арастра, използвана от мексиканците и обитателите на Южна Америка за разбиване на златоносната руда. Блейз започна да оценява колко труден и сложен е добивът на злато.
Този път, за разлика от убийствените горещини при първото им пътуване, времето ги подпомагаше с подходящи температури и затова работата им доставяше удоволствие. При възможност отсядаха в хотели (оптимистичен евфемизъм за четири стени с покрив над тях), в останалите случаи лагеруваха на открито под звездите. Пейзажът бе съчетание от насечени, покрити с борове планински склонове и прекрасни зелени долини, през които преминаваха бистри бързеи. Групата следваше коловозите на фургоните, а в по-слабо забелените райони — тесните следи на сърните. Въздухът бе наситен с уханието на борове. Под извисяващите се дървета на девствените гори рядко се срещаха и храсти. Килим от гниещи борови иглички покриваше грубата почва и в неговото ръждиво оцветено легло бяха разцъфнали диви цветя в палитра от ярки цветове. Това бе рай за младата жена, прекарала по-голямата част от живота си в златните окови на бостънското висше общество. Сега тя намираше живота на открито за неподправен и носещ здравословно удовлетворение, но все пак продължаваше да бъде до голяма степен част от своето префинено обкръжение. Запленена от дивите, сурови дни на пътешествието из планината, Блейз дори веднъж не се запита как се приготвя храна при тези условия, как така лагерите са винаги толкова удобни или пък дори кой оседлава и приготвя коня й всяка сутрин. Нейното неведение бе разбираемо за жена, отгледана в къща, за чието домакинство се грижат неотменно четиридесет слуги.
Две седмици по-късно тяхната група спря в Даймънд Сити за последен престой, преди да се върнат във Вирджиния Сити. През следващите три дни всеки от групата бе зает с подреждането и завършването на всички предишни сделки.
В късните часове на другата сутрин Янси Страхан, надзирател на полковник Брадок, буквално връхлетя във всекидневната на малката къщичка, която бяха наели, и вбесен декларира яростта си към „проклетите индианци“ като цяло и по-специално към „оня скапан индианец“. „Тоя копелдак“, избухна той в ласкавата форма на провлачения си олддоминиънски диалект.
— Заплаши ме, че ще ме гръмне, ако не се махна на минутата от участъка му! Тия нямат ли си резервати наоколо?! Проклетият му нагъл дивак! Чия си мисли, че е тая земя?!
Но никой от групата хитри и алчни бизнесмени, превърнали „отнемането“ в изкуство, не се оказа достатъчно безочлив, за да му отговори.
— За кои участъци става дума? — попита един от насядалите около голямата дъбова маса мъже.
— Хиляда и четиридесет и хиляда и петдесет. В този лагер всеки има право на два участъка и тия са плеснати точно в средата на нашия блок — отвърна ядосано Янси.
— Как се казва тоя приятел?
— Хейзард нам кой си — бе отговорът на Янси и Блейз пое рязко въздух, вслушвайки се все по- внимателно в неговите думи. — Едно от, ония проклети индиански имена. Викали му Хейзард, видите ли, и по-добре да не сме му се мяркали пред очите.
— Опасен ли е?
Янси кимна.
— Убил е трима през миналия месец. Единият, казват, лъжел нещо на карти и се хванал за пищова, когато индианеца му го казал. Според приказките, нямал никакви шансове. Отнесъл го още преди да си е измъкнал пищова и наполовина от кобура. Шушукат, че оня бил по-бърз от когото и да е наоколо.
— Можем ли да се справим с него? — попита някой с двусмислен тон, досущ като думите му.
— Зависи — отвърна Янси уклончиво — от средствата. Другите двама мъртъвци са били хвърлили око на участъка му. Решили през една нощ да го спипат от различни страни на хълма. Оправил ги и двамата.
Последва всеобщо прочистване на гърла и някой промърмори:
— През нощта?
Янси се просна на един стол и огледа насядалите около масата.
— Казват, че никога не спял. — Гласът му се снижи и той каза по-тихо: — Но, Бога ми, няма неуязвими хора.
— Ти опита ли…
— Проклетият кучи син не ме допусна достатъчно близо, та да мога да му направя предложение. Ще трябва да го имаме предвид, каквото и да опитаме.
Седнала до баща си, Блейз усещаше как пулсът й продължава да се учестява при всяко споменаване на Хейзард. Когато участъците се окажеха безперспективни, хората престояваха в лагера твърде кратко време. Затова тя не беше сигурна, че точно той е този златотърсач. След като го бе видяла облечен във вечерен костюм във Вирджиния Сити, предишното й впечатление бе замъглено от объркване. Явно историите, които разправяше Янси, бяха верни и този мъж притежаваше много способности — не просто прелъстител, а и убиец, и златотърсач. Беше й някак трудно да си го представи като убиец, след като бе усетила нежното докосване на ръцете му. Явно и в убиването на хора беше също толкова добър, макар че, ей Богу, суровото и незабавно правораздаване беше нещо обичайно за тези беззаконни лагери. Самоотбраната, както знаеше Блейз, бе правило номер едно в областта и може би единственият закон, и никой друг, освен теб самия, нямаше да се погрижи за това, което е твое4. „На запад от Ред Ривър не се задават въпроси“ — гласеше старото правило.
Така че, докато около нея мъжете обсъждаха как да се доближат по най-добрия начин до Хейзард и да го накарат да промени мнението си, мислите на Блейз бяха заети със спомена за допира на мускулестото му мъжествено тяло. Почти със същата скорост, с която се бяха появили тези мисли, тя се порица за това, че е допуснала да я обсебят толкова глупави спомени. Хейзард Блек не беше нищо повече от примитивен анахронизъм във вечерен костюм. Под външността му се криеше варварин, убиец, брутален човек. И колкото и да обичаше Блейз дивата, неопитомена природа на Запада, тя трудно би могла да приеме подобни черти за приемливи у един мъж.
Разговорът продължи набързо. Участъците на Хейзард бяха като клин в парцела, който вече бяха закупили. Ако не успееха да се сдобият със земята му, това можеше да предизвика неимоверни проблеми в бъдеще във връзка със „Закона за връхната точка5“. Както изглеждаше, решиха мъжете, в участъците на Хейзард се намираше връхната точка на златна жила. Според настоящия закон за добива на злато, създаден през ранните години на Калифорнийската златна треска, ако собственикът на даден участък открие връхната точка на златна жила в неговите граници, то той е в правото си да я проследи отвъд участъка си до самия й край. Ако златната жила в участъка на Хейзард продължаваше в кой да е от участъците от двете му страни, той щеше да има законното право да добива злато в техния парцел. Златните жили бяха непредвидими, но никой от хората в „Бул Майнинг“ не смееше да се реши на излишен риск.
— Той не беше ли на областния бал във Вирджиния Сити преди две седмици? — попита Търледж Тейлър, вицепрезидент на „Консолидейтид Майнинг“. — Не може да е бил чистокръвен индианец и да е получил покана. — Той не знаеше, че Луси Атънбъроу бе разпратила поканите.
Включи се и друг глас:
— Разбрах, че бил син на вожд. Родителите му са умрели през миналата зима, когато едрата шарка е взела толкова много жертви от клана на планинските врани. Той се е самобичувал, според техния обичай за скърбене. Така изразяват мъката си. Чух, че здравата се бил подредил. Странен народ.
Мислите на Блейз бързо се върнаха към калта в деня на първата им среща, когато тя бе забелязала белезите, нашарили гърдите му.
Дузина любопитни погледи се впериха в говорещия.
— Къде си чул това? — попитаха в унисон два гласа. Мъжът трепна сконфузено за миг и погледна виновно към Блейз, преди да отвърне:
— Едно от момичетата на Роуз ми го каза.
Всички, с изключение на Блейз, знаеха за кое точно от момичетата на Роуз става дума. Една от младите проститутки в най-шикозния публичен дом на Конфедерейт Гълч бе завъртяла главата на Ед. Тя беше само на четиринадесет години и той бе поверил голяма част от работата си на свои подчинени през последната седмица, за да може да остане в Конфедерейт Гълч.
— Фей каза, че гърдите и ръцете му били нашарени от белези. Роуз се била грижила за него известно време.
— Както изглежда, тоя път си нямаме работа с обикновен златотърсач — намеси се мъжът, застанал
