рубрика; отговорният редактор или главният редактор никога не е бил момиче — макар че също така никога не ни е хрумвало тогава да поставим тази практика под въпрос?) Какво общо имаха луната и приливите, и отливите, и земното майчинство, и боготворенето на Лоурънсовия „фалос“ с мен или с моя живот?

Срещнах моя първи „фалос“ на тринадесет години и десет месеца върху авокадовозелената копринена кушетка в дневната на родителите си, в сянката на едно авокадовозелено авокадово дърво, отгледано от авокадовозеленопръстата ми майка от авокадова костилка. „Фалосът“ принадлежеше на Стийв Епълбаум — третокурсник по изящни изкуства, когато аз бях все още заек в същия колеж — и той имаше най- внушителния абстрактен дизайн от сини вени на долната си Кандински пурпурна страна. В ретроспекция това беше забележителен екземпляр: обрязан, разбира се, огромен (какво значи огромен, когато нямаш мярка за сравнение?) и с впечатляващ свой собствен живот. Веднага, щом започваше да се усеща хълмистото му присъствие под впитите дънки на притежателя му (ние се натискахме и се опипвахме „под кръста“, както се казваше тогава), Стийв бавно смъкваше ципа им (за да не заяде ли?) и с едната ръка (другата беше под полата ми и в путката ми) изваждаше огромното пурпурно нещо измежду пластовете гащи, пешовете на синята си, купена от „Брук-Брадърс“ риза и студения си, лъскав метален дюкян. Тогава аз потапях ръка във вазата с розите, която цветелюбивата ми майка винаги държеше на масичката за кафе и с дясната ръка, овлажнена от водата и слузта от стеблата, пристъпвах към ритмично биене на чекии на Стийв. Как точно го правех? С три пръста? Или с цялата длан? Предполагам, че трябва първоначално да съм била груба (макар по-сетне да станах експерт). Той отметваше глава назад в екстаз (но контролиран екстаз: баща ми гледаше телевизия в столовата) и се изпразваше в пешовете на Брук-Брадърсовата си риза или в бързо извадената за целта носна кърпа. Техниката съм забравила, но чувството оцеля. Отчасти то можеше да се нарече взаимност (око за око, зъб за зъб или клитор за…), но то беше също така и власт. Разбрах, че това, което му правех, ми даваше един специален вид власт над него — власт, която не можех да достигна нито с рисуване, нито с писане. И тогава аз също се изпразвах — може би не като Лейди Чатърлей, но все пак беше нещо.

Към края на нашата идилия Стийв (който беше тогава на седемнадесет години, а аз на четиринадесет) поиска от мене да „го“ поема в устата си.

— Хората наистина ли вършат това?

— Разбира се — отвърна той с цялото нехайство, което бе успял да събере.

После отиде до библиотеката на родителите ми, за да потърси Ван де Велде (старателно скрита зад „Съкровищата на Ренесансовото изкуство“). Но желанието му вече беше прекалено много за мен. Дори не можех да го произнеса. И щях ли да забременея, ако го направех? Или пък моят отказ имаше нещо общо с непрестанното социално възпитание, което майка ми капка по капка вливаше в мен заедно с Историята на изящните изкуства. Стийв живееше в Бронкс. Аз живеех в мезонет на Сентръл парк уест. И ако трябваше да боготворя нечий „фалос“, то той нямаше да бъде фалос от Бронкс. А може би някой от Сътън Плейс?

В крайна сметка казах „довиждане“ на Стийв и се отдадох на мастурбация, постене и поезия. Казвах си, че онанизмът поне ме съхраняваше непорочна.

Стийв продължи да ме ухажва с шишета „Шанел N5“

[# Непреводима игра на думи: „til for tat, or clit for tat“. — Б. пр.]

с плочи на Франк Синатра и с красиво преписани цитати от стиховете на Ийтс под формата на писма. Обаждаше ми се всеки път, когато се напиеше, и на всеки мой рожден ден през следващите пет години. (Само чекиите ли му бяха вдъхнали подобна преданост?)

Ала междувременно аз се разкаях за себезадоволяването си и претърпях някакъв религиозен обрат, който включваше гладуването (отказвах даже вода), изучаването на Сидхарта и загубата на десет килограма (а заедно с тях и на менструацията ми). Обринах се също като Йов с циреи и ме изпратиха при първия ми дерматолог — германка бежанка, която изрече незабравимото „Козата е огледалото на дузата“ и ме пренасочи към първия от многото ми психиатри — нисичък доктор на име Шрифт.

Доктор Шрифт (съвсем същият доктор Шрифт, дето прелетя с нас до Виена) беше последовател на Вилхелм Щекел и си набутваше връзките на обувките вътре в самите обувки. (Не съм сигурна все пак дали това беше или не част от метода на Щекел.) Сградата на Медисън авеню, в която живееше, имаше много тъмни и тесни коридори, чиито стени бяха покрити със златисти, изпъстрени с морски мидички тапети — такива, каквито можеха да се намерят в банята на някоя стара къща в Ларчмънт. Докато чаках асансьора, обикновено зяпах тапетите и се чудех дали наемодателят е извлякъл добра печалба от тази облицовка за баня. Защо иначе ще покрива фоайето със златни мидички и мънички розови рибки?

Доктор Шрифт имаше две репродукции на Утрило и една на Брак. (Беше моят първи психодоктор, така че тогава още не си давах сметка, че това са репродукции, одобрени от АРА. Имаше също и бюро в стил Датски модерн (също одобрено от АРА), възкафява гумирана кушетка със задължителния малък калъф от синтетична материя при краката и корава клинообразна възглавница, покрита в горната си част с хартиена салфетка.

Той настояваше, че конят, който сънувах, е баща ми. Аз бях на четиринадесет години и гладувах до смърт от покаяние, че ме бяха чукали с пръст на авокадовозелена

копринена кушетка на родителите ми. Пак д-р Шрифт настояваше, че ковчегът от сънищата ми беше майка ми. Каква ли можеше да бъде причината, че менструацията ми бе спряла? Мистерия!

— Защото не желая да бъда жена. Защото е прекалено сложно. Защото Шоу твърди, че не можеш да бъдеш жена и да си човек на изкуството. Раждането на деца те изхабява, казва той. А аз искам да бъда художничка. Това е всичко, което някога съм искала.

Тогава не знаех как да изрека всичко това, но пръстът на Стийв в путката ми беше такова сладостно усещане. Същевременно знаех, че въпросното меко и сълзливо чувство беше враг. Ако му се оставех, щях да се сбогувам с всички други неща, които, исках. „Трябва да избираш!“, казах си сурово на четиринадесет години. Да отида в манастир. И така, като всички добри монахини, аз ръкоблудствах. „Запазвам се свободна от властта на мъжете“, мислех си, ръгайки всяка нощ два пръста дълбоко навътре.

Доктор Шрифт не разбираше. „Приеми за бъдез зена!“, съскаше той иззад кушетката. Но на четиринадесет години виждах само неизгодата от това да бъдеш жена. Копнеех да имам оргазми като тези на Лейди Чатърлей. Защо луната не избледняваше, а приливът на вълните не връхлетеше земната повърхност? Къде беше моят пазач на дивеч? Всичко, което съзирах, беше измамата от това да бъдеш жена.

Бродех из музея „Метрополитен“ и търсех поне една жена художничка, която да ми покаже верния път. Мери Касат? Берт Моризо? Защо ставаше така, че толкова много жени художнички, които се бяха отказали да имат деца, не можеха да рисуват след това нищо друго освен майки и деца? Безнадеждно беше. Ако си жена и надарена с талант, животът ставаше такъв капан, че нямаше никакво значение кой път ще избереш. Или потъваш в домакинството (и фантазираш като Уолтър Мити за бягство), или копнееш за домакинство в цялото си изкуство. Не можеш никога да се откъснеш от своята женственост. Конфликтът ти е заложен в кръвта.

Нито добрата ми, нито дори лошата ми майка бяха в състояние да ми помогнат да преодолея тази дилема. Моята лоша майка ми казваше, че тя щяла да стане известна художничка, ако не съм била аз, а моята добра майка ме обожаваше и нямаше да ме даде за целия свят. Това, което научих от нея, го научих нагледно, а не чрез проповеди. Урокът беше ясен: да бъдеш жена значеше да бъдеш изтормозена, опустошена и винаги ядосана. Това значеше да бъдеш раздирана на две непримирими половинки.

— Може би ти ще успееш повече от мен — казваше добрата ми майка. — Може би ти ще постигнеш и двете неща, скъпа. Но що се отнася до мен, то аз така и не успях.

10.

КЪЩАТА НА ФРОЙД

Идеята да се изпращат жените така както мъжете в борбата за съществувание е наистина тъжна. Ако си представя например моето сладко, нежно момиче като конкурентка, всичко би завършило само с това да и кажа, както направих преди седемнадесет месеца, че държа на нея и че я умолявам да се оттегли от борбата и да се завърне в спокойната, неконкурентна атмосфера на моя дом.

Зигмунд Фройд
Вы читаете Страх от летене
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату