Незабавно. — И той изведнъж се почувства страшно изморен. — Разкървави си задника от езда, щом искаш, — не ми пука — добави той, затягайки последния възел на юздата. Рязкото подръпване накара кобилата да тръсне глава от уплаха. Стройните пръсти на Хейзард започнаха да я успокояват, галейки муцуната й, докато гласът му я ласкаеше с нежни имена.
— Ще обуя някой от твоите панталони — настоя Блейз.
— Чудесно. — Той вдигна глава и безстрастните му очи срещнаха погледа й над муцуната на животното. — Кажи, щом се приготвиш.
Блейз се обърна рязко, с гръб все така вдървен от яд, влезе отново в колибата. Тя не се обърна, когато Хейзард влезе след малко. Остана с гръб към него, погълната от борбата с широките му сини кавалерийски панталони. Когато вратата се затръшна отново, тя само промърмори нещо за мъжете-особняци, влюбени все още в мъртвите си съпруги.
Наложи й се да навие крачолите няколко пъти, за да може въобще да ходи, и когато излезе от колибата, без дори да се огледа, все така продължаваше да проклина Хейзард за студеното му безразличие.
— Достатъчно бърза ли бях? — кисело попита Блейз, когато се появи на верандата.
— Ти си най-бързата жена, която познавам — отвърна Хейзард не по-малко кисело.
— А ти познаваш не една и две. — Забележката трябваше да бъде язвителна.
— С една повече, за съжаление — сухо отвърна Хейзард, възсядайки неоседланата Пета.
— В такъв случай, защо просто не тръгнеш без мен? — предложи раздразнено Блейз, застанала неподвижно до коня. — Така ще спестя на татко доста неприятности.
— И да загубя парцела си? Ще има да чакаш. Да тръгваме.
— Как очакваш да се озова на тоя кон? — Тя погледна тънките постелки, служещи за седло, и късите стремена.
Пета се въртеше нетърпеливо.
— Каза, че можеш да яздиш, ако не се лъжа.
— Мога, но нали трябва първо да се покатеря на проклетото животно.
Хейзард се смъкна от гърба на Пета с недоволна въздишка и отиде при Блейз.
— Забравих да наема слуга, който да ти помага, извинявай. Простете, мадам, нали знаете какви сме примитивни в гъсталака — насмешливо отбеляза той и като я прихвана през талията, я постави внимателно върху лекото седло от външната страна. За разлика от белите, абсароките винаги възсядаха конете си от дясната страна.
— Няма метална юзда — отбеляза Блейз, поглеждайки надолу.
— Колко си наблюдателна — отвърна хладно Хейзард.
— И как ще го водя, мистър Блек?
— Използвай коленете си, принцесо. Или пък искаш аз да го водя? — саркастично предложи той.
— Не!
Хейзард сви рамене, метна се на Пета и събра поводите й. Вероятно щеше да се наложи да я води през нощта. Белите яздеха, но никой не можеше да се оправя с конете като абсароките. От мига, в който децата от племето се изправеха на краката си, те биваха привързвани към специално високо седло и оттук нататък ставаха пълноправни участници в общите миграции, яздейки свои собствени понита. Когато навършеха четири години, те вече можеха да яздят самостоятелно, а на седем бяха вече обучени ездачи. От годините, прекарани на седлото, им бяха излезли мазоли. Хейзард съзнаваше, че мис Брадок едва ли е обучавана по същия начин. Грубият плат на панталоните щеше да е истински ад за нея в сравнение с меките му, украсени с ресни кожени гамаши. Но това си беше неин проблем, реши той и пришпори Пета в галоп.
В началото Блейз имаше малко проблеми, но когато Пета поведе, нейният кон предпочиташе по-скоро да я следва, отколкото да си избира собствен маршрут. Тя експериментираше с леката юзда, с притискането на колената и преди още да изминат значителен брой мили, вече беше разбрала, че животното под нея реагира и на най-лекото докосване. Хейзард можеше да й го каже. Нали той го бе обучавал.
Хейзард спря веднъж, точно преди зазоряване, при едно малко поточе, на брега на което растяха трепетлики. Той се приближи към Блейз, за да я свали от коня, но тя тръсна ръката му от рамото си и слезе сама. Ядоха сушено месо и хляб във враждебно безмълвие и малко след това продължиха пътуването си.
Той не спря нито веднъж, преди следобедът да преполови, и не би го направил, ако не бе забелязал как Блейз бе стиснала здраво зъби половин миля преди това. Болеше я, това бе очевидно, и той тихо се възхищаваше на упорития й кураж. Хейзард чакаше само да минат край удобно за почивка място и накрая забеляза едно ново бълбукащо ручейче, при чийто бряг отби конете. Когато този път й предложи помощта си, тя прие и той я постави много внимателно на краката й. И въпреки че нямаше намерение да спира дори през нощта, той каза:
— Това място ми изглежда удобно. Ще пренощуваме тук.
Хейзард запали огън, сготви и поднесе вечерята, отсече достатъчно борови клони, за да направи „акта- тсе“, особен тип заслон по абсарокски, постла на земята върху кедрови клони и други храсти мека завивка, така че ложето стана уютно като пухен юрган. Той не я подразни, не й се скара, не я тормози и дори не вметна едно „казвах ти аз“. Неговата грижовност за малко щеше да накара Блейз да се разплаче. По дяволите, как може да е толкова търпелив и мил? И по дяволите, защо го обичаше тя? Мътните го взели, защо той все още обичаше жена си? Не беше честно! Бе ужасно несправедливо, че сега, когато след деветнадесет години тя най-после бе намерила мъжа, в когото да се влюби, той все още бе влюбен в мъртвата си съпруга.
Тя отчаяно искаше да разбере защо той се чувстваше така, но това не беше нещо, за което можеш да попиташ ей така. Дори Блейз разбираше, че някои неща са свещени. Всеки човек имаше правото на свои съкровени неща. А ако Хейзард не изпитваше нищо към нея, то тя със сигурност не би могла да промени това. Каква загуба на време, помисли си тя, бяха всичките тези години, прекарани в усъвършенстване на чара, който, според другите, би трябвало да въздейства на мъжете. Не че се бе занимавала с това сериозно. Но поне бе слушала какво й казват и по свой собствен, неопорочен начин бе довела някои от практическите съвети до нещо завършено. И сега, когато бе намерила мъж, когото да обича така, че всичко друго в света да й се струва безсмислено, той се бе оказал непревземаем като каменна стена. Каменна стена от привързаност към една мъртва съпруга. Защо никой не се бе досетил да напише в учебниците една глава и за подобни случаи?
Е, тя поне си имаше някакво достойнство, както и уважение към чувствата на другите. Макар да умираше от желание да разбере защо той все още обича жена си, тя нямаше да го попита.
— Защо все още обичаш жена си? — чу тя собствения, си глас, вперила очи право в него над малкия огън, след като вечерята бе сготвена.
Очите на Хейзард проблеснаха, после клепките му се спуснаха надолу.
Няма да отговори, помисли си Блейз. Прекалено болезнено е за него. Той все още я обича твърде много.
Господи, помисли си тя, дали това не са халюцинации? Какво я бе накарало да зададе този въпрос? Тогава той каза:
— Добре ли си? Знам, че задничето ти е пострадало. Боли ли те?
— Не се опитвай да смениш темата. Попитах те нещо.
Той не отговори веднага, разбирайки, че бесът й я е подтикнал. След това отвърна:
— Тя е мъртва.
— Това не отговаря на въпроса ми.
— Толкова ли е важно? Защото според обичаите на моя народ да се говори за мъртвите е израз на неуважение.
Очите, придобили сега цвета на развълнувани морета, бяха големи и ужасно настойчиви. Тя кимна с глава.
Упоритостта е нейната силна страна, мрачно си помисли той, въздъхна леко и започна обяснението си:
— Когато някой е мъртъв — каза той много бавно, — ти не можеш повече да го обичаш. Можеш да обичаш спомена за него или радостта, с която са те дарили, или удоволствията, изживени с тях. Но разбери, щом веднъж човекът, когото си обичал, се е присъединил към света на духовете, то него го няма вече.
