настойчивите й ръце, той ги отмести встрани, повдигна глава към сладките й, разтворени устни. Езикът му се промъкваше опустошително, страстно зовящ я и оставяйки я потръпваща.
Той бързо плъзна ръката си под метрите коприна и фусти, промъкна се по кадифената топлота на краката и бедрата й и после…
Един мъжки глас извика отчетливо от непосредствена близост:
— Блейз! Блейз! Къде си?
Тя замръзна.
Само след един удар на сърцето си, тя успя да дойде изцяло на себе си. Блейз се изправи, покри голите си гърди с треперещи ръце и с тих, отчаян глас прошепна:
— Не!
— Да — възпротиви се Хейзард с мисъл, насочена в определена посока, опитващ се отново да достигне до копринената мекота на оголените й рамене, абсолютно убеден, че никой няма да ги открие в изоставената кухня. Устните му търсеха нейните.
— Нещата, които ти носят удоволствие, не са лоши за теб, биа — прошепна той до устните й, използвайки нежното обръщение на абсароките, което жените намираха за толкова чаровно. — Твоят страх те обърква.
— Не — отново извика тихо тя, опитвайки се да се измъкне, отблъсквайки го с ръце, които се оказаха изненадващо силни. И преди Хейзард да успее да прецени дали наистина го мислеше или не, тя слезе от масата. Стреснат и напрегнат, той видя как тя изтича към вратата. С няколко бързи движения Блейз пооправи корсета на роклята си, намести дантелената драперия върху раменете си и изчезна в лятната нощ.
Джон Хейзард Блек изруга срещу сивите силуети на лятната кухня. Той не бе оставян така смутен и с незадоволени желания от времето, когато беше юноша. Бесен, той изскочи от постройката, ядосан на непоследователните жени като цяло и конкретно на една от тях. За един кратък миг Хейзард се вслуша в енергичната музика, която долиташе от бляскавия салон и след това, преценил, че тази вечер вече е преминал границата на добрите маниери, той се прибра в хотела и си легна.
На следващия ден Луси Атънбъроу се радваше на повече внимание от негова страна, отколкото бе обичайно. Той й бе обещал само сутринта, но прекара повече време с нея. Накрая, доста по-късно, когато горещината на следобеда стана поносима и приятната отпуснатост на добре прекарания ден налегна обитателите на стая 202, единственият абсароки, който търсеше злато около Даймънд Сити, остави уютното легло и гоилата жена в него и се запъти северно от Вирджиния Сити, към колибата си на билото на планината.
ГЛАВА 4
Следващите седмици преминаха в непрекъснат тежък труд. Хейзард ставаше с първите лъчи на изгрева, строеше улеи и дренажи, копаеше и взривяваше все по-дълбоко в минния процеп, който бе издълбал в хълма. Той хапваше набързо по пладне и продължаваше да работи до залез слънце. Тялото му, което се отличаваше със здравата си мускулатура с ярко изразен релеф вследствие на годините упорити упражнения, сега придоби нова издръжливост. Суровият режим продължаваше ден след ден. В края на дългия работен ден Хейзард обикновено беше толкова изтощен, че дори не можеше да мисли, искаше само да си легне, нямаше място за съзерцателни размишления. Но в кратките случаи, когато му трябваха повече от тридесет секунди, за да заспи, в съзнанието му се явяваше неканен образът на жената с огненочервена коса, кожа с цвят на праскова, облечена в кремава коприна.
За разлика от него, Блейз разполагаше със значително свободно време и тези незаети с нищо отрязъци все по-често биваха окупирани от ярките спомени за онзи невероятно чувствен мъж. Тя мразеше тези обсебващи я мигове. Досега нито един мъж не се бе намесвал така в чувствата й. А със спомените, разбира се, се появяваше и мисълта за безволевата и необяснима реакция, която той бе предизвикал у нея. Тя се изчервяваше всеки път, когато си припомняше за изумителното си безсрамие, за това, как за малко не бе изгубила честта си. Единствено гласът на баща й, прозвучал в ада на страстта, я бе спасил. Без този обрат тя с готовност и напълно съзнателно щеше да се отдаде на чаровния любовник на Люси Атънбъроу и кой знае на кого още.
Той беше прелъстител от най-долен тип, реши тя, след като се заслуша в клюките за разпуснатия живот на Хейзард. Всеки знаеше по някоя негова историйка с жени. Той беше от тоя тип мъже, които използваха жените като безнравствени играчки, и това в съчетание с обичайното мъжко неуважение, което тя не можеше да приеме за цивилизовано. Използването на жените като играчки за еднократна употреба не беше нещо рядко за белите мъже. Това, мрачно признаваше пред себе си тя, бе очевидно в привилегирования свят на богатите, към който принадлежеше и тя.
Но в своя собствен свят тя отказваше да приеме мястото, отредено й като на всяка друга богата млада дама. Необходимостта от добър брак, цялото повърхностно безразличие, така често срещано и втръсващо, досадното еднообразие на изисканото общество, все неща, за които бе така сигурна, че я очакват, както и че слънцето ще залезе. Мисълта за това безсмислено, празно съществуване я преследваше като гротескна картина на ада. Съзнателно или не, тя се бе борила срещу окончателното решение за брак по сметка през целия си живот. През годините, в определени случаи тя избухваше в гневен плач, причинен от злобния каприз на съдбата, който й бе отредил ролята на чувствителна жена. Мъжете не бяха така впримчени и ограничавани от педантичните правила на етикета. Това беше ужасно несправедливо.
Но благодарение на непоколебимата си решимост и разбиращия я баща, който даваше пълна свобода на капризната й индивидуалност, Блейз успяваше да заобиколи доста от ограничаващите я задължения за своите деветнадесет години. Нейната непреодолима жажда за знания беше поощрявана благодарение на състоянието на баща й, за разлика от повечето жени по това време. Не един и двама добре платени преподаватели по всички дисциплини, от най-стандартните до по-странните, бяха прекрачили прага на учебната стая с изглед към Чарлз Ривър в нейния дом. Блейз бе получила образование по основните дисциплини — литература, математика, география, история, както и по по-нестандартни предмети като астрономия, арабски език, биология, металургия и китайското бронзово изкуство. През лятото на 1865 година тя беше красива, интелигентна, пълна егоистка, малко дръзка и ужасно отегчена от глупавата среда, в която живееше.
След още една седмица във Вирджиния Сити, посветена на ежедневните безсмислени разговори с приятелките на майка й, Блейз вече умоляваше баща си да пътува отново заедно с него до златодобивните мини. Там поне се бе почувствала като жив човек. Ако й се наложеше да прекара още един ден сред префърцунения интериор на луксозния хотел на Вирджиния Сити, занимавайки се с пиене на чай и размяна на злобни клюки, тя щеше да експлодира.
Рано сутринта в събота Блейз напусна Вирджиния Сити заедно с баща си и група от дванадесет бизнес съдружници и трима водачи. Последвалата седмица бе прекарана в обикаляне на златоносните участъци, разговори със златотърсачи, покупки на нови участъци, дискусии около цените на златото и обсъждане на находища с техните собственици.
Тринадесетте члена на групата опитваха с общи усилия да купят всички възможни обещаващи участъци. Те имаха капитал, с който да сложат началото на преси за руда и извличащи злато предприятия, нещо, което повечето сдобили се с участъци не можеха да си позволят. Освен това те имаха практическия опит от рудодобива в други области на Съединените щати и Европа, който бе нужен за осъществяването на добива на кварц — вид дългосрочен добив на злато.
Блейз слушаше как баща й, неговите съдружници и златотърсачите обсъждаха как трябва да се проследи жилата, да се прокопае шахта, да се отдели рудата, после да се изкара на повърхността, да се разчупи и да се извлече златото от получилата се основна маса. Тя започна да разбира въпросите, свързани с вентилацията, изнасянето на повърхността и укрепването с дървени опори. Откри, че новите експлозиви и по-съвършените методи за сондаж позволяват на златотърсачите с по-малки възможности по-лесно да отделят съдържащата злато руда от основната скала. Научи за натрошаващите мелници и по-примитивната
