непрекъснати смени на конете с други по-свежи от току-що отвлеченото стадо.
Той бе подремнал замалко през нощта, но по-голямата част от времето бе прекарал загледан в тлеещия огън, в размисли върху проблема за „своята жена“, която най-накрая се бе промъкнала и в съзнателните му мисли. Неприятностите се рояха. Освен очевидните проблеми с мината, сега бяха изникнали и други по- мъгляви, засягащи успеха на тяхното съвместно бъдеще, ако въобще можеше да има такова. Но и тия проблеми не бяха нищо ново. Просто се бяха появили някои нови обстоятелства, които само утежняваха положението. Дали уникалният стремеж на Блейз Брадок към приключенията просто излизаше извън старите си граници, чудеше се той, чувствен каприз и нищо повече, или пък тя бе способна и на нещо повече? Дали чувствата й не бяха част от една фриволна лудория?
Хейзард се бе забавлявал достатъчно дълго със страстни и любвеобилни дами, за да е научил вече къде свършва флиртът и къде започва любовта. Но макар много от отговорите все още да му липсваха, той бе сигурен в едно — желаеше я като „своя жена“. Да се откаже от нея, да я отпрати, дори да обърне гръб на женствеността й заради някакви морални норми и задължения, това вече не бяха приемливи алтернативи. Той я искаше само за себе си. Тя му доставяше радост по безброй много начини, бе върнала насладата в живота му. Удоволствието, което му носеше тя, беше така дълбоко и необятно, че никоя друга не можеше да се мери с нея.
— Чувствам се по-добре — измърка Блейз и го изтръгна от размислите му. — Каква, за Бога, беше тая чудесия?
— Предимно бизонска мас — отвърна Хейзард, раздвижвайки ръката си, изтръпнала от неподвижността, — плюс малко от растението юка, коприва, лайка и… забравил съм още какво. Освен това няколко заклинания и дим от свещен тютюн — добави той с усмивка.
— Подиграваш ли ми се? — попита Блейз, сгушила се в него. Очите й бяха такива, каквито ги обичаше най-много — необятни, изпълнени с жизнерадостно любопитство.
— А, забравих перата от колибри.
— Сега вече ми се подиграваш.
— Не. Думите ми са истинни като смеха на Е-сахка-уата.
— Поредната приказка?
— В тази се разказва за Стария Койот и ни напомня за това, че сме хора и сме преходни.
— Разкажи ми я.
— Не сега. Може би утре, когато ще се отдадем на мързела си в моя вигвам до Потока на стрелата. — Тъмните му вежди се повдигнаха. — А сега, биа, е време да тръгваме, ако искаме да се озовем у дома, преди да е мръкнало. Хайде, бостънска принцесо — прошепна той, отмествайки косата от бузата й, — трябва да се приготвиш. — Той се наведе и целуна нежно очите й, след това я облече, нахрани я, качи я на Пета, метна се зад нея и я намести в скута си. Не искаше и да чуе тя да язди днес сама, въпреки че Блейз твърдеше, че се чувства добре.
През този ден Хейзард я придържаше, докато се изкачваха все по-високо в планините. Само мъж с неговите мускули и физическа мощ би издържал на нещо подобно. Те спряха при едно поточе, на границата на земите на група скаути, които той нарече „вълците“, за да починат и да се измият. Хейзард облече своя костюм, украсен с всички знаци на властта му като вожд — вълчите опашки по върховете на всяка от украсените с мъниста мокасини, свидетелство за военните му победи, перата от опашката на сокол и от крилата на орел, закрепени зад едното ухо — неговият дух-лечител и закрилник, проблясващи в цветовете на дъгата сини и зелени миди, донесени отвъд планините, от бреговете на Пасифика, където живееше племето на салишите, закрепени за месестата част на ушите му, които неговата майка бе пробила с нагорещено шило на втория ден от раждането му15, реснисти гамаши, накичени с хермелинови опашки, които свидетелстваха, че той е бил водач на набег, донесъл голяма плячка. Украсената с мъниста риза16, разкриваща голяма част от силните му гърди, на които се виждаше огърлица от мечи зъби.
Пета също бе украсена с пищна юзда и нагръдник, купен от шшушоните, които пък се бяха сдобили с испанска сбруя, идваща от югозападните племена. Излъсканият медальон блестеше, украсен с полюшващи се пера и връвчици с мъниста. Завързаното на възел въже, провесено от врата на Пета, говореше, че тя някога е принадлежала на враговете. Броя на завладените от господаря й вражески коне можеше да се определи по чертите, изрисувани с бяла глина под очите и по хълбоците й. Хейзард бе използвал скромно символичното число три, което му носеше късмет, но всяка черта представяше много повече от един кон.
Когато привърши с обличането си, той прибави към дрехите на Блейз тежка сребърна огърлица, която подхождаше на бледокафявата рокля от кожа на сърна, украсена изкусно със сребристи и небесносини мъниста. След това той прихвана косата й и внимателно я разреса с гребен от опашка на бодливо свинче, често срещан при северозападните прерийни племена. Движенията му бяха нежни и умели, а нейната коса блестеше като сатен под лъчите на следобедното слънце. Когато постигна задоволителен ефект, Хейзард я покачи върху Пета и се метна зад нея. Прихванал внимателно Блейз в скута си, той смушка кобилата с колене. Леките пера зад лявото му ухо се полюшнаха от лекия ветрец.
ГЛАВА 23
Вълците ги забелязаха първи и нададоха приветствените си викове. Хейзард се усмихна — още един познат от детството звук.
Двама скаути, нетърпеливи в младостта си, изскочиха в галоп и препуснаха по откритата ливада към тях, спирайки мустангите си само на няколко метра от Хейзард и Блейз.
— Добре дошъл, Дит-чилияш — извикаха те и хубавите им млади лица се озариха от усмивките им. — Бояхме се, че няма да дойдеш!
Блейз успя да разпознае името на Хейзард в потока От абсарокски думи.
— Твърде много ми липсвахте, хлапета, за да не дойда — отвърна усмихнат Хейзард на нетърпеливите момчета, яхнали своите лудуващи мустанги. Забелязал скришните им погледи, отправени към Блейз, той махна грациозно към нея и каза:
— Буах, Блейз Брадок.
И Блейз им се усмихна, разбрала, че я представят.
Все още прекалено млади, за да са наясно с някои подробности от етикета, те останаха зяпнали за миг, след като Хейзард бе казал „буа“. Той ги насърчи, говорейки бързо, и те двамата изрекоха по едно тромаво „здравей“ на английски.
— Боя се, че с това почти се изчерпват познанията им по английски — каза Хейзард на Блейз. — Те са синове на сестрата на майка ми и — той завърши с усмивка — истинска напаст от време на време. — Хейзард промърмори няколко кратки фрази на абсарокски и с жест, напомнящ на козируване, те обърнаха понитата си и се отдалечиха в галоп. — Те ще яздят пред нас, нещо, за което много ги бива. На тази възраст обикновено яздят само в галоп.
Когато след известно време Хейзард и Блейз навлязоха в поселището, слуховете вече ги бяха изпреварили, както той очакваше да стане. „Уах“ (жена му) се носеше от уста на уста. „Хейзард Черната пума си е взел жена“ — се носеше от вигвам на вигвам. „От жълтооките“ — мърмореха всички, а младите жени, които се бяха радвали преди на вниманието на Хейзард, произнасяха недотам учтиви фрази. „Едва ли ще я държи дълго — казваха те. Една жълтоока не може да го зарадва като жена“. Хейзард Черната пума отдавна се бе прославил с красотата и очарованието си и на неговите предишни любовници никак не се харесваше да ги изместват.
Вигвамите на планинските и речните кланове на абсароките бяха пръснати из цялата тревиста долина на реката. Те бяха разделени по кланове, на кръгове от жилища, разположени по приетия начин — с входове, обърнати на изток. Както при всички други прерийни племена, и тук конете бяха символ на благополучие. А този лагер беше пренаселен от тях. Цели мили наоколо между хълмовете бяха покрити със стада мустанги с най-различен ръст и разцветка.
Хейзард яздеше спокойно през тълпите от хора, пробивайки си път през тях. Той се усмихваше и отговаряше на поздравите им и дори успя да отвърне на няколко подпитвания с остроумни фрази, които предизвикваха всеобщ смях. Всички забелязаха как внимателно се отнася той с бялата жена. А и никой от
