Хейзард тактично пренасочи разговора в друга посока, за да не обиди някого. След една учтива пауза семейството си тръгна. След около час и последният от щедрите на поздравления гости вече си бе отишъл.
— Видя ли тези одухотворени очи? Тя те обожава — не можа да се сдържи да не каже Блейз с неоправдана раздразнителност.
— Обожанието не ме интересува, биа кара — отвърна Хейзард, успокоявайки я, без да се хваща за думите. Той се облегна на изкусно направената върбова облегалка и въздъхна дълбоко. — Надявам се, че приключихме с гостите за тази вечер — каза той, умишлено сменяйки темата. — Не съм бил с теб насаме от часове. А твоят абсарокски, принцесо, е очарователен. Благодаря ти за старанието. — Усмивката му бе развълнувана.
— Няма защо да се опитваш да ме омагьосаш с комплименти, след като току-що каза, че не ме обожаваш — ядосано му се тросна тя. Споменът за свежата невинност на Синьо цвете беше все така дразнещ.
Хейзард се засмя.
— Да, ти определено не си обожавана, сладурче. Обичана да, но не и обожавана. Точно така. И защо ти е притрябвало да бъдеш обожавана?
— Ти не забеляза ли този предан поглед на пале, вперен в теб? Можеше да се удавиш в идолопоклонническото й възхищение.
— Много повече предпочитам да потъвам в тези твои бурни очи, бостънче. Успокой се, и бездруго няма да ги видим повече. Трябва да помислим за пътуването си до мината.
Макар Блейз да знаеше, че тяхната лятна идилия ще свърши все някога, при думите на Хейзард върху нея се стовари усещането за предстоящо бедствие. То беше изцяло интуитивно, далеч от всякаква рационална основа. Тя знаеше, че Хейзард не би могъл да напусне мината за дълго. Знаеше също така, че ще им се наложи да се срещнат с нейния баща, с „Бул Майнинг“ и несигурното бъдеще. Знаеше всичко това, но сърцето й отказваше да го приеме.
— Не можем ли да останем още малко?
— Ние вече останахме по-дълго, отколкото бях предвидил. — Хейзард също се бе поддал на емоциите си. Трябваше да са тръгнали обратно още преди седмица. Но последните няколко дни го бяха доближили до рая, както никога досега, и Хейзард бе отложил тяхното пътуване.
— Кога? — тихо попита Блейз, която си беше обещала, че ще каже на Хейзард за бебето, преди да са се върнали.
— Вдругиден.
В такъв случай й оставаше още един ден, за да разкрие тайната си.
Беше доста след полунощ през тяхната последна нощ в лагера и наоколо нищо не помръдваше, с изключение на светулките, танцуващи сковано около храстите край Потока на стрелата. Хейзард бе заспал, а Блейз лежеше още будна. Не беше му казала. Бе започвала поне дузина пъти, но след това куражът й изневеряваше. Не беше сигурна как той ще приеме новината за ограничаващото го бащинство.
Техният съвместен живот и бездруго беше застрашен от куп други пречки — „Бул Майнинг“, задълженията към клана, различията в дълбочина и различните отсенки, които отличаваха светогледите им, стотиците бели, които наводняваха територията всеки ден. Усещането беше като да си на малък остров, чийто брегове се рушат сантиметър по сантиметър, но непрекъснато. А когато водата накрая стигнеше до краката им, какво щяха да правят тогава? И така тя не му каза. Но разбираше, че трябва да го направи.
Когато го докосна, Хейзард се събуди и хвана ножа си с едно-единствено инстинктивно движение. Щом разбра, че са сами, той го плъзна обратно в канията му.
— Има ли нещо, биа? Някакъв кошмар?
Ако само можеше да види на процеждащата се лунна светлина тревожните бръчки под пухкавите й вежди и ръцете й, стиснати до побеляване.
— Не, не е кошмар — отвърна меко тя.
Хейзард седна в постелята, а тъмните му очи потърсиха лицето й. Мощното му мускулесто тяло се бе напрегнало така, сякаш долавяше неизказаните й мисли.
— Каквото и да те мъчи, биа, сподели го с мен. Аз ще се погрижа за него. — Той говореше сериозно. Би преместил планини заради нея. — Да не би… връщането да те тревожи? Тя поклати глава.
Той повдигна ръка и докосна гладката й буза с върховете на пръстите си.
— Боиш ли се?
— Не от това — прошепна тя.
— От какво тогава, принцесо? — попита нежно той. Стройните му пръсти поеха вкопчените й една в друга длани и палците му започнаха да ги галят.
Нямаше заобиколен път, по който, да му го съобщи, въпреки че през последните няколко дни бе прехвърлила стотици варианти.
— Бременна съм — каза тя.
Палците на Хейзард спряха да се движат, а спокойните му очи срещнаха нейните.
— Знам.
Лицето на Блейз беше изумено.
— Знаеш ли?
Палците му продължиха да се движат в своя успокояващ ритъм.
— Мислех си — каза той тихо, — че може би ти не го знаеш.
— Откъде би могъл да го знаеш? — объркано попита тя.
— Аз бях с теб всеки ден, още от маре а апе аси то батсуо осе. Щях да разбера, ако месечният ти цикъл бе настъпил отново. Но той не започна.
— Ядосан ли си? — попита тя в неприкрито, задъхано очакване.
— Не.
— А щастлив ли си? — И тя зачака отговора му със сърце, изпълнено със страх.
Мисълта го ужасяваше, но той не би могъл да й го каже. Сега той беше уязвим за пръв път в живота си, уязвим от страха от смъртта. Неговата смелост като воин, която го правеше недосегаем, както и целият му завиден успех, не се основаваше на отсъствието на страх. Смелостта му не беше такава. Тя беше по-скоро преодоляване на страха, незаинтересованост от собствената му безопасност. Но сега тази безопасност беше от значение за Блейз, за тяхното дете. За разлика от останалите му деца, за които щяха да се погрижат техните близки от другите кланове, дори той да умреше, това новозаченато дете щеше да остане на света само със своята майка, ако Хейзард паднеше убит.
Той винаги бе разбирал, че неговата съдба е да живее за сигурността на клана си или да умре в битката си за нея. И в двата случая Хейзард бе останал верен на видението си. Така той винаги бе приемал с лекота истината за своята мисия. Сега неговата незаинтересованост пред лицето на смъртта ставаше невъзможна и той беше изплашен.
Хейзард притегли Блейз към себе си и зарови глава в уханната й коса. Миг по-късно той прошепна:
— Щастлив съм, биа кара, за детето. — Устните му погалиха леко бузата й. — Сега нашите духове са едно. Когато дишаш, аз го усещам, когато се усмихваш, това стопля плътта ми. Пулсът на нашето дете се слива с моя пулс.
— Ще трябва ли да се връщаме? — запита тя, почувствала се спокойно и в безопасност тук, в планините.
— Дългът ми е свързан с това място. Трябва — каза Хейзард, усетил същата тъга от заминаването, която мъчеше и Блейз. — Един вигвам в планините с теб и нашето дете… някой ден… — Гласът му се изгуби под напора на настъпващото тревожно бъдеще.
Сълзи изпълниха очите на Блейз.
— Може ли детето да се роди тук, в планините?
Той кимна, обладан също от желанието детето му да се роди сред покой и любов. Тук, в земята на неговия народ, той и Блейз бяха получили най-доброто, с което би могъл да ги дари светът, и страстно желаеше това изобилие и за детето си.
— Обещай ми — помоли го тя. Имаше нужда да чуе тези думи като защита срещу прокрадващото се
