Плътният глас на Хейзард я успокои добронамерено:
— Всички слухове са такива. Не се връзвай.
— Напротив! Проклета да е! Пачавра? — повтори тя изумено, докато пръстите й барабаняха по масата.
— Това е едно малко златотърсаческо градче.
— Прекалено малко, мътните го взели.
— Всеки знае всичко за всекиго.
— Защо, по дяволите, ще ме нарича така? — попита Блейз, по-скоро учудена, отколкото възмутена. — Та аз съм заложница, за Бога. — Обикновено не обръщаща внимание на мнението на останалите, Блейз бе раздразнена от дребнавостта на забележката. Въпросът не беше какво е правила или не е правила с Хейзард. Това си беше нейна работа, тя винаги бе правила онова, което й доставяше удоволствие. Тя беше поразена от факта, че някаква перачка си позволява да коментира нечия благопристойност в подобно диво, нецивилизовано златотърсаческо градче като Даймънд Сити, където порокът сам по себе си беше сериозен бизнес. — Предполагам, че те иска за себе си — отбеляза тя унищожително.
— Не е изключено — съгласи се Хейзард. Блейз се ококори.
— Ти да не си…
— Не мисля, че това е това е твоя работа — отвърна той кратко и ясно и продължи да се храни.
Вилицата бе стигнала, наполовина до устата му, когато тя я грабна от него.
— Отговори ми — настоя Блейз, без сама да осъзнава защо това би имало някакво значение. Просто бе усетила, че е така.
Спускайки бавно ръката си върху масата, Хейзард я погледна насмешливо за миг.
— Ти да не си ми майка? — попита той саркастично.
— Да ти приличам на майка ти? — Отвърна на удара тя с подсладено гласче.
Той отново я погледна за малко, без да казва нищо, обмисляйки отговора си, чудейки се дали въобще да й отговори. В края на краищата, помисли си той, нейният разгорещен кръстосан разпит го забавляваше.
— Не — каза той.
— Не, какво?
— Не, не приличаш на майка ми.
— И?
Той се усмихна дяволито.
— Не, не съм. Сега ще получа ли вилицата обратно?
Вратата се разтвори с гръм и трясък и се появи Джими, останал без дъх, носещ ведро прясна вода. Блейз подаде вилицата на Хейзард и той продължи да се храни.
ГЛАВА 14
По-късно същата вечер, в затишието след вечерята, когато настъпващият мрак бе накарал Джими да си тръгне, Хейзард приключи с почистването на карабината си, сложи я внимателно на поставката над вратата и излезе навън.
Чула как резето хлопва в леглото си, Блейз си помисли стресната дали пък не отиваше в Даймънд Сити? Дали щеше да се върне тази вечер. Щеше ли въобще да се върне? Господи, дали пък някой отряд, изпратен да я търси, нямаше да я намери след месец умряла от глад, ако той не се върнеше? Тогава вратата отново се отвори и Хейзард влезе леко прегърбен под тежестта на голям неудобен дървен сандък.
— Върна се — въздъхна тя спонтанно с очевидно облекчение.
— Нямаше ме само две минути — отвърна той, усмихвайки се по вече познатия начин. Той свали подсиления с летви сандък на земята и погледна нагоре с ленив поглед, полупритворил очи. — По-рано ли трябваше да се появя?
— Не каза къде отиваш. Никога преди не си излизал толкова късно. Толкова е тъмно, когато няма луна. О, по дяволите — завърши тя, отдръпвайки се с погнуса.
Той намираше нейната непринуденост за чаровна. Винаги я бе намирал за такава. Това беше необичайно безхитростно качество за жена, която се държеше така показно независимо.
— Може би ще ми бъде простена тази крещяща неучтивост — каза той, докато се изправяше, — когато видиш какво има вътре. — Той й посочи отворения сандък с подканващ жест.
— За мен ли е? — попита Блейз, прегракнала от изненада и това му напомни отново колко млада е тя. Като се изключеха някои от най-разгорещените й забележки, тя наистина възприемаше всичко това като някакво приключение.
— За теб е — увери я той. И когато тя стана от креслото с очевидна грациозност в движението си, той осъзна, че се бе втренчил в нея. Беше боса, линията на дългите й крака бе подчертана от тесните черни панталони, стройното й тяло се открояваше на светлината на огъня. Колко ли още, почуди се той, щеше да успее да удържи страстта си към нея?
Вик, изпълнен с удоволствие, прекъсна витаещите му мисли и погледът му се спря на лицето й.
— Мислех, че ще ти харесат. — Усмивката му се появи отново, нейната радост беше заразителна.
— Как въобще си успял да се сетиш за това? Къде я намери? — възкликна тя, докосвайки блестящия ръб на една изящна медна вана.
— Тъй като ти се оказа непримирима по линия на моите привички за къпане на открито, аз реших, че подобно решение би било…
— Необходимо?
— Не исках да го изтъквам… — промърмори той пренебрежително, с весела искрица в очите си.
— Къде я е намерил Джими?
— След дискретно проведеното проучване — той познава всички млади отговорници на складове в града — открил една в магазина на Клайн. Изглежда, се е наложило Джими да убеди своя приятел да продаде вече поръчаната от едно от… ъъъ… работещите момичета в града.
— Значи моделът е куртизански, а? — каза Блейз усмихната. Порцелановите подложки поставени вътре, отзад и отстрани, привлякоха погледа й. Сцените, нарисувани на ваната, макар и митологични, си бяха доста похотливи. — Значи това е видяла майката на Джими.
— Боя се, че да… но това не е всичко.
— Още ли има? — Тя се опита да се удържи да не прихне.
— Само още няколко дребни предмета. Хвърли им един поглед, под парчето ленен плат са.
Повдигайки плата, Блейз ги разгледа с интерес, после се обърна към Хейзард закачливо.
— Ти ли си ги поръчал, или те просто вървят с ваната?
— По-скоро се оказаха тук поради неочаквана поредица от събития. Бях казал на Джими да ти купи две рокли. Предполагах, че ще се зарадваш на възможността да се преоблечеш. — Той въздъхна. — И през ум не ми мина, че добродетелните жени тук — има няколко такива и в Даймънд Сити — сами си шият дрехите. Роклите при Клайн и Бейли, както и при уличните търговци, явно са за… другите жени.
— Майката на Джими вероятно си е помислила, че ще отваряш тук публичен дом — отбеляза весело Блейз, размахвайки едно невероятно творение от лилав сатен и пера. — Ще трябва ли да готвя, когато нося някоя от тия? — Косият й поглед бе изпълнен с подтекст.
Хейзард се спря съвсем на ръба. Забележката, застанала на езика му, беше в пълно съответствие със знойния й поглед.
— Въобще не е нужно да ги носиш — каза той с глас, охладен след нелеката борба за самоконтрол. — Исках Джими да намери нещо от тоя плат с малките цветчета… Май че беше басма, нали така? Нещо удобно.
— Никога не съм носила басма — каза Блейз, стоплена от галантния му опит да й намери „нещо удобно“.
— Не съм си и помислял, че си — съгласи се той, — но не мисля, че тия ще влязат в работа. Ще поръчам отново някой да ти ушие нещо. Ще уточня и материята, ако мислиш, че басмата няма да е подходяща и ще изпратя мерките ти в градчето, когато Джими намине насам.
— Но аз не съм ги запомнила. — Очите й бавно се вдигнаха към неговите. Лицето й беше невероятно
