— Кое ви кара да мислите, че университетското образование би следвало да носи удовлетворение? Литературата е работа, а не забавление! — натърти Стентън.
— Да — отвърнах хрисимо.
— Дошли сте в университета, защото обичате да четете, защото обичате литературата — е, добре, литературата е тежък труд! Тя не е игра! — Изглежда, професор Стентън беше намерил истинската си тема.
— Да, но ако ме извините, професор Стентън, наистина изглежда, че цялата тази критика е несъвместима с духа на Филдинг, Поуп или Суифт. Искам да кажа, че винаги си ги представям да лежат там в гроба и да ни се присмиват. Това е то нещото, което на тях би им се сторило смешно. Искам да кажа, че когато чета Поуп или Суифт, или Филдинг — ме избива на писане. Книгите насочват съзнанието ми към поезия. Критиката ми изглежда някак глупава. Съжалявам, че го казвам, но е така.
— Кой ви е направил пазач на духа на Поуп? Или на Суифт? Или на Филдинг?
— Никой.
— Тогава от какво, за Бога, се оплаквате?
— Не се оплаквам. Просто мисля, че може би съм сбъркала. Мисля, че наистина искам да пиша.
— Мисис Столерман, ще разполагате с твърде много време за писане, след като си вземете доктората. И тогава ще имате винаги нещо, за което все пак да се захванете, в случай че не се окажете Емили Дикинсън.
— Предполагам, че сте прав — отвърнах и отидох вкъщи да спя.
Брайън ме събуди с гръм и трясък през юни. Не съм сигурна точно кога се започна, но някъде към средата на юни забелязах, че той бе станал по-маниакален от обикновено. Изобщо беше престанал да спи. Искаше от мен да седя с него по цяла нощ и да обсъждаме рая и ада. Не че беше толкова необичайно за Брайън. Той винаги се е интересувал изключително много от рая и от ада. Но сега започна да говори прекалено много за второто пришествие и приказваше за него по нов начин.
Какво би станало (питаше), ако Христос се върне на земята като някакъв невзрачен изследовател на пазара? Какво би станало, ако отново никой не му повярва?
Какво би станало, ако той се опита да докаже своята самоличност чрез ходене по водата на езерото в Сентръл парк? Дали вечерните новини по CBS ще отразят явлението? Ще бъде ли обявено за събитие от общочовешки интерес?
Аз се смеех. Брайън също се смееше. Това беше само идея за научно-фантастичен роман, рече ми. Беше само шега.
Но през следващите дни шегите се умножиха.
Какво би станало, ако той беше Зевс, а аз бях Хера? Ами ако той беше Данте, а аз Беатриче? Ами ако всеки от нас съществуваше в два варианта — материален и нематериален, триизмерен и без измерение? Ами ако хората от метрото наистина комуникираха по телепатичен път с него и го молеха да ги спаси? Ами ако Христос се завърнеше и освободеше всички животни от зоологическата градина на Сентръл парк? Ами ако яковете го последваха по Пето авеню, а птичките кацнеха и запееха по раменете му? Тогава хората щяха ли да повярват кой е Той? Ами ако Той благословеше компютрите и вместо те да бълват разпечатки за това кои домакини купуват най-много прах за пране, изведнъж започнеха да бълват самуни и риби? Ами ако светът наистина се контролираше от гигантски компютър и никой не знаеше за него с изключение на Брайън? Ами ако този компютър се захранваше с човешка кръв? Ами ако, както казва Сартър, ние сме в ада именно сега? Ами ако всички ние сме контролирани от сложни машини, които се контролират от други сложни машини, контролирани от още по-сложни машини? Ами ако изобщо нямаме свобода? Ами ако човек може да отстои свободата си единствено умирайки на кръста? Ами ако пресичаш улиците на Ню Йорк на червено със затворени очи цяла седмица и дори не те одраска кола? Това доказва ли, че си Господ? Ами ако всяка книга, която отвориш напосоки, съдържа буквите БОГ някъде, във всеки параграф? Не би ли представлявал този факт абсолютно доказателство?
Нощ подир нощ въпросите продължаваха. Брайън ми ги повтаряше като катехизис. Ами ако? Ами ако? Ами ако? Чуй ме! Не заспивай! Слушай ме! Това е краят на света и ти ще го проспиш! Чуй ме!
В беса си да има постоянна аудитория той дори ме зашлеви веднъж или дваж по бузата, за да ме събуди. Замаяна и с мътен поглед, аз слушах. И слушах. И слушах. След петата нощ вече нямаше никакво съмнение, че Брайън не създаваше планове за научна фантастика. Самият той беше второто пришествие. Прозрението бавно изплува. И когато се случи това, аз всъщност не бях сигурна дали той не беше Бог. Но съгласно неговата логика, ако Брайън беше Исус, то тогава моя милост се явяваше Светият дух. И колкото и да беше замъглен погледът ми, разбрах, че неговото си е чиста лудост.
В петък шефът на Брайън напусна града за уикенда и го упълномощи да сключи важна сделка с производителите на някакъв препарат за почистване на фурни, наречен „Чудодейна пяна“. Брайън трябваше да се срещне с хората на „Чудодейна пяна“ в компютърния център в събота, но той не се появи там. Чудодейниците чакали. После ми се обадиха по телефона. После пак ми се обадиха. Брайън не бе отишъл. Телефонирах на всички, за които се сетих, и в крайна сметка седнах да си гризя ноктите; подозирах, че ще се случи нещо ужасно.
В пет часа Брайън ми се обади, за да ми прочете стихотворение, което обяви, че е написал, докато ходел по водата на езерото в Сентръл парк. Ето какво:
Ако Чудодейна пяна е само сапунен мехур,
защо ни причинява толкова проклети главоболия?
Ако не се задействаме скоро, светът ще бъде
натрошен
и всичко това заради глупавия сапунен мехур.
— Харесва ли ти, скъпа? — попита той, преизпълнен с наивност.
— Брайън, даваш ли си сметка, че хората от „Чудодейна пяна“ цял ден се опитваха да се свържат с тебе?
— Не е ли блестящо? Наистина резюмира всичко, мисля си. Смятам да го изпратя в „Ню Йорк Таймс“. Само че се чудя дали „Таймс“ ще отпечати стихотворение с думата „проклети“ в него. Как мислиш?
— Брайън, разбираш ли, че цял ден съм седяла тук и съм отговаряла на хората от „Чудодейна пяна“; строшиха телефона да звънят? Къде, по дяволите, беше?
— Точно там бях.
— Къде?
— В ада. Точно както и ти си в ада, и аз съм в ада, и всички ние сме в ада. Как можеш да се притесняваш за такъв истински сапунен мехур като „Чудодейна пяна“?
— Какво ще правиш, за Бога, с договора?
— Само това.
— Само кое?
— В името Господне ще забравя за него. Няма да си мръдна пръста. Защо не се срещнем в града да ти покажа стихотворението?
— Къде си?
— В ада.
— Добре, знам, че си в ада, но къде ще се срещнем!
— Би трябвало да знаеш. Ти ме изпрати тук.
— Къде?
— В ада. Където съм сега. Където си и ти сега. Много бавно загряваш, бейби.
— Брайън, моля те, бъди разумен!
— Аз съм съвършено разумен. Само ти се притесняваш за сапунения мехур. Само ти считаш, че има значение, ако са се обаждали от „Чудодейна пяна“.
— Добре, кажи ми на кой ъгъл в ада да се срещнем и аз ще дойда. Кълна се, че ще дойда. Просто ми кажи на кой ъгъл.
— Не знаеш ли?
— Не. Честна дума. Не знам. Моля те, кажи ми.
— Мисля, че се опитваш да ме правиш на глупак.
— Брайън, скъпи, искам само да те видя. Моля те, нека да те видя.
