красиво на светлината на огъня.
Хейзард отстъпи половин крачка, като че ли това отдръпване щеше да му гарантира сигурност, независимо от нейните подканящи очи.
— Ще намеря някаква връв. Можеш да се измериш с нея.
— Или пък с кожен ремък — предложи тя, предизвикана от непрекъснатото му отдръпване.
— Ще намеря връв — повтори той натъртено. — След като ти донеса малко вода тук горе. — И бързо се измъкна навън. За да устоиш на Блейз Брадок се изискваше особен вид кураж, който той никога не бе развивал у себе си. За него беше нещо ново да казва не на красива жена.
След петнадесет минути казанът, поставен върху огнището, беше напълнен, а след още половин час над водата вече се носеше пара. Отмествайки внимателно тежкия казан от огнището, Хейзард наля топлата вода във ваната. След като я охлади с малко вода от потока, той обясни на Блейз:
— Добави още студена вода, колкото намериш за добре от тези съдове. Знаеш къде е сапунът.
— Много мило от твоя страна. Благодаря ти. — В гласа й нямаше закачка, очите й не проблясваха шеговито. Тя бе искрена, изпълнена с топла благодарност. Бе още по-трудно да й се устои сега, установи той, отколкото когато явно и чувствено му се присмиваше.
Тонът му беше бодър и, поне се надяваше да е така, прагматичен.
— Може би ще искаш да сложиш някое от тия крещящи неща, след като се изкъпеш, поне са чисти. Ще ти намерим нещо по-подходящо след ден или два. — Той несъзнателно бе използвал множествено число. Не го забеляза, но не и Блейз.
Тази вечер той я възбуждаше по начин, който никога досега не бе изпитвала. Ваната, топлата вода, желанието да се съобрази с вкуса й за дрехи, всичко това беше ужасно мило. В чисто физическо отношение той беше едно невероятно създание, но, което бе още по-забележително, тя никога не бе срещала в обкръжаващия я мъжки свят красив мъж, който едновременно с това да притежава такава нежна доброта.
— Няма ли да останеш? — попита тя много меко, защото той вече се беше запътил към вратата.
Той се обърна наполовина и между тях се настани безмълвна тишина. Отговорът му закъсня толкова, че тя си помисли, че може да не е чул. Блейз отвори уста, за да повтори думите си.
— Не — каза бързо той, докато очите му казваха „да“.
Къпането си беше истински рай. Ваната, направена за определени цели, беше пригодена за двама. Все пак Блейз се къпа дълго, но съвсем сама. Хейзард прекара времето навън, загледан в планините, с брадичка опряна върху магазина на Гатлинговата пушка. Светлините на Даймънд Сити, малко по-долу, се отразяваха но небесния покров с розовеещ блясък. Погълната от мрачни облаци, луната може би огряваше някъде, но на хълма на Хейзард беше тъмно. Атмосферата бе някак напрегната, а собствените му мисли бяха така неспокойни, както и природата наоколо.
Той си мислеше за нея стотици пъти всеки ден и точно толкова пъти му се приискваше да я докосне. Усмивката й, смехът й, дори избухливият й нрав създаваха някаква топла приятелска атмосфера, която не бе усещал, откакто Гарваново крило умря. За съжаление, тя беше недостижима за него — като жена, обвързана пряко с група от хора, които искаха смъртта му, и най-вече обвързана с един свят, истинско проклятие за всичко, което бе скъпо за него. Стройните му ръце сграбчиха металните дула, докато кокалчетата му побеляха и болката прекъсна размислите му. Достатъчно, реши той. Решението му беше твърдо. Тя нямаше да остане тук завинаги. Той не искаше частичка от нея, не искаше да останат спомени след заминаването й, никакви усложнения в добавка към и бездруго усложнения му живот. И така, той стоеше в мрачната нощ, опитващ се да насочи мислите си към значимите проблеми — мината, златото, добруването на народа му.
Искаше да е сигурен, че когато се върне, тя вече ще е приключила с къпането и ще е облечена.
Щеше ли да дойде при нея, чудеше се Блейз, отпуснала се в горещата вода и облегнала глава на богато украсената мед. Искаше й се той да го стори, точно както дете си пожелава скъпа играчка. Но едновременно с това, за разлика от децата, тя напълно съзнаваше разликата между мечтите и реалността. Той, разбира се, не дойде и тя сама добре знаеше, че няма да дойде. Но той бе мислил за нея, когато е поръчал ваната и роклите. Тя знаеше, че той бе зависим от нея не по-малко, отколкото тя от него.
Тя бе сигурна, че ще се любят отново. Това бе толкова непредотвратимо, колкото и настъпването на пролетта след края на зимата. Тя усещаше възбудата от мисълта, че го привлича, възбудата от своята новонапъпила сексуална власт върху него. Тя можеше да усети напрежението между двама им, подобно на изгаряща жизнена сила. И очакването на мига, в който щеше да го измъкне от неговия свят на дълг и морални предразсъдъци, беше неустоимо.
Когато накрая той влезе в колибата, огънят се бе превърнал в живи въглени, които хвърляха златистокафеникави отблясъци върху голите му гърди и оцветяваха лицето му в приглушено жълто. Единствено очите и копринената му коса блестяха в черно. В мига, в който Хейзард зърна Блейз, поруменяла, седнала върху единия си подгънат крак на стола до огнището, той усети как сърцето му прескочи един удар.
Тя бе избрала роклята от черна тафта, с много дълбоко деколте, което едва прикриваше бледите й изпъкнали гърди. Белите й рамене и ръце излъчваха чистота и невинност на фона на греховната черна тафта. Лъскавите черни мъниста, пръснати разточително като звезди в полунощ, улавяха отблясъците на огъня и изкусително подчертаваха повдигнатите й нагоре гърди, които преливаха през деколтето. Тогава тя помръдна леко, бляскавата й коса се разля по рамената като море от мед и адреналинът му се покачи бясно. При същото движение широката, гъсто плисирана пола се разтвори, а нагънатата коприна проблесна, сякаш със свой собствен живот. Изведнъж под отворената кройка, създадена за улеснение на собственичката на роклята, се откриха стройните й крака, като че ли бяха едно цяло.
Излъчването й бе магическо, така както бе застанала полугола пред него, достъпна като първичния грях, потръпваща в горещо очакване, точно както кадифето те изкушава да го докоснеш. Една магьосница, чиито сини очи казваха: „Ти ме желаеш“.
За сто и първи път през този ден мислите на Хейзард се насочиха към изкушаващата възможност.
— Приятно ли бе къпането? — попита той много меко с очи впити в гъвкавите очертания на бедрата й.
Тя се усещаше красива, женствена и привлекателна в лъскавата черна коприна, с аромата на сапуна по топлата си кожа.
— Харесва ли ти роклята? — попита Блейз, без да обръща внимание на въпроса му, с глас, приглушен точно като неговия.
— Само мъртвец не би я харесал — отвърна той с протяжен, гладък като кадифе глас и одобрително плъзгащ се поглед.
— Разхлажда кожата.
Той не помръдна. Чувстваше как сърцето му бие така, сякаш бе пробягал много мили.
— Предполагам, че е така.
— Забеляза ли предизвикателността на кройката? — каза тя и помаха с полата, която се отвори още няколко сантиметра.
— Разбира се — каза той прегракнало. — Моите комплименти към моделиера. И към това, което е под роклята. Може и да не е точно като това, към което си привикнала, но мога да те уверя — продължи той, галейки я с тъмните си очи, — че облечена така би накарала цяла бална зала да загуби ума и дума.
— Както и приемна на публичен дом.
— Да — съгласи се той тихо. — Иска ми се — продължи той с най-нежния тон, на който бе способен — да можех да се възползвам от тази възможност.
— И на мен ми се иска да можеше.
Нейната директна прямота го изуми както винаги.
Без хитрост. Без лицемерие. Почти всички бели жени разиграваха фалшива свенливост, свещено неприкосновена почти до самия край.
— Не, мисля — каза той с лека въздишка, — че едва ли го искаш колкото мен.
— Е, тогава? — Тя протегна ръка с деликатност, която го удиви и развълнува.
