потопени в Едипови конфликти. В резултат на изострената им чувствителност като деца и прекомерната им нужда от майчини грижи те винаги се чувстваха лишени от тях независимо в каква степен действително ги получаваха. В живота им на възрастни бяха обречени да търсят навсякъде майките си и като не ги намираха (никога, никога), се мъчеха да ги открият, изобретявайки собствените си идеални майки чрез измислицата на творбите си. Мъчеха се да пресъздадат историите си в идеализирани образи — дори когато тази идеализация в крайна сметка заприличваше повече на осакатяване. Накратко: ничие семейство не е било такова трансцендентално зло, каквото е то в съзнанието на модерния автобиографичен белетрист (или поет). А да разголиш нечие семейство беше в крайна сметка същото, като да го идеализираш. Това показваше колко прикован си все още към миналото.
Посредством славата творецът също така се мъчеше да се самообезщети за усещането за някогашните си лишения. Но не се получаваше. Да бъдеш обичан от света не е равностойно на това да си бил обичан от една-единствена личност в детството ти, а на всичко отгоре светът е кофти любовник. Така че и славата беше разочарование. Много хора на изкуството се обръщаха в отчаянието си към опиума, алкохола, сексуалния разврат, хомосексуалния разврат, религиозния жар, политическото нравоучителство, самоубийството и други заместители. Уви, и с тях не се получаваше. С изключение на самоубийството — където в известен смисъл винаги се получаваше. Тук се сетих за една епиграма от Антонио Порчиа, която психоаналитикът докладчик не бе съобразил да цитира:
Вярвам, че душата се състои от своите страдания,
защото душата, която ги изцери, умира.
Така както и хората на изкуството. Само че още по-така.
През цялото време, докато лекторът правеше описанието на слабохарактерността, зависимостта, наивността и т.н. на творците, Бенет ми стискаше ръката и ми хвърляше многозначителни погледи. Върни се вкъщи при Тати! Той всичко разбира. Как копнеех да се върна вкъщи при Тати! Но как копнеех също да бъда свободна!
„Свободата е илюзия“ — щеше да каже Бенет (поне веднъж да се съгласи с Б. Ф. Скинър) и в известен смисъл аз също щях да се съглася. Здрав разум, умереност, яко бачкане, стабилност… вярвах естествено и в тях. Но какъв беше този друг вътрешен глас, който ме подтикваше към безцип-ебането, към бързите коли, безкрайните мокри целувки и тръпката пред опасността? Кой беше другият глас, който ме наричаше пъзла и ме подстрекаваше да изгоря всички мостове зад себе си, да изпия на една глътка отровата вместо капка по капка и да се гмурна до дъното на страха си, за да видя дали ще мога да изплувам оттам?
И беше ли това глас? Или обикновено бумкане? Нещо даже по-примитивно и от говора. Някакъв вид спазъм в стомаха, който бях нарекла „гладен блъсък“. Сякаш че стомахът ми вземаше себе си за сърце. И нямаше значение с какво го пълнех — с мъже, с книги, с храна, с джинджифилови курабийки с формата на човечета и стихове с формата на мъже, мъже с формата на стихове, — той отказваше да се укроти. Ненаситна — ето каква бях аз. Нимфомания на мозъка. Глад на сърцето.
Какво беше онова бумтящо нещо вътре в мен? Барабан? Или цял ударен състав? Или просто въздух в опънатата кожа? Или беше слухова халюцинация? А може би беше жаба? Не квакаше ли за някой принц? Или се мислеше за принц? Бях ли обречена на глад за цял живот? Когато свърши докладът за хората на изкуството, всички ръкопляскахме от неустойчивите си, покрити в старо злато столове, любезно ставахме прави или се прозявахме.
— Трябва да се снабдя с копие от този доклад — рекох аз на Бенет.
— Не ти е необходимо — отвърна той. — Това е историята на твоя живот.
Възможно е да съм пропуснала да спомена един друг аспект от доклада за творците (чийто автор, доколкото си спомням, беше някой си д-р Кьонигсбергер). Отнасяше се до любовния живот на артиста и в частност до склонността на хората на изкуството да се привързват (със значителна свирепост) към доста неподходящи „любовни обекти“ и диво да ги идеализират, както са идеализирали родителите си, водени от съзнанието, че не ги притежават. Този неподходящ „любовен обект“ беше в повечето случаи проекция от страна на влюбения творец. Всъщност обектът на страстта често беше доста обикновен в очите на другите. Но за влюбения творец скъпият ставаше майка, баща, муза, квинтесенция на съвършенството. Понякога квинтесенция на мръсно съвършенство или на зло съвършенство, но така или иначе някакво подобно божество, което, разбира се, бе винаги всемогъщо.
Каква беше съзидателната цел на тези увлечения, искаше да знае д-р Кьонигсбергер. Наведохме глави напред в жадно очакване. Възпроизвеждайки качеството на Едиповото увлечение, човекът на изкуството може да възпроизведе и своя „фамилен романс“ и така да пресъздаде идеализирания си детски свят. Многобройните и често променящи се увлечения на творците са предназначени да поддържат илюзията жива. Едно ново, силно сексуално преживяване беше най-голямото приближение до страстта, която малкото дете изпитва към родителя си от противоположния пол.
Бенет се изхили през тази част на доклада. Аз се намръщих.
Данте и Беатриче. @Qкот и Зелда. Хъмбърт и Лолита. Симон дьо Бовоар и Сартър. Кинг Конг и Фей Рей. Ийтс и Мод Гон. Шекспир и Тъмната лейди. Шекспир и Мистър У. X. Алън Гинсбърг и Питър Орловски. Силвия Плат и Грим Рипър. Кийтс и Фани Браун. Байрон и Августа. Доджсън и Алис. Д. Х. Лоурънс и Фрида. Айшенбах и Таджио. Робърт Грейвз и Бялата богиня. Шуман и Клара. Шопен и Жорж Санд. Одън и
[# Неумолимият жътвар — поетичен образ на смъртта. — Б. пр.]
Калман. Хопкинс и Светият дух. Борхес и майка му. Аз и Ейдриън?
В четири часа следобед моят идеализиран обект се появи отново, за да председателства заседанието в една от другите барокови зали. Това беше финалното събитие на конгреса. На следващата сутрин Анна Фройд и нейният антураж от светила щяха да се появят на подиума за още едно представление — за да обобщят всичко за пресата, за участниците, за слабохарактерните, куците, сакатите и слепите. Тогава конгресът щеше да завърши и ние да си заминем. Но кой щеше да замине и с кого? Бенет с мен? Ейдриън с мен? Или тримата заедно? Трам-та-та-там — трима аналисти в един леген?
Заседанието на Ейдриън беше относно предложенията за следващия конгрес и се оказа пълна досада. Но даже не се и опитвах да слушам. Гледах Бенет, гледах Ейдриън и се мъчех да избера. Бях в такова превъзбудено състояние, че след десет минути трябваше да стана и да изляза да се разходя по коридора. И — о, съдба! — нанизах се на моя германски психоаналитик доктор Хаппе. Той прегръщаше Ерик Ериксън, очевидно след току-що свършил приятелски лаф. Поздрави ме и ме попита дали искам да си поговорим малко.
Исках.
Професор д-р по медицина Гюнтер Хаппе е висок, слаб мъж с клюнест нос и с гъста вълниста бяла коса. В Германия той е нещо като знаменитост. Появява се често по телевизията, пише статии в популярни списания и е известен като заклет враг на неонацизма. Той е един от тези радикални, угнетени от чувство за вина германци, прекарали нацисткия период в изгнание в Лондон, но завърнали се по-късно, за да се опитат да спасят Германия от тотално оскотяване. Той е такава разновидност на германец, за която никога не сте чували: с чувство за хумор, скромен, критичен към родината си. Той чете „The New Yorker“ и изпраща пари на виетнамците. Той произнася мисля „мизля“ и бизнес „бизинес“, но все пак не е Германецът от комиксите.
Когато започнах да ходя в неговия зле отоплен и с висок таван офис в Хайделберг и да лежа четири пъти седмично на кушетката, аз бях на двадесет и четири години
[# 1 Перифразирано детско стихотворение. — Б. пр.]
и напълно паникьосана. Страх ме беше да се кача на градския транспорт, страх ме беше да пиша писма, страх ме беше да изписвам думите на листа. Едва ли можех да повярвам, че съм публикувала стихове и че съм бакалавър и магистър по хуманитарни науки, степени, присъдени ми с всякакви отличия. Макар приятелите ми да ми завиждаха за това, че изглеждах толкова жизнерадостна и уверена, аз тайно изпитвах ужас практически от всичко. Имах навик да претърсвам гардеробите, когато оставах нощем сама. И дори тогава не можех да заспя. Лежах будна до съмване и се питах дали ще докарам до лудост и втория си съпруг — или просто само така изглеждаше.
Едно от моите най-изобретателни малки себемъчения беше начинът, по който пишех писма. Или, по- точно, по който се провалях в писането им особено когато ставаше дума за служебна кореспонденция. Ако (както се случи веднъж или два пъти) някой издател или агент ми пишеше, за да поиска да се запознае с мои стихове, отговорът ми беше връх на отчаянието. Какво щях да му кажа? Как бих могла да отвърна на
