склонен да си отмъщава. Сигурен съм, че ще те последва. И мен. И детето ни.
— Ще можем ли да се доберем до Монтана?
Той сви рамена.
— Поне ще опитаме доста сериозно да го направим.
— Бих могла да яздя.
— Не и сега.
— Бременна съм едва в четвъртия месец.
— Това няма да е мързелива разходка из околностите. Не можеш да издържиш осемнайсет-двайсет часа на седлото. Прекалено е опасно за детето.
— Само за детето ли?
— И за теб очевидно.
— Благодаря за загрижеността.
— След като те открих мри най-скъпо платената специалистка по абортите в тази страна, би могла да не се съмняваш в загрижеността ми.
— Нямах намерение да позволя това да се случи.
— И все пак можеше и да размислиш. Жените са известни с тази своя способност. Не бих рискувал… още веднъж. — Изведнъж очите му придобиха вътрешна вглъбеност. И се изпълниха с огорчение.
— Още веднъж? — задъхано попита Блейз. Думите му й намекнаха за нова неразкрита мистерия.
Завърнал се към настоящето, към зелено-кафявата тапицерия на седалките и седналата срещу него жена с широко отворени очи, Хейзард продължи:
— Има и други начини на този свят да се направи нещо подобно, освен тоя на мадам Рестел. Всяка култура си има своя собствен метод.
— Твоята жена — прошепна Блейз, изведнъж осъзнала защо роклите бяха така грижливо съхранени, като реликви.
Той не помръдна, дори дишането му бе едва забележимо. Когато накрая заговори, гласът му беше безплътен, сякаш идващ от миналото:
— Тя нарани смъртоносно себе си и нашето дете… моето дете — каза той много меко. Старите спомени го завладяха, ярки като някогашните кървави следи върху снега. След една дълга пауза той отново вдигна глава. — Тя беше на шестнайсет години и беше силна. — После продължи тихо: — Умира цяла седмица. Държах я в ръцете си и гледах как бавно си отива от мен. — И той отново видя чертите й, сякаш всичко се бе случило вчера, видя как тя бавно умираше в агонията си. Хейзард преглътна и въздъхна леко. — Бяхме млади. Аз много я обичах. След сватбата бяхме неразделни. Тя идваше с мен на набезите. Когато разбрала, че е бременна, тя не ми каза. Не бих й позволил да идва с мен повече. И така тя се опитала да предизвика аборт — доста примитивно, както се оказа после. — Очите му се вдигнаха и уловиха ужасения поглед на Блейз. — Тъй че — каза внимателно той, с глас натежал от непосилното бреме на разкаянието, — недей да правиш нищо глупаво със себе си. И не ми предлагай повече да се измъкнем от Янси с езда. Няма да ти го позволя.
— Съжалявам. Не знаех за това. Никога не бих го споменала, ако имах представа. Моля те, Хейзард, не ме мрази — прошепна Блейз с лека болезнена въздишка. „Не ме мрази, помисли си тя, заради нечия чужда грешка“.
Хейзард въздъхна и се загледа в отминаващия пей.
— Не можем ли да бъдем приятели… поне засега? — помоли го тя. Искаше й се да можеше да го прегърне и да му даде утехата, от която се нуждаеше сега.
— Ще опитам — бавно каза той.
Не е много, помисли си Блейз, но подобна отстъпка, загърбваща първоначалния непримирим гняв, е стъпка във вярната посока. А Хейзард винаги държеше на думата си, значи щеше да опита.
Остатъкът на деня беше по-поносим — можеха да си приказват по малко, а когато я заключи, той първо й се извини. Дори леко й се усмихна — първият намек за искрена усмивка, след като я бе открил.
Всеки път по време на пътуването им с влака той неизменно излизаше, когато вечер Блейз се приготвяше да си легне, както и докато се обличаше сутрин. Бе научил урока си добре, и то по трудния начин. Едва не бе заплатил с живота си за него и сега нямаше никакво намерение да позволи на красотата и чара на Блейз да го омагьосат отново.
ГЛАВА 38
Сякаш адът разтвори дверите си, когато Янси се завърна в Бостън с новината, че Блейз е изчезнала.
Милисент се бе надявала, че Хейзард няма да пристигне навреме и че няма да открие мястото. Но дори не си бе представяла, че той ще се промъкне до Блейз край всички тях и ще успее да се измъкне с нея. Милисент стигна дори дотам да заяви с няколко децибела по-шумно, отколкото би се смятало за учтиво:
— Ти си един проклет глупак, Янси Страхан. И ако не я откриеш, ще ми е много трудно да си те представя споделящ с мен наследството ми на вдовица.
— Той е отново в играта — рязко й отвърна Янси. — Хич няма да е лесно — добави той с разбиране към нежеланието й да спази брачните им планове. При същите условия той също би постъпил така с нея.
— Колко? — тросна му се Милисент, осъзнаваща отлично при следите от пръстите на Хейзард по врата си че той отново е в играта. — Кажи ми колко ще струва това.
В това начинание възможност да се изкарат милиони, и това все още си беше така. Янси също нямаше никакво намерение да се отказва точно сега. Тя се нуждаеше от него и той се нуждаеше от нея. Той — от парите й, а тя — от неговите мускули. Освен това над всичко останало се извисяваше неприкритата, непреклонна решимост да не позволят на никого да застане между тях и парите, които жадуваха. Като двама фехтувачи, те учтиво парираха взаимните си удари още от първите дни в Монтана, разменяха по някоя дума или колеблив намек тук и там, изчакваха отговора на другия, придвижваха се след това в следващата позиция, докато накрая се обвързаха напълно, осъзнали силните си страни, и двамата уверени след първоначалните си ходове, че ще са по-силни като съюзници, отколкото като врагове.
А под грубата обвивка те хранеха някакъв странен респект един към друг, подплатен от време на време от необичайно еротично привличане. Извратеността и порокът се привличаха взаимно.
— Ще са ми необходими хора, коне и припаси. Той има преднина, но аз мога да наема Хайд в Сейнт Джо и няма да ми се изплъзне. Нито един от тях няма да ми се изплъзне. Хайд може да открие всекиго.
— Посочи ми някаква сума и си стягай багажа. Ще изтегля парите от банката, докато се приготвяш. Този път не трябва да се измъкнат. Ясна ли съм?
Янси кимна леко. Тя беше повече от ясна.
— Каква преднина имат пред теб? — .попита Милисент, вече запътила се към бюрото си.
— Сигурно ще успеят да спечелят около ден, докато се подготвя, но Хейзард не би могъл да пътува бързо с нея.
Копринената пола на Милисент изшумоля при допира си с килима, когато тя се обърна към него.
— И откъде си толкова сигурен, че ще тръгнат на запад? — остро го запита тя.
— Той е индианец — отбеляза Янси.
ГЛАВА 39
Блейз настоя да преспят в Сейнт Джоузеф. Тя посочи умората, бременността си и още един куп други причини, за да го накара да се съгласи.
— Искам да се наспя в истинско легло, а не на твърда облегалка, окачена на стената.
Той не искаше да остават. Бързото придвижване беше единственият им шанс да оставят Янси зад гърба си и той й го каза.
— Толкова съм уморена, Джон. Наистина ли една нощ ще е от такова значение? — Бяха се прекачвали два пъти през последната отсечка от тяхното пътуване — първо за участъка Чикаго-Бърлингтън по железопътната линия „Куинси“, след това с ферибота до Хенибъл за железопътната линия „Сейнт Джоузеф“. Блейз бе започнала да се изтощава.
