разрушително на самообладанието му.
— Искам те. Мислех си, че и ти ме искаш. Не мога да разбера какво друго има значение.
Предложението беше прямо и във всяка друга ситуация отговорът му би бил различен.
— За съжаление — каза той мрачно, — почти всичко останало в света е от значение.
— Не можеш ли да го оставиш за по-късно?
— Или пък да се махна? — предложи той.
— Чудесна идея.
— Ще бъде още по-чудесно, ако сега станеш и се прибереш в колибата.
Тя огледа бавно неговата завладяваща, твърда, мъжка красота.
— Защо не се върнеш при мен? — Тя направи една въздействаща пауза и после погали с малката си ръка мекия мъх до бедрото си.
— Има поне една дузина причини, за да… не го направя — каза той с посърнал от отчаяние поглед. — Вероятно бих могъл да те накарам да ме разбереш.
— Опитай се.
Той се изсмя. И играта й на думи беше съблазнителна.
— Ами, да започнем с това, че аз работя. Доста усилено.
— Не мисля, че преди ти пречех в това. — Тя беше като дете, твърдо решено да постигне своето.
— Да не говорим за това — продължи той с развеселен глас, — че сме противници.
— О, нима? — запита тя със сдържано неверие.
— Май бързичко променяш мнението си, когато искаш да постигнеш нещо? — промърмори Хейзард, припомняйки си подхвърлените вчера срещу него заплахи, и, по дяволите, дори преди няколко минути, на път за езерцето.
— Безсмислено е да си непреклонен. Целесъобразност — измърка тя, — това е ключовата ми дума. Той почувства пулсиращия отговор в слабините си.
— Мисля — каза той рязко, — че трябва да продължим този спор, след като си облечеш нещо.
Тя можеше да усети неговата физическа сила и труднопреодолимото му желание.
— Да не би да те притеснявам, когато съм гола? — Дори самата Далила10 можеше да завиди на изкусителния й тон.
— Притеснява ме това, че баща ти и неговите приятелчета искат да ми отнемат парцела. Всичко останало бледнее пред подобно притеснение.
— На мен не ми трябва парцелът ти.
— А на мен пухкавата ти катеричка — заяви непоколебимо Хейзард. — Недей да правиш такава изумена физиономия — каза той, докато отиваше към нея, за да я изправи на крака. — Сигурно разбираш, че точно за това става въпрос.
Изкусителното изражение отстъпи място на внезапен изблик на гняв, който бе неизмеримо по-безопасен за Хейзард.
— Ти си грубиян — каза тя възмутено и издърпа ръката си от неговата.
— А ти си прекалено гореща за мен, мис Брадок. — Гласът на Хейзард бе поомекнал за пръв път, откакто се скараха. — Пък и трябва да разбереш, че не всеки е готов да се поддаде на магията на твоя… — той замълча за една секунда, за да си придаде суровост — чар. Така че, нека запазим дистанцията. Предпочитам платонично приятелство — продължи той, а тонът отново стана сдържан. — Съквартиранти, брат и сестра, приятели — настоя той. — Това положение няма да донесе неприятности на нито един от нас.
— Платонично — каза Блейз, сякаш преценяваше някаква евтина стока. — Платонично — повтори тя въздържано. — Това е моята ключова дума.
Той бе фокусирал безопасно погледа си върху лявата й вежда, като се има предвид, че неистово се опитваше да овладее повика на тялото си.
Свиреп проблясък на накърнено самолюбие освети големите й сини очи като добавка към иронията й.
— Чудесно — каза тя отчетливо и обръщайки се рязко, се отдалечи.
Хейзард се загледа в нея, в красивата й полюшваща се походка, в стройното й, овално тяло и високо изправената глава и се прокле за скрупулите си. Щеше ли да дойде време, когато ще може да й обясни своето видение, да задоволи взаимната им страст?
Отритната и изправена лице в лице с първото предизвикателство в живота си, Блейз се усмихваше замислено. Тя знаеше, че баща й ще я спаси, в това не се и съмняваше. Но междувременно Джон Хейзард Блек с неговите скрупули, ужасяващата му сила и странната му чувственост щяха да бъдат подложени на стремителна атака, целяща победа над тях.
Хейзард не закуси, когато се завърна от езерцето след няколко минути. Само си направи два сандвича и тръгна за мината. Той не проговори на Блейз, решен да запази дистанцията, решен да отклони всякакви следващи спорове, отнасящи се до неудобната, объркваща тема за взаимната им страст.
Полковник Брадок гледаше как индианският му водач разпалва малък огън, но мислите му бяха другаде. Дали Блейз бе пострадала, или пък малтретирана? Дали дивакът у тоя Хейзард би го накарал да се нахвърли върху дъщеря му? Кой знае как би реагирал човек в условията на стрес. Били Брадок се притесняваше и за Янси. Непредсказуем и невъздържан, той беше последният човек, който полковникът би оставил в Конфедерейт Гълч без надзор, но Милисент бе настояла за неговото съдействие, така че трябваше да се съгласи с това. Янси бе дошъл при него преди две години с отлични препоръки от Алфонс де Смет и той го назначи за управител на своето предприятие. Оказа се, че има невероятно умение за организация, всъщност безупречната осигуровка на това пътуване се дължеше именно на него. Но Янси беше рязък с подчинените си и като повечето пришълци от южните щати имаше непреодолими предразсъдъци към всеки с цвят на кожата по-тъмен от неговия. Преди тези предразсъдъци не бяха от значение, защото Янси му беше подчинен, а Брадок не толерираше дискриминацията. Но сега той можеше да направи нещо на своя глава и да изложи Блейз на риск. Нямаше начин да разберат дали Блейз беше през деня в мината с индианеца, или някъде, където да му е подръка, в случай на атака. Само Господ знаеше какво би могъл да й стори Хейзард, ако се приближаха към него с оръжие. През съзнанието му препускаха описанията на дяволските мъчения, приписвани на индианците. Полковникът потръпна несъзнателно. Каквото и да бе необходимо, за да омилостиви тоя тип, помисли си той, ще го направи. Блейз беше всичко, което притежаваше на тоя свят.
Ароматът на кафето достигна до ноздрите му и неговите смутени мисли се върнаха при огъня, при неговия водач. В едно калаено канче, провесено над огъня, бълбукаше кафето.
— Може би грешката беше моя — каза той полугласно. Съзнанието му бе все така обсебено от мисълта за пленничеството на Блейз.
Дочул мърморенето, банакският водач надигна глава с въпросително изражение.
Полковник Брадок въздъхна, огледа се наоколо като човек, който не е съвсем сигурен къде се намира, и добави:
— Аз й позволих да отиде. А не трябваше. И сега… — Той въздъхна отново под напора на задълбочаващата се меланхолия.
Дали полковникът обясняваше нещо, или говореше на себе си, не беше съвсем ясно, но Петнист кон отговори тихо:
— Заложници. Преди вземали често. Пази мир. Няма пострада — и разбърка кафето с оголено клонче.
— Сигурен ли си? — Очите на полковника живнаха за пръв път от началото на пътуването им. — Сигурен ли си? — повтори той развълнувано.
Петнист кон вдигна погледа си.
— Врана не скалпира — заяви той. — Не убива бели. Врана като банак — продължи той по-бавно. — Знае, че бели хора като трева в прерията.
Били Брадок се поизправи, почувствал се някак ободрен.
— Колко, казваш, ни остава до Аш Ривър? Колко има още, преди да срещнем клана на Хейзард?
— Може, когато слънце залезе отново. Река не много далеч. — Той сипваше захар от кожена торбичка в
