— Е, след ваната, роклите и всичко останало — каза Блейз любезно, решена да бъде също толкова въздържана в разговора, колкото и Хейзард. — Помислих си да опитам. — Тя хвърли един поглед към храната в чиниите. — Всичко изглежда толкова лесно, когато го прави Джими — заключи печално тя.
— Знам — каза той с разбиране.
— Не е нужно да го ядеш. — За пръв път я виждаше да се разкайва.
— А ти не си длъжна да носиш роклите — галантно й върна жеста Хейзард.
Тя се усмихна и лицето й светна, а той й отвърна с оная спираща сърцето усмивка. Между тях се установи безметежна хармония, лекуваща и омагьосваща.
Закуската премина на обичайните варени яйца, хляб с масло и мляко, които бяха достатъчно достъпни в момента.
— Ако Джими не дойде, ще умрем от глад — призна Блейз с лъчезарна усмивка.
Макар че не й го беше казвал, Хейзард си спомняше как през войната бяха изкарвали по цели седмици на сухари и пастърма. По-първичните начини на хранене не му бяха чужди.
— Може би ще се наложи да му вдигна заплатата — предложи усмихнат, — щом от това зависи оцеляването ни.
— Аз също ще му платя, на всяка цена. — Когато веждите на Хейзард се повдигнаха въпросително, тя добави: — Ако приеме разписка, защото сега ще бъде някак си неудобно да прескоча до моята банка.
— Невероятно неудобно, особено що се отнася до мен — съгласи се той с очи, блещукащи в усмивка. — Пък и няма нужда ти да му плащаш.
— Аз имам доста пари.
— Убеден съм в това.
— Той направо ме спаси от черната работа.
— Самата истина — провлачи леко Хейзард. — Но аз не искам повече да обсъждаме този въпрос…
Каква промяна, отбеляза за себе си Блейз, в сравнение с положението отпреди няколко дни.
— Моят тъмничар се е размекнал — не можа да се сдържи да не го подразни тя.
— Твоята измамна смиреност ме очарова — отвърна шеговито Хейзард.
Тя го погледна право в очите изпод извитите си вежди.
— Ти не би ме харесал, ако бях смирена или безропотна.
— Можех поне да опитам — предположи той.
— Друг път — натърти Блейз. Очите й бяха блеснали, а изражението — тържествуващо като на адмирал, който гледа, как потъват и последните вражески кораби.
— Как — каза той с драматична въздишка — си успяла въобще да израснеш толкова своенравна?
— А ти? — парира го тя.
— Предполагам, че аргументите относно мъжката и женската роля в обществото няма да са ми от особена полза?
— Ни най-малко. — Още една бляскава усмивка.
— В такъв случай, не знам как да подхвана проблема, но… — Тонът му бе твърде делови и ако тя го познаваше по-добре, би забелязала вложената ирония.
— Да? — Тя се чувстваше приятно недосегаема, чувство, добре познато на всяка красива дъщеря на милионер.
— Моите дрехи от еленова кожа се нуждаят от изпиране.
Неясно защо, отговорът й му подейства стимулиращо.
— Това не спада ли към черната работа, за която ставаше дума? — Това бе всичко, което тя каза, и то по един мек, спокоен начин, без да има и представа, че прането на кожи бе равносилно на доста по- сериозно усилие от изплакването на няколко носни кърпички.
Той кимна, привидно успокоен.
— Не можеш ли да ги пратиш на слугите, или — додаде сладко тя — на мисис Пернел?
— Те не знаят как да се оправят с тях.
— Кой обикновено върши това тогава.
— Една от жените от моето племе минава от време на време.
Блейз можеше да си я представи — млада, красива и безропотна. Жените вероятно теглеха жребий или плащаха за привилегията да дойдат да работят за Хейзард. И тъй като тя не беше чак толкова неопитна по отношение на мъжете, нито пък бе в неведение относно развратническата репутация, която обикновено изпреварваше Хейзард, и което беше още по-важно, относно невероятните способности на този мъж като любовник, следващият й въпрос се появи незабавно в съзнанието й.
— И колко време остават те тук? — запита тя подозрително.
Острото й любопитство задоволи Хейзард.
— До другата сутрин.
— Защо ли въобще питам? — Гласът на Блейз бе изпълнен с присмех.
— Не знам — намеси се той, — не си спомням да съм се правил на светец.
— Единствено с мен.
— По ред причини, до една смислени.
— Това — каза иронично тя — е въпрос на гледна точка.
— Искаш ли да ти обясня как се перат кожени дрехи? — попита той, опитвайки се да върне разговора в предишните коловози, по които не можеше да се спори безкрайно.
— А имам ли избор? — попита тя със сарказъм и прикрита подигравка.
— Разбира се. — Той се усмихна и погледна към масата с открито, невинно изражение.
— Но — прошепна ведро тя, макар че въобще не се чувстваше така — едната възможност включваше гостуване на жена плюс преспиване.
— Такава беше традицията. — Хейзард се усмихна още по-широко.
Тя се изпъна и кръстоса ръце върху бедрата си, движение, което накара възголемичката риза на Хейзард да се повдигне опасно нагоре, пое дълбоко въздух, с което го накара да се стресне от желанието си, и каза:
— Ха! — Възклицанието беше придружено от заплашителен поглед.
— Това означава ли, че искаш да го направиш? — попита той, подминавайки развеселено смръщването и недвусмисленото послание на възклицанието й и опитвайки се освен това да не обръща внимание на твърдите очертания на зърната й, прозиращи изкусително изпод износения плат на ризата му.
— А в противен случай ще трябва да слушам как се любиш с друга жена на два метра от мен, така ли?
— Да приемам ли това като „да“? — Хейзард не възнамеряваше да отговаря на последното й разпалено твърдение, не сега, когато самоконтролът му висеше на косъм.
— Проклет да си Хейзард…
Той просто изчакваше, без да посмее да проговори в непредсказуемото, променливо настроение, в което се намираше. Дали беше глупаво от негова страна да продължава да й отказва? Какво толкова щеше да се случи, ако се възползваше от това, което бе така изкусително близко и достъпно? Очите му се плъзнаха по разкошната бляскава красота на жената, застанала на ръка разстояние.
— Проклет да си… да! Доволен ли си?
— Много — каза той бързо, изпитал облекчение, което не искаше да покаже.
— Няма да допусна друга жена в тази колиба. — Това бе същата онази властна жена, която бе виждал толкова пъти преди. Независимо дали бе облечена в камгарна рокля, обшит с перли сатен или износена риза, тя бе сигурна в себе си.
— Чудесно — каза той, приел думите ужасно лесно. Мисълта за друга жена освен Блейз в малката колиба го тревожеше. По причини, с които не желаеше да се изправя лице в лице точно сега.
Хейзард показа на Блейз какво трябва да бъде направено с обработената кожа. Показа й как да накисне дрехите в прозрачната вода на езерцето, как да ги натърка с мекия ароматен сапун, купен от шушоните, и после да ги просне на сянка на тревата. И така, без да убягва от погледа му от улея за промиване на злато, където той работи цял ден, тя търка, пра и плакна, стараейки се кожените дрехи на Хейзард да станат чисти, за да бъде сигурна, че Джон Хейзард Блек няма да вкара някоя друга жена в леглото си.
