— Какво си правил там? — попита тя с мъчително подозрение в гласа си.
— Учих в Харвард.
Тогава тя си припомни за забележката на Търледж Тейлър, че той може би е завършил Харвард.
— Не съм те виждала преди.
— Не мисля, че сме посещавали едни и същи игрални зали — отвърна той и по лицето му заигра дяволита усмивка.
— Не съм чак толкова млада.
— Достатъчно млада си — спокойно отбеляза той.
— Какво искаш да кажеш? — Гласът й бе на ръба на избухването и тя сякаш набираше скорост към някаква неконтролируема изява на темперамента си.
— Нищо недобронамерено, повярвай ми, мис Брадок — сдържано уточни Хейзард. — Исках само да кажа, че имайки предвид твърдо установените норми на поведение във висшето общество, по стечение на обстоятелствата моето временно пребиване там е предхождало твоя дебют в светските кръгове.
Джими, който наблюдаваше разговора на възрастните като съучастник по тенис, изведнъж разбра кой точно от двама им е потрошил съдовете. Дамата, живееща тук, се разпалваше по-бързо от лисица, налетяла на тлъсто пиле.
— Храната изстива — намеси се той, тъй като не желаеше да се окаже в центъра на гръмотевичен скандал, макар че един бегъл поглед го увери, че лицето на Хейзард бе по-скоро усмихнато.
— Хайде, мис Брадок, нека похапнем — покани я той. — Ще бъде жалко да обезсмислим такова усилие. — Хейзард седна на малката маса. — Кажи ми — продължи той с откровен, добронамерен тон, сякаш словесната престрелка не се бе състояла, — кифличките днес твое дело ли са?
Блейз порозовя досущ като розите на деколтето си. „Как, помисли си тя, може да придава такава топлота на гласа си?“ Все едно, че я бяха погалили с кадифе. И тя прецени, че бостънското общество сигурно е било доста любопитно по времето, когато Хейзард е упражнявал своя чар върху дамите.
— Разбира се, че тя ги направи — отговори Джими, който нямаше търпение да зарадва Хейзард, тъй като неговата задача бе да учи мис да готви.
Усмихвайки се неочаквано на красивото, загледано в нея лице, Блейз обясни откровено:
— Джими ми позволява да меся тестото. Освен това съм страхотна в отъркалването в стафидите. Ако татко не се появи, може и да успея да усвоя още по-заплетени умения… в кухнята.
Хейзард, който вече беше започнал да маже с масло една кифличка, махна към Джими и Блейз.
— Може би ще е добре да те наема за постоянно, Джими. Бях забравил вкуса на добре приготвената храна.
— Би било хубаво, но не мога — отвърна бързо Джими с пълна уста.
— Предполагам, че майка ти се нуждае от твоята помощ — каза Хейзард, наслаждавайки се на аромата на пресните сварени и леко подсладени моркови.
Очите на Джими се притвориха уклончиво.
— Да. — Той трупаше съсредоточено морковите на купчина.
— Но ще можеш да наминаваш и да помагаш, нали?
Вилицата събори купчината от моркови. Джими промърмори със сведен поглед:
— Мисля, че да.
Забелязал необичайната нервност на обикновено жизнерадостното момче, Хейзард остави вилицата си, преглътна крехката хапка месо в устата си и попита меко:
— Не си ли сигурен?
Джими вдигна за миг очи и после отново ги сведе под напора на озадачения поглед на Хейзард.
— Да не би нещо да не е наред, Джими?
— Не, сър.
— Добри ли са парите?
— Да, сър, не е там работата.
— Какво тогава?
— Ами, мама видя, тъй де, това което донесох тази сутрин и… — Сведените му очи си възвърнаха част от предишния блясък. — На мен не ми изглежда толкова странно, но мама сякаш прехапа устни и ами…
Развеселеност измести объркването от тъмните очи на Хейзард.
— И? — попита той, приглаждайки бавно с един пръст въображаемата покривка.
— Мама каза, че мисис Гордън е била абсолютно права.
— За какво е била права? — попита пак Хейзард. Ъгълчетата на устните вече се бяха пречупили в разбираща усмивка.
— Не съм съвсем сигурен, сър. За някакво нещо, наречено „евтина пачавра“. — Блейз се задави, но Джими явно не забеляза това. — Проклет да съм, опа, съжалявам, сър — извини се той, — ако знам какво означава това. Но мама беше много възмутена и ми каза да не оставам след залез слънце. Защо така, сър? — невинно попита Джими.
— Предполагам, че майка ти се притеснява, че оставаш до късно в планината — отвърна успокояващо Хейзард, а погледът му се спря на поруменялото лице на Блейз.
— Но аз съм оставал тук много пъти, след като се мръкне.
— Вероятно са се мярнали някакви гризли напоследък — обобщи Хейзард.
— Но тя не спомена никакви мечки. Какво е това евтина пачавра? — Джими изговори непознатите думи на един дъх.
Беше ред на Хейзард да се задави. Лицето на малкото момче бе обърнато към него с искрено учудване, а разгорещените сини очи на Блейз мятаха мълнии към него.
— Ами, всъщност, това е въпрос на дефиниция — отвърна заплетено той. — Едно от нещата, които те обичат да разчепкват. На твое място не бих му обърнал особено внимание. Прави както ти казва майка ти, идвай само когато можеш.
— Разбира се, че ще го сторя. Не мисля, че тя ще има нещо против, ако идвам през деня, тъй че ще идвам както обикновено с твоите поръчки, става ли? — Джими се бе изплашил, че може да се лиши от приятелството на Хейзард, когато тази сутрин майка му бе обсъждала надълго и широко голямата кутия, натоварена на коня. Той искаше да се убеди, че всичко ще си остане същото между него и човека, който се отнасяше с нежност, каквато не бе получавал никога, дори докато баща му беше още жив11.
— Чудесно, Джими, и кажи на майка си колко ценя твоята работа. Сега, би ли изтичал до потока да донесеш едно ведро с прясна вода? — помоли го Хейзард, съзнаващ, че жената, седнала срещу него, е на път да експлодира.
— Разбира се, сър. Веднага — възкликна Джими, изправил се вече на крака. — За нула време ще се върна.
Той едва бе прекосил прага, когато Блейз избухна:
— Колко е безочлива тая жена! Каква невероятна безочливост! За коя, по дяволите, се мисли тя?
— Не бих се притеснявал за това — каза Хейзард успокояващо.
— Аз не се притеснявам. Как бих могла да се притеснявам за това какво казва за мен една перачка?
— Доста снобско изказване, бостънче — отбеляза Хейзард с кисела физиономия.
— Снобско изказване? — отвърна тя със саркастична усмивка, подчертавайки провлачено думите.
Едната му черна вежда се повдигна.
— Точка за мен — каза той.
— Надявам се да е така! — тросна се тя и бързо го заобиколи. — За малко да вземеш нейната страна!
Той вдигна длани, сякаш за да се защити.
— Не съм си го и помислял. Думата „пачавра“ дори не присъства в речника ми.
— Доколкото те познавам, при теб става дума за същества с поли.
— Или с черни ботушки — добави той, хвърляйки й един възторжен поглед.
— Хейзард, сега не ми е до шеги. Можеш ли да го повярваш? — продължи разпалено тя, осъждайки това, което смяташе за нечувана несправедливост. — Каква наглост!
