отляво на Блейз. — Щом не можем да го купим с пари, не можем ли да му предложим някой друг участък? Или пък да се договорим с него за малък процент участие. Той вероятно не е чистокръвен индианец и сигурно е малко по-цивилизован от останалите. Или поне малко по-алчен.
— Чух, че е завършил Харвард — каза Франк Гудуин, — ако говориш за оня дългокос приятел, който седна на нашата игрална маса на областния бал. — Веждите му се смръщиха. — За малко да ми обърне джобовете до дъно.
— За малко да обърне джобовете на всички ни — оплака се партньорът му Хенри Девил.
— Трудно ми е да го повярвам — продължи Франк.
— Още по-трудно е да го преживееш — изръмжа друг мъж.
— Не, искам да кажа, че ми е трудно да повярвам, че е учил в Харвард. Знам, че там са допускали по някой от ония сиамски или китайски принцове, или някой друг жабар, както и по някой руски граф. Но полуиндианец?! Бога ми, това не мога да го повярвам.
— Мама му стара, хич не ми дреме, дори да е достатъчно цивилизован за бала на английската кралица — каза безцеремонно Янси, без да обръща внимание на Блейз. — Тоя участък ни трябва. Как ще го вземем?
— Защо аз да не отида и да поговоря с него? — каза Блейз много тихо.
— Изключено — отвърна рязко баща й. — Сама чу, наскоро е убил трима души.
— Но, татко, той, изглежда, се — Блейз замълча, търсейки подходящата дума, тъй като тая, която й бе хрумнала — „справя“, щеше да прозвучи твърде безнравствено — …отнася добре с жените — довърши фразата си тя. — Чух го да говори със съпругата на върховния съдия и сама поговорих кратко с него. Ако става въпрос за същия човек, не мисля, че той би наранил жена. Нека да опитам. Може би ще успея поне да се приближа достатъчно близко, за да поговоря с него.
На мига се разнесоха различни мнения във възбудена смесица от мъжки гласове. Блейз изчакваше търпеливо. Те, както и тя самата, разбираха, че това е единствената смислена алтернатива на това да го атакуват с армия. Янси не бе успял да се приближи достатъчно близо, за да говори днес с него и на два пъти се бе стигало до заплахи с оръжие. Ако тя не опиташе, те всички щяха да се върнат във Вирджиния Сити с един участък по-малко в един изключително обещаващ златодобивен парцел.
— Нека опитаме — каза Франк.
— Казах не! — избухна полковник Брадок.
Отправяйки към баща си оня спокоен и разумен поглед, който винаги го убеждаваше, че това, което тя иска, не е толкова необмислено, колкото изглежда, Блейз се възпротиви:
— Татко, знаеш, че мога да се грижа за себе си. Доста съм добра с моите колтове. Нали сам си ме учил. — Тя не спомена, че ако този Хейзард е същият индианец, който тя бе заплашвала през май в Даймънд Сити, ще й се наложи да разчита повече на неговото благоразположение, отколкото на пистолетните си умения като гаранция за безопасността си. — Моля те, татко — каза тя с чаровно умоляваща усмивка.
Полковник Брадок се колебаеше. Очите му се бяха спрели на увереното изражение на дъщеря му, докато партньорите му го убеждаваха да се съгласи.
— Хайде де, Били, посред бял ден. Какво би могло да й се случи?
— Ние ще сме на две крачки оттам — допълни друг мъж.
— Няма да стори нищо на една жена. Говори се, че си падал… доста по жените.
И докато Били Брадок ставаше все по-мрачен, особено след последната забележка, Търледж умело подхвърли:
— Атънбъроу го беше поканил на бала, забрави ли, пък и той изглеждаше не по-малко джентълмен от който и да е от нас, така поне ми се стори.
— Търледж е прав, татко. Не биха го поканили на бала, ако не му е било там мястото. — Естествено, Блейз знаеше кой точно бе решил, че мястото му е там. Но сега едва ли щеше да е уместно да говори за това. Тя го гледаше в очакване. Беше неговото единствено дете, той я обичаше и, мътните го взели, никога не можеше да й откаже нещо.
И Блейз разчиташе на това. Още едно тихичко „моля те“ и той се предаде безпомощен.
ГЛАВА 5
Джон Хейзард стоеше под голото слънце на кръстопътя на посипаната с каменни отломки пътека, мускулест, строен и ужасно любопитен, прехвърлил през рамо отпуснатия ремък на карабината си. Извън обсега на познатите огнестрелни оръжия, хвърляйки коси погледи по обгорения от слънцето пейзаж, той наблюдаваше групата облечени в черно мъже на около хиляда метра надолу по склона и особено внимателно дългокраката жена с коса, напомняща на огрян от лъчите на залязващото слънце облак. Пътеката беше груба, неравна, настлана с отломъци шиста, много полезна, когато искаш да усетиш дали някой се приближава.
Тя беше обула черни панталони, подпъхнати в черните й безупречно лъснати английски ботуши за езда. Хейзард се чудеше кой ли слуга бе тръгнал с нея само за да са ботушите й така невероятно поддържани. Тя носеше още бяла ленена блуза, украсена с многобройни ситни плисета, която подчертаваше незабравимия златист оттенък на кожата й, потъмнял почти неуместно за една дама, откакто я бе видял за последен път. Трябва да е забравила слънчобрана си във Вирджиния Сити, иронично отбеляза той.
Той знаеше защо тя се изкачва по хълма. Бе разпознал групата богато облечени хора в началото на възвишението.
Когато тя се приближи на около десет метра, Хейзард промени леко позицията си. Пръстът му се отпусна от запънатия спусък. Очите им се срещнаха. Тя се изчерви, после пребледня и така по нежното й лице се очертаха румени контури. В неговите студени тъмни очи се мерна едва доловимо възхищение.
— Прекъснахте обеда ми. Оставете револверите си отвън.
И без да изчака отговора й, той се обърна и се запъти към грубия си дом, отвори вратата и влезе вътре.
Блейз остави револверите си, мина през малката веранда и застана на входа. Хейзард вече беше седнал и се хранеше. Приятно мускулестият му кафяв торс, белязан на места от избледнелите белези от зараснали рани, я накара да се почувства объркана — от врязалите се в него спомени за битки и от неговата голота. Той бе обут в гамаши от антилопа и мокасини6. Наскоро подстриганата му коса беше сплетена и влажна от тежкия труд под обедното слънце, едва избилите блестящи капчици пот подчертаваха грациозните черти на тялото му.
— Може ли да вляза?
Той повдигна вежди, изучавайки крехката жена пред себе си. Спомените му за нея бяха точни, но на дневна светлина тя изглеждаше по-млада и… още по хубава.
— Разбира се — каза той.
Когато Блейз пристъпи в малката стаичка, той стана, отиде до вратата и я затвори. Връщайки се обратно, Хейзард спря много близко до нея, така че тя усети топлината, която се излъчваше от него. Тъмните му очи посветиха цялото си внимание на нея. Очите й се спряха на устните му по своя собствена воля и тя си припомни буйната страст на целувките му.
Стройната му, протегната ръка сочеше масата.
— Желаете ли да се присъедините към обяда ми? — прошепна учтиво той, сякаш никога не се бе допирал до ефирната коприна на кожата й и не бе отпивал от нейната искрена страст. — Убеден съм, че е далеч под обичайния ви стандарт — отбеляза ведро той. В гласа му искреше шеговита нотка. — Но е достатъчен, за да задържи духа в тленната му обвивка.
— Не, благодаря — отвърна Блейз на мъжа, известен на повечето хора като Хейзард, спомените й за когото бяха неочаквано ярки. Необичайното безпокойство и странните усещания я правеха прекалено нервна, за да яде. Храната му беше проста — пържени филийки, голяма пържола от лос или сърна, както й се струваше, кафе и една голяма купа горски плодове.
— Опитайте поне плодовете — предложи той, връщайки се към масата. — Едно от момчетата на Мактагърт ги бра цяла сутрин. — Той седна и започна да се храни.
— Не, благодаря — повтори тя, твърдо решена да премине направо към същината на разговора. Блейз
