ГЛАВА 12
— Казвам ви, Милисент — Янси бе започнал да се обръща към съпругата на работодателя си с малкото й име, откакто полковникът бе отпрашил към планините, и то с нейното мълчаливо съгласие, както бе забелязал, — няма смисъл да чакаме полковникът да се завърне. Някакъв проклет индианец. Абсурдно е да чакаме. Дявол го взел, можем да го издухаме от там, когато си поискаме.
Милисент Брадок се замисли. Заръките на съпруга й бяха недвусмислени, най-вече за това, което трябва да се направи — нищо. Той бе запознат с репутацията на Янси като човек, който прибягва към насилие и в случаи, когато то е излишно.
— Полковникът не би позволил да се рискува с неговата безценна дъщеря — припомни му тя. — Наистина не е зле да обсъдим как да го „издухаме“ от там, но полковникът ще свали главите и на двама ни, ако застрашим неговата любимка.
Янси и Милисент се разбираха отлично. И двамата бяха принудени поради обедняването на своите стари фамилии от Вирджиния да търсят далече от родния дом начин, по който да възродят династиите си. Но те така и не искаха да приемат напълно тая необходимост. Поне не с нужната изисканост. Под повърхността на спокойните им лица винаги тлееше недоволство, защото на никого от тях не се бе налагало да работи, за да се изхранва. Що се отнасяше до Милисент, тя считаше, че да е омъжена за парите на Брадок определено си е работа. За Янси неговото унижение беше още по-очевидно. Наложи му се да си намери работа, след като Гражданската война го лиши дори от тежко ипотекираното семейно имение.
— А вие? — поинтересува се Янси с очевидна ирония в гласа си.
Милисент бе прекарала живота си в култивиране на нюансите в поведението на типичната дама от Юга.
— Защо питате, мистър Страхан? — смъмри го тя с точно премерена доза оскърбление в гласа си. — Аз съм нейна майка. Нужно ли е да ви го напомням?
— Моля да ми простите, мадам — отвърна Янси с очи, лишени от емоция, досущ като нейните, — аз просто съм загрижен за собствеността на Полковника. Затова не можах да се овладея за миг. — Тонът му отразяваше доза разкаяние, съответстваща на нейната засегнатост. Двамата бяха като актьори, изпълняващи изключително благоприлични роли, докато мислите им се въртят около светските ангажименти от предстоящата вечер. Сложното преплитане на лицемерни поведенчески трикове се бе превърнало в тяхна втора природа. Всеки от тях знаеше отношението на другия към дъщерята на полковника и неговите пари, но играта включваше определен набор от правила.
В края на краищата те щяха да се споразумеят. Въпросът бе единствено в това пазарлъците да бъдат проведени с необходимото благоприличие. Непризнатото им заговорничене се проточи до вечеря, което, според слугите на Брадок, бе започнало да се превръща в зачестила, макар и гнусна традиция.
ГЛАВА 13
Хейзард се събуди след втора прекарана безсънна нощ в леглото си от бизонски кожи и застави умореното си тяло да се изправи. Той се протегна лениво, реакцията на всяко мускулче по тялото му закъсняваше поне с част от секундата. Днес, помисли си той, едва ли ще е добър ден за неприятности. Тялото и съзнанието у бяха трудноподвижни от умората, а присъствието на Блейз изпълваше мислите му с изключително вредни за неговата съвест идеи.
Той се измъкна тихо от колибата без да я буди и закрачи към езерцето. Утрото му напомняше за неговото детство — свежо, слънчево, с лек ветрец, промъкващ се между листата на трепетликите. За един кратък миг той усети копнеж по оная невинност, по времето, когато само неговото племе населяваше тези земи, по очакването на някакво детско удоволствие — надбягване с коне или пък игра на пръчки, с нищо по-неотложно за деня от обичайните момчешки надпревари между приятели.
Застанал на мъхестия бряг, той въздъхна и носталгията се разсея. Слънцето все още изгряваше, изпълнено с живот и огромно, над все същия каменист, насечен планински пейзаж. Но нищо друго вече не беше същото. Неговият народ се бе преселил на север от планините, където бледоликите все още не бяха дошли да търсят злато или пък само опитваха ралата си в планинските долини. Но неговата невинност се бе изгубила още преди жълтооките да се появят в живота му. И сега той се прегърбваше от труд като роба, в който Блейз твърдеше, че я е превърнал, прегърбваше се в мрачния подземен свят с надеждата, че така ще спаси своя народ от участта на другите прогонени от настъплението на белия човек. В златото бе решението. Универсалното решение на всеки проблем. Е, на почти всеки проблем, иронично си помисли той. Златото не можеше да му помогне в надделяващата над волята му страст към неговата своенравна компаньонка. Той, естествено, знаеше какво би решило проблема… Хвърли се рязко в езерцето, надявайки се, че ледената вода ще промени за малко плътската насоченост на мислите му.
Когато Блейз се събуди един час по-късно, в колибата беше тихо. Отвън долитаха единствено птичите трели. Отмятайки одеялото, тя седна в леглото и погледът й се плъзна из малката стая. Той вече бе излязъл. След него бяха останали мокрите отпечатъци по студения дъсчен под, напомнящи за утринното му къпане, и остатъците от приготвянето на сандвичите по масата. Следите от неговото присъствие неочаквано я стоплиха и това, че изпитва такава привързаност към него, я разстрои. До този момент тя бе определяла отношението си към Джон Хейзард Блек като очевидно и единствено основано на секса. Искаше да му се наслаждава като на нова дрънкулка, играчка или приятен вкус — чистосърдечно и открито, но без страничните усложнения, като тия, които бяха нападнали сега съзнанието й. Отхвърлила нежеланите, мисли, тя си припомни, че той я използваше и тя използваше него, което според нея си бе честна сделка — заложничество срещу обучение, и така, докато баща й я откупеше. Тя щеше да си спомня през целия си живот за тези дни като за приключение, с трескава възбуда, защото Хейзард я бе дарил за пръв път с несъмнено чувствено удоволствие, което тя нямаше търпение да изпита отново. Недоволна от това, че нейният учител бе престанал своето обучение, сега Блейз замисляше някаква по-хрисима форма на въздействие, тъй като първите й опити бяха пропаднали. Непоколебима и мотивирана от едно свое осъзнато предимство, мис Венеция Брадок от Бийкън Хил се замисли над ключа към преодоляването на необичайната дисциплинираност на Хейзард.
Джими вече бе пристигнал, когато Хейзард се прибра за обяд, храната бе приготвена, подът изметен наскоро, а Блейз се бе накичила умело с няколко цветчета от дива роза, пъхнати в илика на най-горното копче на блузата й. Това му припомни за нежните й като листенцата на цветето гърди. Смутен от тази мисъл, той не чу въпроса на Джими, докато той не го повтори още веднъж:
— Започна ли да копаеш на юг тази сутрин?
— А… — измънка той, сякаш се пробуждаше от унес. — Да копая. Да. Тая сутрин направих десет метра.
— Десет метра! — възкликна Блейз удивено. Тя познаваше минното дело почти колкото баща си. — Това сигурно е някакъв рекорд.
Той я погледна и реши, че розите й отиват.
— По-голямата част се оказа черен прахоляк — отвърна скромно той.
— Как го извличаш?
— С малка вагонетка. Поставих няколко релси, след като започнах да работя по този парцел.
— Значи очакваш мината да се окаже печеливша?
— Не бих вложил толкова време и труд в нея, ако не го очаквах.
— Хейзард е завършил Колумбийското минно училище и знае всичко за минното дело — вметна Джими, щастлив от възможността да хвърли светлина върху още едно достойнство на своя герой.
— Благодаря ти за комплимента, Джими — каза Хейзард, усмихвайки се на малкия си любимец, — но знанията ми далеч не са изчерпателни. Просто изслушах няколко лекции по добив на злато. Училището беше близо до Бостън.
Блейз разтвори широко очи и го атакува:
— Никога не си ми казвал, че си живял в Бостън.
— Никога не си ме питала.
