Тревата продължава да расте, цветята ухаят не по-малко, бизоните кръстосват прерията. Нали все пак спомените и животът са две различни неща. Мислиш, че е възможно да се обича някой, който вече не е между живите? — Той зададе въпроса си с приглушено любопитство.
Беше ред на Блейз да замълчи, преди да отговори.
— Не знам — каза тя накрая. — Тогава защо си запазил дрехите й?
Хейзард бе седнал на земята, съвсем близо до догарящия огън. Той отскубна стрък трева, хвърли го върху слабия пламък и погледна как димът се издига в спирала.
— Дрехите й бяха част от миналото, част от младостта ми. — Той се сви под напора на спомените — неподправеният ентусиазъм на юношеството, когато идеалите бяха в основата на преценките му, животът бе игра, а бъдещето не включваше нищо друго освен надбягвания с коне и отглеждането на деца. Сякаш цяла вечност го делеше от това време.
— На колко години беше, когато се ожени?
Потънал в спомените, Хейзард не отговори, докато тя не повтори въпроса си.
— На седемнайсет години — усмихна се леко той, — както вие жълтооките казвате. Ние казваме на седемнайсет зими или снегове.
На отблясъците на огъня ясно личаха следите, оставени от годините по лицето и тялото му. Черната му коса се спускаше надолу от леко сведената глава, а тъмните му очи се взираха в огъня, хвърлящ по тях червени отблясъци, сякаш там искаха да открият отговора на нейния въпрос. Гладката повърхност на кожата му бе по-тъмна в сенките на вечерта, а облеченото в кожени дрехи тяло се чувстваше у дома, на родна земя.
— Щастливи ли бяхте? — Блейз се стегна от този въпрос, тъй като едновременно искаше и не искаше да научи отговора му.
— Да.
От този тих отговор я заболя повече, отколкото бе предполагала.
— И какво стана?
— Тя умря.
— Как?
— От собствената си ръка. — В гласа му се появи рязка нотка. Изправен вълк бе откъснал пръстите му от нейната китка и го бе отвел настрани. Никой друг не бе посмял да го направи. — А сега — продължи той, отърсвайки се от нежелания спомен, — мъчението, свърши.
Дори Блейз, изнервена и нетърпелива в момента, не намери в себе си смелост, за да продължи.
— Ще спя от външната страна — отбеляза меко Хейзард, сякаш не бе казал нищо особено, когато в действителност бе направил загадъчната мъртва съпруга да изглежда още по-загадъчна.
Как е умряла, чудеше се Блейз, а очите й несъзнателно продължаваха да бъдат широко отворени от изненада.
— Ще тръгнем при изгрев слънце. Чака ни още един тежък ден. — Думите му бяха умерени, разясняващи и спокойни. Той я изчака, за да влезе тя първа под навеса от борови клони.
Отговорът на загадката ще трябва да почака за някой друг път, помисли си Блейз и мина първа. Тя изпъшка от болка и седна отново. Почти не бе помръдвала, откакто Хейзард я свали от коня, и бе позабравила за неприятностите с ездата. Грубият плат на панталоните на Хейзард я бе ожулил до кръв, докато бяха пътували през деня. Миг след това Хейзард бе вече до нея и я вдигаше внимателно на ръце. След това я постави нежно в приятно ухаещото ложе.
— И двамата сме прекалено инати — промърмори той, загледан в небесносините й очи, навлажнени от измъчващата я болка. — Съжалявам, биа. Трябваше да забележа още преди това, че те боли.
— Грешката си е моя — настоя Блейз, стоплена от неговото извинение. — Можех и сама да се обадя.
— Не и непреклонната мис Брадок — подразни я той.
— В момента пред теб е най-омекналата жена на света. Сигурно няма да мога да ходя поне седмица.
— Ще се справя с това.
— Веднъж и твоята самоуверена арогантност да ми прозвучи като ангелски хор.
— Нося си и малко мехлем — усмихна се топло той. — За всеки случай…
— Самодоволните мъже — отвърна сладко Блейз — винаги са ме дразнили. — Усмивката й бе от тия, които биха могли да очароват и отровен паяк.
— А мен — инатите жени. — Той погали ъгълчето на усмихнатите й устни. — С едно много важно изключение — добави меко той.
— Трябваше да облека някоя от роклите.
— Нищо не е по-удобно от кожата, когато става въпрос за езда — съгласи се той. — Аз донесох и роклите, в случай че промениш решението си. Но — продължи бързо той, забелязал искрите в погледа на Блейз, — веднага щом наближим бивака, всичко ще си е пак по твоему. Не съм искал да ти разваля настроението с тези рокли. Те просто бяха единствените подходящи за случая.
— Наистина ли нищо по-дълбоко не ти е минавало през ума? — Надеждата в гласа на Блейз бе трогателно наивна.
— Нищо друго, кълна се. Може би предпочиташ панталоните. — Той си припомни няколкото пъти, когато я бе виждал, преди тя да стане негова заложница. В два от трите случая тя бе обула панталони. — Бихме могли да ти ушием. Така или иначе — Хейзард замълча, но после продължи уверено, — ти сама решаваш… рокли или панталони. Но панталоните задължително трябва да са от кожа. Поне когато ги носиш при дълги пътувания. В противен случай… — Той направи гримаса. — О, но дяволите, просто трябва да ти съберем нов гардероб. Ти си реши какво ще искаш.
— А жените във вашето племе носят ли панталони? — попита Блейз, забелязала желанието му да бъде тактичен и добронамерен.
— Не.
— А ако аз нося панталони в летния лагер, това ще те притеснява ли?
Нужно му бе известно време, за да размисли.
— Ти си свободна да носиш това, което пожелаеш. — Това беше значителна отстъпка от негова страна, защото щеше да отнесе доста подигравки, ако Блейз се появеше в бивака с панталони. — Нямам намерение да…
— Но просто жените от твоето племе не носят панталони.
Той поклати глава.
— Ако утре съм в състояние да се движа, ще пробвам някоя от тия рокли — каза тя усмихната, — за да те спася от унижението.
Той се изсмя внезапно като малко момче.
— Аз мога и сам да се грижа за себе си, мис Брадок. Няма защо да се жертвате за мен.
— Няма да е жертва. Роклите са страхотни, но… Той почака и я погледна въпросително, когато тя не продължи.
— Ще имаш ли нещо против — прошепна тя тихо — в лагера да нося свои собствени рокли?
— Ще ги имаш — отвърна той. — Колкото поискаш.
Абсароките бяха най-представителното измежду прерийните племена и бяха особено взискателни към вида и дрехите си.
— А това, което не можем да купим, ще поръчаме — обеща Хейзард, решен да облече своята жена подобаващо. Едва по-късно вечерта, прегърнал спокойно дишащата Блейз, той изведнъж осъзна, че в мислите си я е нарекъл „своя жена“ и то съвсем сериозно.
Мехлемът се оказа толкова чудотворен, колкото Хейзард предполагаше, че е. Блейз се почувства чудесно, след като се събуди, и то не само благодарение на мехлема. Още няколко други подробности допринесоха за приятното й усещане. И което бе най-важно, тя се бе събудила в прегръдката на Хейзард. Той не я бе пуснал цяла вечер. Не смееше да помръдне дори едва-едва, за да не я събуди, разбрал, че е изтощена от пътуването. Той бе привикнал да не спи, особено по време на набезите, когато се събираха по много дни без почивка заради преследващите ги по петите врагове. В такива случаи времето минаваше в
