впечатление, което оставиха в проницателните му очи отношенията между Дит-Чилияш и неговата красива заложница.
ГЛАВА 10
— Кой беше това? — попита Блейз, когато Хейзард се завърна в кабината.
— Моят ба-гуу-ба, моят брат — преведе й той.
— Голямо ли е семейството ти?
— Не, аз останах единствено дете. Нито един от моите братя и сестри не оцеля, за да проходи.
— Но нали той е твой брат — каза тя озадачено.
— В нашето племе по обичай се обръщаме към роднините от мъжки пол на съпругите си с „братко“ и се отнасяме с тях така.
— Женен ли си? — попита Блейз, без да успее да прикрие съвсем шока в гласа си.
— Сега не. — Хейзард произнесе думите бавно, така сякаш не беше съвсем сигурен в твърдението си.
— Какво значи това? — Изведнъж тя се раздвижи от мястото си в леглото, където бе проследила изгрева. Цялата й сънливост, присъща за ранния утринен час, изчезна без следа като последствие от краткия му, неуверен отговор. Дългите й голи крака се плъзнаха извън завивката и с едно-единствено импулсивно движение тя се изправи, лице в лице с Хейзард, с лекото вълнено одеяло увито около нея като кралска мантия. Когато той не отговори нито на въпроса й, нито на острия й поглед, Блейз продължи със сладникав тембър:
— Сега не? Колко удобно. А кога — може би вчера? Или пък утре, но сега не. — Погледът й стана нападателен. — Трябваше да се сетя. Поредният развратник. Предполагам, че в закачливите слухове, които чух във Вирджиния Сити, твоите историйки с Луси Атънбъроу, Алисън Марш, Елизабет Крюгер и прочее, и прочее, просто са пропуснали да споменат за това, че си женен, защото явно изневярата е обичайна практика и в Дивия Запад, досущ както е и на Изток. А аз бях решила, кой знае защо, че тук, в ненакърненото царство на природата, подобни лъжи още не са пуснали корените си. Колко глупаво от моя страна — изрече тя и се изсмя кратко и неприятно.
— Тя е мъртва — тихо каза Хейзард против волята си. Според обичаите на абсароките не бе прието по никакъв повод да бъдат споменавани мъртвите. Те бяха отишли при своя баща Ах-бадт-дадт-диа и като него бяха нещо свещено. Но Хейзард знаеше, че Блейз щеше да продължи с тирадата си, докато не й отговори, така че изрече неохотно тези думи.
Отношението на Блейз изцяло се промени, сега тя се чувстваше виновна за неоснователните си обвинения.
— Съжалявам — извини се тя. Сините й очи бяха изпълнени със симпатия. — Как се случи?
— Предпочитам да не говоря за това — отговори Хейзард, скован от вълнение.
— Разбира се, прости ми.
Последва неловко мълчание.
Отклонявайки съзнанието си от мисълта за смъртта на Гарваново крило, спомен, който след всичките тия години продължаваше да го преследва, Хейзард се опита да възстанови крехкия баланс на чувствата си, като премина към по-делничен разговор.
— Изправен вълк си тръгна и аз дойдох, за да те попитам дали ще искаш да се изкъпеш днес. Знам, че не обичаш планинските потоци, но водата в езерцето не е така студена. Слънцето я затопля.
— Всеки ден ли се къпеш? — попита Блейз някак недоверчиво. Тя нямаше нищо против необходимостта от поддържане на нормална хигиена, но при лишения от излишни усилия светски живот в Бостън ежедневното къпане беше направо ненужно.
— Такива са навиците на моя народ.
— И през зимата ли?
— И през зимата.
— Изглежда ми абсурдно — тя присви леко рамене. — Само като си помисля за ледената вода.
— Не по-абсурдно от някои от вашите навици. От кринолина например. Изкушаващ е подухван от вятъра или най-вече когато следваш една красива дама по стълбите, но едва ли би могъл да мине за най- практичната от дрехите.
— Туше9 — призна си Блейз, леко дистанцирана. — Нека да не водим безсмислени спорове.
— Дадено. Първа ли ще се къпеш? — попита той с приятно учтив тон.
— Въобще не смятам да го правя — каза Блейз със също така приятен, но твърд глас.
Устните на Хейзард се събраха в една права линия.
— Мисля, че ще ти се наложи.
— Не виждам защо.
— Разбира се, че има защо, бостънче, дори ти не си толкова глупаво.
— Глупачка ли ме наричаш? — тросна му се тя, изчервявайки се от гняв по добре познатия му начин.
— Ти ме принуждаваш. И със слуха ли имаш проблеми?
— Не обичам да ме тормозят.
Лицето му се отпусна, а гласът му стана по-мек.
— Аз не обичам да споря с разглезени деца. Честно казано, мис Брадок, ако не се изкъпеш, вероятно ще миришеш. А в тази колиба няма място за една…
— Заплашваш ли ме? — избухна тя. Тонът и позата й бяха надменни, разглезени и сприхави. Това беше обичайната грешка, която правеха непознаващите Хейзард при контакта си с него.
Докато обмисляше как да реагира, той само смръщи черните си вежди. Търпението му беше невероятно.
— Ще ме убиеш ли, ако не се изкъпя? — подразни го тя.
— Не ставай глупава.
— Какво, ще ме набиеш?
— Изкушаваш ме — каза той с ангелска усмивка.
— Колко души си убил? Доста, предполагам? — Това си беше игра на въпроси и отговори. И предизвикателство. — Колко?
Той стоеше безмълвен, чудейки се кое ще издържи по-дълго — нейните глупости или неговото търпение.
— Колко? Кажи де, много ли?
— Достатъчно. — Отговорът му беше образец за уклончиво увъртане.
— И все пак някаква цифра? Искам да знам колко точно трябва да се страхувам от теб. Колко ли кураж се изисква, за да заплашваш — жена на половината на твоя ръст?
Той все още не се хващаше на въдицата.
— Няма да се къпя, скапаняк такъв — заяви тя, като сграбчи още по-здраво одеялото. Изведнъж заприлича на наперено коте, което несигурно се е изправило пред нещо далеч по-голямо и страшно.
— Не си струва да умираш за това, бостънче — каза той, усмихвайки се най-после истински, и я придърпа със силната си ръка така, че тя загуби равновесие. Залитна към него с изненадано изражение и после се загуби в неговата прегръдка, притисната здраво до гърдите му.
— Пусни ме — извика тя, борейки се с непреклонните му ръце. — Пусни ме веднага долу! — Думите й изсвистяха в окъпания в слънце утринен въздух. С няколко крачки Хейзард се бе озовал навън и сега вървеше по пътечката към езерцето. — Ако не ме пуснеш незабавно, ще те ударя, по дяволите! — Малките й длани се свиха в юмручета.
Усмихнатите му тъмни очи срещнаха за миг яростния й поглед.
— Като човек, обучен в нападенията и военното дело и, бих добавил, завърнал се съвсем наскоро от четиригодишна кръвопролитна война, където е пердашил южняците до пълната им капитулация, ще те помоля да ми простиш за това, че твоята заплаха не всява ужас в душата ми. — Устните му едва сдържаха напиращия смях. — Въпреки това, много храбро от твоя страна — добави той шеговито, като така засили
