такава трудна молба? Как бих могла да съчиня писмото?
Едно подобно искане престоя две години в чекмеджето, докато аз разсъждавах. Опитах се да напиша различни варианти. „Скъпа мисис Джоунс“, започвах. Но не беше ли много самонадеяно? Може би трябваше да кажа „Мисис Джоунс“; „Скъпа“-та би могла да бъде изтълкувана като подмазване за спечелване на благоразположението й. А без обръщение? Просто да започна писмото? Не. Би било много сухо.
Ако преживях толкова мъки с обръщението, можете да си представите каква агония пък беше с текста.
Благодаря Ви за любезното писмо, с което ми искате да Ви предоставя материали. Но все пак…
Лошо! Беше много сервилно. Писмото й не беше „любезно“ и защо трябваше да я лаская, благодарейки й? По-добре да бъда самоуверена и нападателна:
Аз току-що получих писмото Ви, с което ме молите да Ви предоставя стихове за запознаване…
[# В. А. и М. А. — Bachelor of Arts u Master of Arts. — Б. пр.]
Прекалено егоистично! (Смачках още един лист хартия.) Никога — четох някъде — не започвай писмо с лично местоимение. От друга страна, как бих могла да кажа „току-що получено“ за нейното писмо, като го държах вече цяла година? Опитай пак.
Не съм забравила Вашето писмо от 12 ноември 1967 г. Съжалявам, че съм толкова лош кореспондент, но…
Прекалено лично. Дали тя иска да й плачеш на рамото заради твоите невротични проблеми с писането на писма? Пука ли й? В крайна сметка две години по-късно след поредица опити написах отвратително смирено, кротко и извинително писмо на въпросната издателка, скъсах го десет пъти, преди да го изпратя, препечатах го на машината единадесет пъти, преписах и стиховете си петнадесет пъти (всяка тяхна буква трябваше да бъде съвършена; една грешка, и изхвърлях страницата — така и не се бях научила да пиша на машина); накрая изпратих проклетия плик в Ню Йорк. С обратна поща получих истински топло писмо (което дори параноята ми не би могла да интерпретира зле), уведомление за приемане на стиховете и чек. Колко време предполагате, че щеше да ми трябва, преди да изпратя следващото си писмо, ако бях получила отказ?
Изобщо съществото, което започна да се лекува при д-р Хаппе в Хайделберг, бе измамно самоуверено. Постепенно се научих да седя мирно на бюрото си достатъчно продължително, за да мога да работя. Постепенно се научих и да изпращам ръкописите си, да пиша писма. Чувствах се като човек, преживял удар, който се учи наново да държи писалката, а д-р Хаппе беше моят наставник. Той бе мил, търпелив и забавен. С негова помощ престанах да се мразя. Беше толкова рядък вид психоаналитик, колкото и рядко срещан германец. Аз бях тази, която продължаваше да говори тъпотии от рода на: „Ех, добре, би трябвало да се откажа от безсмислица като писането и просто да родя дете.“ А той пък беше този, който винаги ми посочваше фалша на подобно „решение“.
Не го бях виждала от две и половина години, но му бях изпратила първата си стихосбирка. Разбира се, беше ми отговорил.
— И така — каза докторът като германец от комиксите, какъвто не беше, — виздам, зе везе нямате проблеми с пизането на пизма…
— Не, но със сигурност имам много други… — и му изпях цялата си объркана история за това, което се беше случило от пристигането ни във Виена. Не се наемаше да интерпретира историята ми, само щял да ми припомни това, което ми е казвал многократно преди:
— Вие не сте секретарка, а поетеса. Какво ви кара да мислите, че животът ви няма да бъде сложен? Какво ви кара да мислите, че ще избегнете всеки конфликт? Какво ви кара да мислите, че ще избегнете страданието? Или страстта? Има какво да се каже и за страстта. Не можете ли да си го разрешите и да си самопростите?
— Очевидно не. Проблемът е, че наистина дълбоко в себе си аз съм пуританка. Всички порнографи са пуритани.
— Вие със сигурност не сте порнограф — рече той.
— Не, но ми звучи добре. Харесват ми тези две „р“-ъта. Алитерацията.
Д-р Хаппе се усмихна. Знаеше ли думата „алитерация“, чудех се. Спомних си как винаги го питах дали разбира английския ми. Може би за две и половина години да не беше разбрал нищо.
— Вие сте пуританка — продължи докторът, — и то от най-лошата разновидност. Правите каквото ви харесва, но се чувствате толкова виновна, че не изпитвате никакво удоволствие. За какво всъщност става дума? (По време на лондонското си изгнание Хаппе бе усвоил някои англиканизми. Спомних си, че обичаше думата „всъщност“.)
— Точно това искам да знам — отвърнах.
— Най-лошото нещо е начинът, по който винаги настоявате да направите живота си нормален. Дори да се подложите на психоанализа, животът ви може да не се окаже прост. И защо очаквате да бъде такъв? Може би този мъж е част от това. Но защо захвърляте всичко, преди да сте си дали време, за да решите? Не можете ли да почакате и да видите какво ще се случи по-късно?
— Бих могла да почакам, ако бях по-предпазлива, Но се страхувам, че винаги съм имала проблеми с предпазливостта.
— Като изключим писането на писма — рече той. — Там бяхте много предпазлива. — Вече не съм — отвърнах.
Започваха да излизат от заседанието и ние станахме. Ръкувахме се и си казахме довиждане. Оставена бях да решавам сама дилемата си. Този път нямаше добър Тати, за да ме спаси.
Бенет и аз прекарахме една дълга нощ на взаимни обвинения, като се чудехме дали да предприемем пробна раздяла или двойно самоубийство. Декларирахме любовта си един към друг, омразата си един към друг, амбивалентността си един към друг. Правихме любов, крещяхме, плакахме и пак правихме любов. Няма нужда да изпадам в повече подробности за всичко случило се. Навремето като че ли си падах по бракове с привкус на духовитост, поне колкото във фарс от Оскар Уайлд, с фини, остроумно аранжирани изневери в стил Айрис Мърдок, но трябваше да призная, че естеството на нашите разправии беше по-скоро като в „Стената“ на Сартър или дори още по-лошо — като в „Докато свят светува“.
На другата сутрин, изтощени, ние се довлякохме на конгреса, където изслушахме заключителните бележки на Анна Фройд на тема агресия, както и други знаменитости (измежду които и Ейдриън, който прочете текста, написан му от мен преди няколко дни).
След заседанието, докато Бенет говореше с приятели от Ню Йорк, аз се озовах в блъсканицата редом с Ейдриън.
— Ела с мен — рече той, — ще си прекараме великолепно — цяла Одисея!
— Изкушаваш ме, но не мога.
— Защо не?
— Да не започваме отново — моля те!
— Ще се навъртам наоколо след обяда, патенце, в случай че си промениш мнението. А сега трябва да поговоря с някои хора и да се прибера в пансиона за багажа. Ще те потърся след обяда, към два часа. Ако не си там, ще почакам около час. Опитай се да решиш, любов. Не се плаши. Разбира се, Бенет също е добре дошъл. — Усмихна се с чудатата си усмивка и ми изпрати въздушна целувка. — Чао, любов — после забърза нанякъде. Мисълта, че никога нямаше да го видя повече, ми подкоси краката.
Сега всичко зависеше от мен. Той щеше да чака.
Имах три часа и половина, за да реша съдбата си. И неговата. И тази на Бенет.
Иска ми се да кажа, че съм го направила очарователно или безгрижно, или даже мръснишки. Откровената мръснищина може да бъде един вид стил. Може да бъде своеобразен порив. Но аз съм пълен провал даже и като мръсница. Обикновено подсмърчах. Лазех. Обмислях. Анализирах. Бях досадна дори на самата себе си.
Агонизирах по време на обяда във Фолксгартен с Бенет. Агонизирах заради агонията си. Агонизирах и в бюрото на Америкън Експрес, където в 14,00 часа следобед седяхме и се опитвахме да решим дали да вземем два билета за Ню Йорк или два за Лондон, или един, или нито един.
Беше отчайващо. Тогава си спомних за усмивката на Ейдриън и за възможността никога повече да. не го видя, и за слънчевите следобеди, прекарани в плуване, и за шегите, и за приказните пиянски препускания из Виена и излетях като луда от представителството на Америкън Експрес (оставяйки Бенет да стърчи там);
