сложност, тяхната човечност, тяхната обърканост. Животът не беше сюжет. Далеч по-интересен е от всичко, което можете да разкажете за него, защото езикът поради самата си същност подрежда нещата, а животът в действителност е изграден от безпорядък.
Дори тези писатели, които уважават красивата му анархия и се опитват да я предадат цялостно в своите книги, в крайна сметка я правят да изглежда много по-подредена, отколкото е била някога, и всъщност не казват истината. Никой автор не може никога да каже истината за живота просто защото той е много по-интересен от всяка книга. И никой автор не може да каже истината за хората поради това, че те са много по-интересни от всякакви герои.
— И така, престани да философстваш за шибаното ти писане, а ми разкажи за първия си съпруг — каза Ейдриън.
— Окей! Окей!
12.
ЛУДИЯТ
На влюбения мозъка бълбука, като на лудия, в представи странни, отхвърляни от трезвия ни разум. Да, тези луди, влюбени, поети са цели от приумици излети. Един — това е лудият — измисля страшилища, каквито няма в ада. Побъркан също, влюбеният вижда в грозницата си чара на Елена. Поетът пък във трескав унес мята очи между небето и земята и щом фантазията му роди каквото и да е, той в миг с перото описва го така, че за четеца превръща своето въздушно нищо във нещо с местожителство и име!
Ще трябва да си го представите: нисък, мургав, с гъста тъмна брада — комбинация от Питър Лоре, Алфред Дрейк и Хъмфри Богарт (както Пиа и аз бихме казали) или понякога като Едуард Робинсън в ролята на Малкия Цезар. Обичаше да говори грубо, по начина, по който го правеха филмовите герои от времето на неговата младост. Беше, както се изразяваше самият той, филмохолик и дори в колежа ходеше понякога на два или три филма дневно, за предпочитане (според любимото му определение) „в повръщателните къщи“ — тези очукани киносалони на 42-ра улица, където спяха разни несретници, а перверзните (майката на Брайън ги наричаше „преверсните“) ходеха да се лигавят и където прожектираха по два или даже по три филма за войната, уестърни или епопеи от Римския Форум.
Освен склонността му към долнопробни филми и към жестовете на Едуард Дж. Робинсън Брайън беше гений, хлапе с доказан коефициент на интелигентност 200 плюс, което пристигна в Колумбийския университет с успех, счупващ всички рекорди в историята на колежа, с всякакви награди и отличия от всички посещавани от него калифорнийски училища и с впечатляващо досие от психически кризи, започнали още от шестнадесетгодишната му възраст. Впрочем аз узнах за тях много по-късно — чак след като се оженихме и след като той бе хоспитализиран отново. Този пропуск не се дължеше толкова на измама от негова страна, колкото на факта, че Брайън никога не бе гледал на себе си като на луд. Светът беше луд. В това отношение аз естествено бях съгласна с него — чак до момента, когато се опита да излети през прозореца и да ме вземе със себе си.
Вероятно бляскавият ум и словесните фойерверки на Брайън ме накараха най-вече да се влюбя в него. Той беше изключителен мимик, зашеметяващ приказливец, един от тези надарени разказвачи, излезли сякаш от дъблински пъб или от пиеса на Дж. М. Синдж. Брайън имаше „чене“; той беше Плейбоят от Западния свят (от Лос Анжелес направо). Винаги съм ценяла високо думите и често съм правила грешката да вярвам далеч повече на словото, отколкото на действието. Сърцето ми (и путката ми) могат да бъдат отдадени срещу съдържателна фраза, добър стих, чист куплет или зашеметяваща поетическа фигура. Чували ли сте някога американската рокпесен, наречена Бейби, лет ми бенг юър бокс, която се появи за кратко в ефир, преди да бъде осъдена на забвение? Беше нещо такова:
Бейби, нека те начукам,
бейби, нека да посвиря на твоето пианце…
Е добре, в моя случай би звучало така:
Сладурче, нека тресна твоето поетическо сравнение, сладурче, нека да поспя в твоята цезура…
Определено бях изперкала по Брайъновата „мозъчност“. Нямате представа на какво приличаха другите „умняги“ в Колумбийския университет по онова време: памучни ризи с двадесет и пет течащи скапани химикалки в малкия си джоб, яркооцветени рамки на дебелите си очила, пъпки по ушите, циреи по вратовете, омачкани панталони, мазни коси и (понякога) ръчно плетени yarmulkes, закрепени със самотна фиба. Те циркулираха с метро между майчината си паница мацох-бол супа в Бронкс и класните стаи в Мозис Хейдз и Джилбърт Хайет на Морнингсайд Хайтс, където научаваха достатъчно литература и философия, за да получат шест плюс, но, изглежда, никога не успяваха да се разделят с дървенящината си, с ученическата си позиция на отбранителност и с тоталната си липса на привлекателност.
Брайън също получаваше само шест плюс, но имаше това, което липсваше на онези: стил. Изглеждаше, че никога не отделя време за учене. Имаше ли да пише десет страници материал, просто взимаше десет листа машинописна хартия от пакета и на един дъх натракваше върху тях произведение за шестица. Често сътворяваше въпросните чудеса от по десет страници същата сутрин на деня, в който трябваше да ги предаде. И знаеше, знаеше, знаеше сума неща. Не само средновековна история и историята на древния Рим, не само философите на Възраждането и Отците на ранната църква, не само подробностите за ръкополагане и обличане във власт, за годишните отчети на Кралската съкровищница или за политическия августинианизъм, за Ричард Лъвското сърце и Ролло, херцог на Нормандия, не само за Абелар и Алкуин, за Александър Велики и Алфред Велики, не само за Бюркхард и Боовулф, Аверойс и Авиньон, голиардичната поезия и грегорианската реформа, Хенрих Лъва и Хераклит, естеството на ереста и трудовете на Томас Хобс, Юлиан Апостола и Джакононе да Тоди, Nibelungenlied и историята на номинализма, но също така за вината от дадена реколта и за ресторанти, имената на всички дървесни видове в Сентръл парк, пола на всички гинко на Морнингсайд Драйв, имената на птиците, имената на цветята, датите на които бяха родени децата на Шекспир, точното място, на което Шели потънал, хронологията на филмите на Чарли Чаплин, точната анатомия на говедата (и съответно как да се избират парчета месо в супермаркетите), думите на всички песни, написани нявга от Гилбърт и Съливън, Каталога на Кьохел на всички Моцартови творби, олимпийските шампиони във всяка една дисциплина през последните двадесет години, отбелязаните точки от всеки водещ американски играч на бейзбол, героите на всеки роман на Дикенс, датата, на която за първи път се е появил Мики Маус, датите на производство и марките на елитните коли и колко от тях са останали и кой ги притежава („Бугати“ и „Хиспано-Суиза“ бяха предпочитаните от него), вида на броните, носени през шестнадесети век (и как и по какво се различаваха от броните от тринадесети век), начина по който се съвкупляваха жабите и се съешваха иглолистните, всички секспози от Кама Сутра, имената на всички инструменти за мъчения от средновековието и т.н., и т.н. ad infinitum…
[# Еврейски шапчици. — Б. пр.]
[## Еврейски училища в Ню Йорк. — Б. пр.]
[### До безкрайност. — Б. пр.]
Изглежда ли ви противен? Някои намираха, че е такъв. Но на повечето им се струваше забавен. Беше роден клоун, като от водевил, приказваше нонстоп. Правеше впечатление, че винаги пращи от енергия. Можеше да свърши за един ден повече неща, отколкото хората вършеха за десет. Винаги изглеждаше така, сякаш ще изскочи от кожата си. Естествено това ме привличаше — с моя бумтящ глад, с моя вълчи апетит да опитам всичко. Срещнахме се през втората седмица на първата ни университетска година (той беше в горния курс) и оттогава насетне станахме почти неразделни. О, запазвах си правото да излизам и с други хора от време на време, но Брайън имаше грижата да бъда така заангажирана с присъствието му, с приказките му, с подаръците му, с писането на материалите ми, с изравянето на книгите, от които се нуждаех, с писмата и телефонните му обаждания, и цветята, и стиховете с обет за вечна преданост — че
