ме е чул да говоря за женитба. Тя е за мъжете, които си падат по „цуни-гуни“ — подразни го шеговито той.
— Имам си причини, за да се оженя за нея.
— Естествено, всеки, който я погледне, тутакси ги разбира — заядливо отбеляза Изправен вълк.
— Имам основателни причини.
— Самозаблуждавай се, ако това ще помогне на бедната ти душица, но за всеки с незамъглен поглед това си е „цуни-гуни“.
— Наричай го както си искаш — отвърна му Хейзард с ведра невъзмутимост и спокойна усмивка, — но сега съм по-близо до рая, отколкото съм бил когато и да е. — Веждите му се повдигнаха саркастично. — Бих ти го препоръчал въпреки стремежа ти към независимост, усещането е уникално.
— Ако тя има сестра близначка, може и да си помисля — отвърна закачливо той. — В противен случай примката на брака не е за мен. Предпочитам разнообразието.
— Някой ден и ти ще срещнеш жената, която ще те накара да се промениш.
— Някой ден — каза Изправен вълк с дяволита усмивка, — който няма да дойде твърде скоро.
През следващите два дни Блейз се мяташе между сляпата увереност в способността на Хейзард да оцелява и вледеняващия ума й страх. Не можеше да си представи да го изгуби, след като бе познала за толкова кратко време такава силна любов и задоволство. Макар през целия си предишен живот да бе живяла със съзнанието за собствената си стойност, сега Блейз считаше съществуването си половинчато — единствено Хейзард й даваше усещането за пълнота.
Към страховете й се бе прибавил още един, който засилваше чувството й за несигурност, едно опасение, което все още едва се прокрадваше към спокойствието й. Опасение, което й ставаше все по-трудно да пренебрегне с всеки изминал ден. Ако, както си мислеше тя, Хейзард бе дарил нов живот на тялото й, дали той, чудеше се тя колебливо, щеше да приеме мисълта за бащинството? Дали въобще щеше да се завърне жив след този набег, за да може да му каже? Тя се молеше безмълвно той да се завърне невредим.
— Той ще се върне, нали така, Червено перо? — бе попитала Блейз минути след тръгването на Хейзард. — Нали няма за какво да се притеснявам? — Блейз искаше да получи утвърдителен отговор и ако истината беше по-различна, то тя не искаше да я знае.
Червено перо бе разбрал молбата в гласа й. Бе видял любовта и страха в очите й, докато тя се сбогуваше с Хейзард.
— Дит-чилияш ще се върне — увери я той. — Силата е с него. — Това беше вярно. Хейзард бе оглавявал само успешни набези, но с присъщия му фатализъм, Червено перо знаеше, че враговете бяха многобройни, а духовете — непостоянни. Той бе разбрал това, когато бе яздил заедно с великия вожд Висок кон срещу Дакота. В деня, в който магическите сили на вожда изгубиха силите си, той умря.
Главната задача на Червено перо не беше да забавлява Блейз. Всъщност той бе оставен тук, за да защитава живота й с цената на своя собствен живот. Хейзард не искаше да поема и най-малкия риск тя да бъде отвлечена от някой глупав младок. Но освен това Червено перо беше и приятелят, от когото Блейз се нуждаеше в своето безпокойство. Той отвръщаше с юношеска откритост на нейните колебаещи се настроения, забавляваше я с различни занимания, отговаряше търпеливо и изчерпателно на любопитните й въпроси, свързани с живота на племето. И докато изпълняваше ролята на приятел, пазач, компаньон и помощник на красивата съпруга на чичо си, той на свой ред се почувства малко влюбен в нея.
Те прекарваха утрините в езда из спокойните околности. Червено перо я учеше на имената на всички диви цветя, показа й езерото, което наричаха Ухото на койота и едно място по течението на Реката на стрелата, което носеше името „Мястото, където почиват жеравите“. Убежището на птиците беше красиво и ведро. Те яздеха по протежението на Потока на стрелата, където пойните птици огласяха въздуха с безспирните си песни.
Следобедите, когато слънцето прежуряше, те почиваха в сянката на вигвама. Заедно усъвършенстваха абсарокския на Блейз. Червено перо беше търпелив учител, който не скъпеше похвалите и по юношески се наслаждаваше на ролята си на наставник. Но докато й показваше как се шият мокасини, той беше сериозен като възрастен. Всеки воин носеше със себе си комплект за шиене на мокасини. Това беше нещо жизнено необходимо. И когато Блейз попита изумена: „И Дит-чилияш ли“, той й отвърна самодоволно: „Разбира се“.
Млади момичета им носеха храна. Хейзард бе уредил това. Те бяха измежду племенничките на Изправен вълк, за да бъде избегната всяка възможност за кавга между Блейз и жените от неговото минало.
Това бе спокойно време, ако не се броеше страхът на Блейз за живота на Хейзард. Вечер Червено перо сядаше до огъня срещу нея и й разказваше на своя чаровно-старателен английски някои от старите като света легенди на своя народ. Легенди за смелост и надежда, за любов и чест. Чрез ловните истории Блейз се запозна в дълбочина с някои от предците на Хейзард. Тя долавяше дълбокото уважение към племенните традиции, научаваше за стремежа към осъществяване на личните видения, неразбираем за белия човек, за възхищението, с което те се отнасяха към смелостта. Тези нови познания я приближаваха към Хейзард, докато той отсъстваше.
Винаги, когато ставаше време за лягане, Червено перо й пожелаваше учтиво „лека нощ“ и излизаше, Блейз дори не предполагаше, че той остава отвън под звездите за да я пази.
Беше късно през нощта, когато тя усети ужасно безпокойство. Сама в огромния лагер, убедена, че носи детето на Хейзард…
— Моля те, Господи, нека той се завърне невредим. — помоли се тихо тя.
На третата сутрин Блейз се събуди от леко цвилене в необичайна близост. Тя се обърна сънена в утринния хлад и отново задряма. Няколко мига по-късно звукът се повтори. Това определено беше кон, и то съвсем наблизо. Легнала по гръб и вече будна, тя видя, че бледото утринно небе бе започнало да се оцветява.
При третото леко изцвилване тя облече роклята си с ресни, стана от постелята, прекоси тихия вигвам и вдигна покривалото на входа.
За един от коловете на вигвама с плетено въже бе вързан великолепен златистокафяв кон, чиято гладка козина блестеше. Във въжето му бе подпъхнат букет от летни цветя. Хейзард се бе върнал! Сърцето й подскочи от радост. Той се бе върнал. И едва когато прекрасният кон изцвили отново, за да отговори на друг подобен звук, Блейз погледна зад лъскавата хубост на завързания кон. Очите й се разшириха от почуда. Множество други коне, до един красиви, бяха завързани зад него.
— Харесват ли ти? — попита над рамото й един топъл и познат глас.
Тя се обърна. На не повече от две педи зад нея стоеше Хейзард и се усмихваше. В съзнанието й се запечата споменът за него от онази сутрин — висок, спокоен, гол до кръста, с все още мокра от къпането в реката коса. Носеше огърлица със златни орнаменти на изящните си гърди. Тя се спусна към него през мократа от росата трева с лице, грейнало от радост.
Хейзард я притисна силно към хладните си гърди и усети как чувство на доволство обзема всяка частичка от тялото му.
— Липсваше ми — прошепна той, опрял брадичка в косата й. Те се притиснаха един към друг, благословени от взаимната си любов. Усетил как сълзите й се стичат безшумно по гърдите му, Хейзард повдигна лицето й и изтри влагата по него.
— Няма защо да плачеш, биа. Набегът беше невероятно успешен.
— Просто съм щастлива — подсмръкна Блейз, опитвайки се да му се усмихне.
— Трудно ми е да го повярвам — подразни я Хейзард, докато отстраняваше цветния прашец, полепнал по лицето й. — А радваш ли са на подаръка си?
Блейз погледна към него и си помисли, че никой друг мъж не би могъл да я дари с толкова радост.
— Прекрасни са… и цветята…
— Сега си заможна жена според представите на моя клан.
— Така ще да е, щом казваш — радостно се засмя тя.
— Подаряването на толкова много коне се счита за екстравагантен жест — закачливо подхвърли той. Хейзард не спомена, че за да се сдобие със златистия кон, бе рискувал живота си.
— А конярят върви ли заедно с екстравагантния жест? Защото не мисля, че тази работа ще е по силите
