чашата си.
Бащата на Блейз се отърси от напрегнатостта си. Безусловната убеденост на водача в мотивите на Хейзард му подейства успокояващо. Щом заложниците се използваха, за да поддържат мира, то Хейзард сигурно щеше да е склонен да преговаря. Но дребнавите съмнения отново го нападнаха — колко ли време ще му трябва, за да се добере до клана на Хейзард и после обратно до мината? Междувременно как ли щеше да се държи Блейз със своя пазач? Ако не я беше възпитал като момче, което не бе имал, сега щеше да е по-спокоен. Но той познаваше Блейз и знаеше как тя реагира на принудата. Беше я разглезил, сега го разбираше, и то прекалено много. Страхуваше се дори да си помисли какво би се случило с нея, ако откаже да се подчинява на заповедите на Хейзард Блек. Най-малкото Хейзард бе човекът, с когото би трябвало да се спори.
— Пий — каза водачът, подавайки на полковника димящо канче с кафе. — Кафе помага — заяви той сериозно. — После не уморен.
Кафето беше силно подсладено, така го харесваше индианецът. Петнист кон беше прав. След като изпи кафето, той не беше вече толкова изморен. И когато малко по-късно яхнаха отново конете, полковникът бе готов да прекоси всяка изпречила му се планина.
ГЛАВА 11
Примирила се с часовете самота, Блейз седеше на стола, разгърнала вестник, отпечатан във Вирджиния Сити преди един месец, когато вратата се отвори. Вдигайки глава, тя забеляза едно малко момче, застанало на пътя на слънчевите лъчи, проникващи през вратата. Буйната му светла коса беше разчорлена, очите му бяха сиви и сериозни, а жилавите му ръце държаха някакви завързани с канап пакети.
— Донесох малко мляко и месо — обясни той сериозно. — Фъргюсън закла вчера едно скопено добиче.
Блейз остави вестника в скута си още щом видя момчето и оправяйки страниците леко с пръсти, попита:
— Ти ли беше набрал къпините?
— Да, мадам — учтиво отвърна то.
— Влез — покани го Блейз и стана. — Ето, дай тук пакетите. — Тя ги занесе на плота до сухата мивка. — Искаш ли да хапнеш нещо? — поинтересува се тя, без да се съобразява с кулинарното си безсилие.
— Не, благодаря, мадам — отказа учтиво то. Хейзард му бе казал, че тя не може да готви, когато се отби до мината, за да вземе поръчките за деня. Момчето започна да подрежда чиниите от последната вечеря.
— Не е нужно да правиш това… — Блейз спря, защото не беше сигурна как точно да се обърне към него.
— Джими, мадам, Джими Пернел — уточни момчето, поставяйки умело солта и пипера в центъра на масата.
— Няма нужда — започна пак Блейз, като наблюдаваше неговите плавни, сигурни движения. Той събра всички използвани съдове в края на чамовата маса.
— Той ми каза да го направя, мадам — отговори Джими и се протегна за ваната за чинии, окачена на един пирон до огнището. — Освен това ми каза да ви помогна за обяда.
— Той плаща ли ти? — Блейз беше удивена от безпогрешността на движенията му. В момента той подклаждаше огнището, след като бе проверил водата в резервоара.
— А, естествено, мадам — отвърна той, оставяйки за миг заниманието си. — Хейзард винаги плаща много добре. Мама му пере и глади ризите. Плаща й по пет долара на парче. А сестра ми Аби му преписва някои от новите закони за петак на дума. Само бебето още не може да заработва пари, но Хейзард казва, че то заслужава възнаграждение дори само за това, че му се усмихва и го развеселява. Той дава пари и за Джоуи всяка седмица и мама купува с тях още храна. Няма защо да се безпокоите, мадам. Хейзард е най- добрият.
Я виж, помисли си Блейз, усмихвайки се в себе си, какъв мил пример за геройско милосърдие, и какво сериозно месечно охарчване за Хейзард.
— А на вас, мадам, колко ви плаща за работата, която вършите?
— Ами, още не сме говорили за това.
Джими хвърли един поглед на необичайния безпорядък и добронамерено отбеляза:
— Когато посвикнете с нещата тук, сигурен съм, че ще започне да ви плаща много добре, точно както плаща на всички. Мама казва, че е благороден като принц. Така си е. И по-чист от всеки мъж, когото е срещала.
— Разбирам — каза Блейз на момчето, което навиваше делово ръкавите на домашно ушитата си риза, — неговото племе имало някакъв обичай за къпането.
— Не съм чувал за това, мадам, но мама казва, че след като създал Хейзард, Господ изхвърлил калъпа. Няма друг като него.
Тръпка на негодувание премина през Блейз. Това звучеше така, сякаш майката на Джими се ползваше от специални привилегии в благосклонността на героя.
— На колко години е майка ти? — попита тя с привидно безразличие.
— Стара е — заяви Джими по начина, по който децата говореха за всеки по-възрастен от дванадесет години. Отправил поглед към подредените вани за чинии, той добави:
— Сигурно има доста годинки над вашите, мадам. Искате ли да ви покажа как се мият чиниите? Хейзард казва, че не можете да правите нищо. Аз мога да ви покажа. — Предложението беше напълно искрено, без следа от отрицателно отношение.
— Благодаря ти — отвърна Блейз с усмивка. — Много мило от твоя страна.
— Не се обиждайте, мадам — каза той, оглеждайки обърнатата с главата нагоре колиба, — но какво точно можете да правите?
— Боя се, че в образованието ми са пропуснали, тоя тип умения.
— Е, не се притеснявайте изобщо — успокои я той още веднъж, — аз ще ви помогна във всичко.
— Благодаря ти, Джими. С удоволствие ще се възползвам. — Неговата детска прямота я очароваше и тя му се усмихна още веднъж. — Сега ми кажи, с какво трябва да започна?
— Да напълните до половина тези две вани от резервоара на огнището. Аз ще донеса студената вода и после ще ви покажа как се мият чиниите.
Той миеше чиниите, а тя ги подсушаваше с красиво украсените кърпи, избродирани от майка му и сестра му. Вгледана за миг в едно изящно цвете на кърпата, Блейз реши, че и тя би искала да се научи да бродира. Почувствала бе някак особено не на място в средата на хора, свързани от топло приятелство.
След като всички чинии бяха измити, Джими събра остатъците от натрошените съдове със забележително търпение. Той бе видял как веднъж майка му бе разбила една чиния в стената и после бе избухнала в плач, около година след като бе умрял баща му. Джими разбираше, че когато възрастните потрошат толкова много съдове, нещо не е наред. Така че, без да отрони дума, той събра парченцата, сложи ги в една стара кутия и ги изнесе навън.
— Мисля — каза той, когато се върна, усмихвайки се одобрително на опита на Блейз да оправи леглото, — че е време да се занимаем с обяда, защото Хейзард каза, че ще се върне точно в дванадесет.
Той беше много по-добър учител от Хейзард, защото беше и много по-добър готвач.
— От мама съм се учил — каза той, когато Блейз го похвали. Той забърка една доза бисквити така, сякаш това беше съвсем елементарна работа. — Сложете малко брашно на масата и аз ще ви покажа как да ги оформите. Огънят добре ли върви?
Той обясни на Блейз къде да погледне, след което тя докладва, че наистина огънят „върви добре“. И след невероятно кратко време за човек, боравещ с брашното, захарта и картофите като с непознат език, обядът беше готов. Бисквитите бяха току-що извадени от пещта, докато пържолите цвърчаха в огромен тиган, натопени в масло с лук, а малките пресни картофи димяха в млечен сос, напръскани с див чесън.
— Ти си невероятен — възкликна Блейз, изумена от уменията на момчето. — Как въобще успяваш да вършиш всичко това едновременно?
