата западно от Сейнт Джо. Това беше не само логичният, но и единственият избор. Янси щеше да е наясно с ограниченията пред тях й точно затова Хейзард бе сериозно обезпокоен.
— Говори с мен — повтори Блейз. — Вече два дни сме в този влак, а ти едва ли си отронил и десетина думи. — Това го правеше или необщителен, или груб до степен на неучтивост.
— Нямаме кой знае за какво да си говорим. — Той явно не възнамеряваше да промени държанието си.
Блейз пък нямаше намерение да му позволи да й обърне гръб за трети ден.
— Покрай Каунсил Блъфс ли ще минем? — настоя тя.
— Кажи-речи. — Той се бе излегнал, подпрян на лакътя си, а гласът му бе също толкова ленив, колкото и позата.
— Чух те снощи да излизаш по-често от обичайното. Защо?
Когато очите му бяха на път отново да се затворят, тя добави твърдо:
— Искам да ми отговориш.
Хейзард спусна краката си върху килима на луксозното купе и най-накрая седна.
— Проверявах кой се качва.
— Янси?
— Все още не.
— Наистина ли мислиш, че ще ни последва? Няма ли да е по-разумно от негова страна да остане в Бостън, за да харчи парите ми?
— Янси никога не ме е поразявал със сдържаността си. Доста по-алчен е от повечето и доста по-
