всъщност той не беше. Нищо, освен това, че той беше жив, не бе сега от значение. Гневът му, недоразуменията, Роуз. Тя тръгна към него.
Той вдигна ръка, за да я спре, докосвайки леко рамото й, застанал непреклонно пред нея.
— Дойдох за детето си. Искам то да се роди сред моя народ. Не съм се върнал за теб. За съжаление, не мога да имам едното без другото. — Очите му бяха студени и безизразни, без подтекст или отсенки, а тонът твърд и спокоен. — След раждането ти ще се освободиш от мен. Но дотогава смятам да те държа под око. Неотлъчно.
Блейз пое рязко въздух. Настроението й се промени коренно.
— Просто ей така? — Тя искаше отговор, наранена и раздразнена.
— Ей така. — Това беше гласът на един абсарокски вожд, непоколебим и безкомпромисен.
— А дали аз нямам право да кажа нещо по въпроса?
Страхотно, помисли си Блейз, усетила как собственият й темперамент отвръща на лаконичния абсолютизъм на Хейзард. След всичките тези месеци, ето ги отново там, откъдето бяха започнали.
— Мисля, че твоите желания бяха достатъчно толерирани през последните няколко месеца. Мината ще ми отнеме седмици, за да я отворя отново, седмици тежък, неприятен труд. Да не говорим за скромния опит да бъде съкратен животът ми. Може и да съм бил глупак досега, но мъченичеството ме превъзпита. И това също. — Заздравяващата му ръка бавно прекоси пространството между двама им. — Ти може и да не искаш детето ми, но аз го искам.
Блейз отвори уста, за да отрече яростно неговите заблуди, но Хейзард продължи да говори:
— Няма да те задържам повече от необходимото. След като детето се роди, ще си свободна да си тръгнеш. Ще намеря дойка в лагера.
Уверената му арогантност и познатата негова склонност да се налага я поразиха, както винаги.
— Като кобила за разплод, така значи? — Мекият глас на Блейз прозвуча отровно.
Хейзард погледна към нея. Гласът му беше равен, а бронзовото му лице спокойно.
— Не аз пожелах да стане така. Ти го пожела. Бележчицата ти беше пределно ясна.
— Мътните те взели! Никаква бележка не съм оставяла!
— Е, тогава е била някоя друга Блейз. — Сарказмът му я сряза.
— И ако не си тръгна… не позволя да ме изриташ, след като детето се роди? — попита разгорещено тя. Очакваше яростен отговор. Но сбърка.
— Сигурен съм, че ще предпочетеш да си тръгнеш — натърти той с безстрастния си глас. — Сега вече няма да си първата жена, биа. А — студеният му отнесен поглед се отправи към нея, — честно казано, животът на втората съпруга не е много приятен.
— Втора жена? — Блейз дишаше толкова бързо, че ако стаята не беше толкова малка, звукът сигурно би бил недоловим.
Джон Хейзард Блек наведе глава. „Поеми дълбоко въздух и светът отново ще си е на мястото“.
— Нужно ли е да питам коя е първата? — Въпросът прозвуча като прошепната въздишка, сякаш й се наложи да удържи приливна вълна.
— Вероятно не. Синьо цвете ще отгледа детето ми. Сватбата бе преди три седмици.
Думите застинаха мъртво между двама им.
— Разбирам — каза Блейз.
— Знаех, че ще разбереш.
Не ги делеше и метър разстояние, но Хейзард би могъл със същия успех да е и на другия край на планетата, толкова крайна бе неговата студенина.
— Ами ако реша да не се съглася с твоя съвет? — Очите й бяха две езера пълни с болка насред безкръвното й лице.
— Ще размислиш само след няколко месеца в селището. Мисли, Блейз — саркастично провлачи той и неочаквано объркващо острият му поглед се плъзна из стаята, — там няма нищо от тия неща… Няма син брокат, няма легла от злато и слонова кост с меки матраци, няма слуги. — Носът му се сбърчи неприязнено от настойчивия аромат на стаята. — В Монтана нямаме дори домашни цветя. Как ще оцелееш? Не му се споменаваше още нещо от нещата, смятани от богаташите за жизненоважни.
— Оцелях, и то доста добре, на летния лагер. — Сърцето й биеше до прилошаване.
— Това беше нещо временно, а ти си добра актриса. Но не очаквай от мен да се хвана на същото театро за втори път.
— Никаква роличка не съм играла, по дяволите. — През една пукнатина проблесна частичка от предишния й дух, но гласът й бе само шепот.
За разлика от нейния, този на Хейзард бе напълно овладян, сякаш различието в мненията им не засягаше нищо по-значително от цвета на панделка за коса.
— Казваш, че не си играла. Аз пък, че си. Безизходица. Хайде сега да се махаме оттук. Хилядите различия между нас могат да бъдат обсъдени и по-късно. Колко месеца ще останеш в Монтана?
— Да те чукам, Хейзард! — Блестяща влага изпълни очите й, а мъката заседна като давеща хапка в гърлото й.
— Благодаря ви, мадам, но този път ще пропусна. — Устните му се бяха превърнали в тясна, права линия, а гласът му бе нисък и неочаквано мрачен. — Точно както трябваше да направя от самото начало.
— Ти се боиш от мен — заяви Блейз, открила нещо ново за себе си. Значи все пак в ледената му броня имаше пукнатина.
— Не — отвърна Хейзард, тръгвайки към прозореца, по-скоро за да я провокира, отколкото защото бе убеден в това. — Не се боя от никого… и най-малко от теб, сладурче. — Той угаси лампата, дръпна пердетата встрани и отвори прозореца. — Сега си домъкни сладкото задниче тук и го покачи на този перваз. Аз ще те спусна на земята. — Хейзард се обърна рязко и щракна с пръсти. — Веднага, биа, веднага.
Блейз помръдна.
— Още не съм приключила с теб — каза му тя докато се приближаваше с една новопоявила се увереност, и постави леко дланта си в неговата.
Вече замислен за тяхното бягство, Хейзард отвърна почти несъзнателно, обвивайки пръстите си около ръката й:
— Нито пък аз съм приключил с теб, биа. Не и преди да са изтекли следващите пет месеца. — Той я придърпа към себе си, после я повдигна и я прехвърли през другата страна на прозореца, обхванал с една ръка талията й.
ГЛАВА 37
Парите на Хейзард им осигуриха кола, кочияш и най-добрия впряг коне в Ню Йорк. Преди да е изминал и час, те вече се бяха отправили на запад.
— Те ми взеха всичките пари — каза му Блейз, когато най-накрая се озоваха в красиво драпираното купе.
Хейзард се бе изтегнал на седалката срещу нея със затворени очи.
— Няма значение. Аз имам достатъчно.
— Нямах предвид това. Наложи ми се да подпиша документ за попечителство и така да им дам наследството на татко. Те заплашиха нашето дете.
Клепачите на Хейзард се отвориха наполовина, откривайки мрачните му очи със сенки под тях, и той я погледна иронично.
— Прости ми, но историята не ми звучи съвсем убедително, след като те открих очакваща аборт. — Клепачите му отново се спуснаха уморено и той нагласи удобно главата си върху кадифената облегалка. — Не си падам по мелодрамите — прошепна той, вече полузадрямал. — Пътувах единадесет дни и не съм спал през по-голямата част от тях.
И докато Блейз, засегната от грубите му думи, търпеше подобаващо унищожителен отговор на тази явна несправедливост, дишането на Хейзард стана по-недоловимо и накрая той заспа. Дори в гнева, сърцето й се отправи към него. Колко уморен изглеждаше само. Блейз изпитваше болезнено желание да го докосне, да го приласкае, но той поставяше между двама им бариери, които успяваха да обезсърчат дори нея. Той се
