ми.
— Разбира се, принцесо. Жената на вожда не се грижи за конете.
— Радвам се да го чуя — промърмори тя. Те не бяха помръднали, доволни от възможността да стоят прегърнати, докосваха се взаимно, говореха под розовите лъчи на изгряващото слънце, осъзнали, че прегръдката на другия носи щастие.
Хейзард проспа половината ден, а Блейз го наблюдаваше. Наслаждаваше се на всяка линия и гънчица, на всяко мускулче, на копринената му коса и поне дузина пъти се въздържа да не го докосне — та нали не бе спал два дни. И докато седеше така до него, тя осъзна — сега, когато той се бе върнал — какъв невероятен страх бе изпитвала. В свободните минути между различните занимания я бе нападала не просто самотата, а и страхът. Когато накрая Хейзард се събуди, Блейз се сгуши в прегръдката му и се отпусна спокойно.
— Разкажи ми за набега — каза тя.
И той й разказа, като съзнателно влагаше минимум драматизъм и пропусна епизода, в който Орлов дух бе изложил живота му на риск.
Истинската история остана неразказана между старателно подбраните думи. Отрядът на Черните стъпала бе достигнал през нощта едно от селищата по границата на своята територия. Почувствали се на сигурно място, те започнаха да празнуват. Барабаните тъкмо бяха забили, когато отрядът на Хейзард ги изненада.
Хейзард и няколко други абсароки се бяха промъкнали в лагера, за да отмъкнат някои от най-ценните коне, завързани близо до вигвамите, докато останалата част от отряда обикаляше с мустангите си около лагера. Хейзард видя златистокафявия жребец, завързан до един висок вигвам, малко встрани от останалите. Сърцето веднага му подсказа да го вземе за Блейз. Конят пасеше пред вигвама на Черните стъпала, а въжето, метнато на врата му, се подаваше отвътре. Някой обичаше животното дотолкова, че спеше с неговото въже в ръка. И Хейзард го разбираше напълно — конят беше истински красавец.
Хейзард бе прилепнал плътно към земята, хванал ножа си в готовност да среже въжето, когато във вигвама някой се раздвижи. Въпреки че барабаните продължаваха да бият, той знаеше, че не може да остане там още дълго. Дори врагът да не го бе видял, някой от абсароките можеше да бъде открит и тогава Хейзард щеше да намери бързо смъртта си. Докато преценяваше колко дълго да остане, проехтя изстрел, след това още един.
Хейзард сряза въжето, метна се на коня и го пришпори в галоп. След като се измъкна от лагера, първия абсароки, когото мерна, беше Изправен вълк. Той го чакаше, яхнал коня си в готовност. Вече целият лагер се бе пробудил. Отвсякъде се чуваха изстрели.
— Какво стана? — извика Хейзард.
— Само ти беше останал там и Орлов дух подгони освободените коне по погрешка.
Двамата заедно препуснаха към мястото, където бяха оставили дрехите си и двама души, за да ги пазят. Пришпорили конете си, те се носеха през нощта.
Златистият жребец беше бърз и Хейзард стигна до мястото първи. Той скочи от коня и започна да обува гамашите си. Дочу тропот на копита преди още да е пристегнал извезания си колан. Изправен вълк препускаше малко преди водачите, които насочваха бягащите мустанги, отмъкнати от лагера.
— Много неприятен инцидент, а?! — извиси глас Хейзард и подхвърли на Изправен вълк неговите гамаши.
— Ще трябва да се поразходим с Орлов дух надолу по реката, ако се измъкнем живи оттук! — извика в отговор Изправен вълк, употребил този строго определен израз от тяхната буйна младост.
Очите на Хейзард блеснаха на лунната светлина. Той се изсмя отривисто, припомняйки си за една подобна злополука, в основата на която беше ревността, свързана с техните любовни пристрастия.
— Като при Бел Рок! — извика той широко усмихнат. — Хайде. Да видим първо дали ще се измъкнем оттук. Ще опитаме по стръмния пресечен бряг.
Те скочиха на конете и си пробиха път между мустангите до челната група. Врагът беше по петите им, на лунната светлина проблясваха пушки. Препускайки като вятъра, те се насочиха право към стената на каньона. Издатината, където земята пропадаше, беше само на два-три метра. Хейзард пое дълбоко въздух, нададе бойния си вик и пришпори златистия жребец над ръба. Изправен вълк скочи незабавно след него, прелитайки над насипа, а вятърът понесе неговия собствен вик. Коне и ездачи ги последваха като вихър от сухи листа и се приземиха седем метра по-долу. Невредими!
Черните стъпала спряха ужасени на ръба на насипа.
Отрядът на Хейзард препусна към гората и след това спокойно продължи към дома.
Блейз слушаше лаконичния разказ на Хейзард, но думите му не достигаха до нея, защото съзнанието й беше погълнато от друга мисъл. Очите му бяха някак по-различни от нейния спомен за тях, по-мрачни изпод силно издадените вежди. Тя бе забравила как те танцуваха от радост. Той се усмихваше и я питаше за нещо. Когато бяха разделени, и на двамата им липсваше опората, върху която да построят покоя в живота си.
— Това бяха най-дългите дни в моя живот — прошепна той и се наведе, за да я целуне. — Липсвах ли ти?
— Сякаш изкарах шестте месеца на арктическата зима без теб. — След това устните им се срещнаха и студът, породен от раздялата, изчезна.
Тази вечер всички в лагера празнуваха успешния набег. Бяха спечелили двеста коня, без да загубят нито един воин. Гостите обикаляха от вигвам на вигвам, ликувайки за победата, а Хейзард, като вожд, получи многобройни поздравления. Освен това всички искаха да зърнат жълтооката жена, на която Хейзард бе подарил тридесет коня.
Забавляваха се цяла вечер. Хейзард държеше ръката на Блейз, усмихваше й се често и от време на време й превеждаше по някоя дума. А когато Блейз колебливо изпробва скромния запас от думи, на които я бе научил Червено перо, Хейзард грейна като родител, горд от опита на детето си.
Голяма томахавка и неговото семейство пристигнаха късно на празненството. Той се извини полугласно на Хейзард.
— Тя настоя да дойдем — каза той, посочвайки най-малката си дъщеря Синьо цвете. — Мисли си, че конете, които си изпратил, са за нея.
— Те са в името на старото приятелство.
— Знам това — промърмори Голяма томахавка, — но я се опитай да й го обясниш.
— Няма значение — каза меко Хейзард. — И бездруго след няколко дни тръгваме отново за мината.
Докато Хейзард и Голяма томахавка разговаряха, Синьо цвете се взираше в Блейз с неприкрито любопитство. Блейз й се усмихна учтиво, сигурна в любовта на Хейзард. Тя вече не гледаше на Синьо цвете с подозрение, като на евентуална съперница.
— Че тя дори не му готви — каза Синьо цвете на майка си, която я успокои с топла усмивка. Забележката не бе казана със злоба, а единствено с леко объркване. Чувствата на Синьо цвете към Хейзард бяха недвусмислени и всеотдайни и тя се чудеше как една жена, която обича мъжа си, може да не му готви. Та тя щеше да е толкова щастлива да му готви, само да я беше взел за втора съпруга. Жълтооката жена можеше да мързелува колкото си поиска. И дори той да не я обичаше сега, тя знаеше, че с течение на времето би могла да го накара да я заобича. За нея звездите бяха слезли от небето през нощта на Танца на совата, когато той я бе целунал, и тя прие това като недвусмислена поличба за тяхното бъдеще заедно.
— Кой ще се грижи за него? — попита тя тихо майка си, — когато се върнат при мината, щом тя не може да готви и да шие? — И тя хвърли един кратък, изпълнен със сдържана страст поглед.
Преди майка й да успее да й отговори, един спокоен глас каза:
— Аз нямам нужда някой да се грижи за мен. Синьо цвете, но — Хейзард се усмихна — все пак ти благодаря за желанието.
Синьо цвете се изчерви, както би направило всяко друго срамежливо младо момиче на нейно място. Хейзард сякаш не забелязваше свежия, пищен вид на момичето, което се намираше на границата на женственото великолепие, нито пък очите на сърна, преизпълнени с възхищение. Хейзард бе отнесен, но не и Блейз. Една искрица на ревност успя все пак да се появи. Нямаше никакво съмнение относно нейната невинна като ябълков цвят красота.
