учреждението и така се оказа принуден да започне работа. Животът ни се промени коренно. Стигнахме до прозрението колко малко се виждат женените двойки, хлътнали веднъж в еснафския бокс. Идилията ни свърши. Дългите разходки, ученето заедно, мързеливите следобеди, прекарани в леглото — всички те принадлежаха към отминалата златна епоха. Сега Брайън прекарваше дните си (и повечето от нощите си), трепейки се в някаква малка фирма за изследвания на пазара, потеше се над компютъра в тревожно очакване на отговора му на такива потресаващи въпроси като този дали „да“ или „не“ една жена, която е прекарала само две години в университета, ще купи повече прах за пране от една жена, която го е завършила. Той се хвърли в маркетинга със същата маниакална страст, която изпитваше към средновековната история или към каквото и да било друго. Трябваше да знае всичко; трябваше да работи по-упорито от всеки друг, включително и от шефа си, дето продаде фирмата за няколко милиона долара в брой скоро след като Брайън влезе в лудницата. По-късно се разбра, че цялото начинание било пълна измама. Но дотогава шефът на Брайън живееше вече в старинен замък в Швейцария с новата си млада жена, а Брайън беше „освидетелстван“. Въпреки целия си бляскав интелект Брайън не бе разбрал (или не искаше да разбере) какъв мошеник беше шефът му. Той често оставаше да наблюдава компютрите до дванадесет часа през нощта. Междувременно аз се трепех в книгохранилищата на Бътлъровата библиотека да съчиня смехотворна дисертация върху мръсните думи в английската поезия (или както моят пропил се научен ръководител я беше озаглавил: „Сексуалният жаргон в английската поезия от средата на осемнадесети век“). Още тогава бях педантична порнографка.
Бракът ни отиваше от зле към по-зле. Брайън престана да ме чука. Аз се молех и жалвах и питах какво не ми беше наред. Започнах да се мразя, да се чувствам грозна, разлюбена, смърдяща — всички класически симптоми на недоебаната жена; започнах да си фантазирам за сеанси на безцип-ебане с портиери, с пропаднали типове, с бармани от Уест Енд бар, със студенти и даже (Господ да ми е на помощ) с професори. Седях си на семинара по английска литература от осемнадесети век, слушах как някое гадно студентче монотонно припява за изследванията на Н. Тейт на Шекспирови пиеси и междувременно си се представях как правя минет на всеки присъстващ от мъжки пол. Понякога си представях как наистина чукам проф. Харингтън Стентън — петдесетгодишен благовъзпитан бостънец с добре поставена нюингландска фамилия зад гърба си, който беше и семейната знаменитост в областта на политиката, поезията и психозите. Професор Стентън необуздано се смееше и наричаше Джеймс Бозуел „Бози“, сякаш пиеха нощно време заедно в Уест Енд (което между впрочем подозирах, че самият той прави). Веднъж някой беше определил Стентън като „много блестящ, но откачалка“. Уместно. Независимо че беше добре поставен в обществото, професорът се люшкаше насам-натам между здравия разум и лудостта и никога не оставаше в едно състояние достатъчно дълго, за да разберете къде точно се намира. Как ли чукаше професор Стентън? Той беше запленен от мръсните думи през осемнадесети век. Може би щеше да ми нашепва на старовремски мръсотии в ухото (путка, ташаци, писана), докато се ебем? Може би щеше да се окаже, че си е татуирал семейния герб отпред? Седях там и се подсмихвах под мустак на тези мои фантазии, а професор Стентън понякога широко ми се ухилваше, мислейки, че се смея на неговите остроумия.
Но каква полза от тези затрогващи фантазии? Мъжът ми беше престанал да ме чука. Мислеше, че и така работи достатъчно усърдно. Всяка вечер заспивах със сълзи на очи или отивах в банята да мастурбирам, след като той заспеше. Бях на двадесет и една и половина години и отчаяна. В ретроспекция всичко изглежда толкова просто. Защо не си намерих някой друг? Защо не завързах някоя любовна връзка или не го оставих, или не настоях за някакво споразумение за сексуална свобода? Но аз бях добро момиче от петдесетте години. Бях порасла с чукане с пръст под звуците на песента „В малките часове на утрото“ на Франк Синатра. Никога не бях спала с друг мъж освен със съпруга си. Бях се натискала „над кръста“ и „под кръста“ съгласно някои мистериозни неписани правила на приличие. Но една любовна връзка с друг мъж беше нещо толкова радикално, че не смеех да си го помисля. Освен това бях убедена, че Брайън не ме чука по моя вина, не по негова. Или бях нимфоманка (защото исках да бъда чукана повече от един път месечно), или пък просто се оказвах толкова непривлекателна. Или може би проблемът беше във възрастта на Брайън. Бях отгледана с различни сексуални митове, като:
A. Няма такива неща като изнасилването. Никой не може да изнасили жена, освен ако тя не се съгласи в последния момент.
(Момичетата в нашето училище всъщност си повтаряха набожно това една на друга. Само Господ знаеше откъде го бяхме взели. Беше нещо като придобита мъдрост и ние си го препредавахме като роботи.)
Б. Има два вида оргазъм: вагинален и клиториален. Единият е „зрял“ (т.е. добър). Другият е „незрял“ (т.е. лош). Единият е „нормален“ (т.е. добър). Другият е „невротичен“ (т.е. лош).
Този псевдоманиакален, псевдопсихологически морален кодекс беше по-набожен и от самия Господ.
В. Мъжете достигат сексуалния си връх на шестнадесет години и след това западат…
Брайън беше на двадесет и четири. Нямаше съмнение, че е прехвърлил билото. Осем години след билото. Ако ме чукаше само веднъж месечно на двадесет и четири, представете си колко малко щеше да ме чука на тридесет и четири! Беше ужасяващо да си го помислиш.
Може би сексът нямаше да има значение, ако не се явяваше индикация за всички други неща, които не вървяха в нашия брак. Никога не се виждахме. Той стоеше в офиса до седем, осем, девет, десет, единадесет, дванадесет през нощта. Аз стоях вкъщи или се разкапвах в библиотеката над моя сексуален жаргон от осемнадесети век. Идеалният буржоазен брак. На съпруг и съпруга не им остава време, което да прекарат заедно. Бракът премахна нашата единствена причина за бракосъчетание.
Нещата продължиха така няколко месеца. Чувствах се все по-потисната. Беше ми все по-трудно и по- трудно да ставам сутрин от леглото. Обикновено ме болеше всичко до обяд. Започнах да не ходя на лекции освен на светая светих: семинара. Висшето образование ми изглеждаше смешно. Следвах, защото обичах литературата, но там никой не искаше от вас да учите литература. Там се учеше критика. Някой професор бил написал книга, „доказваща“, че „Том Джоунс“ е в действителност марксистко иносказание. Друг професор написал книга, „доказваща“, че „Том Джоунс“ е всъщност християнско иносказание. Трети пък написал книга, „доказваща“, че „Том Джоунс“ бил в действителност иносказание на индустриалната революция. Трябваше да се запаметят точно имената на всичките професори и всичките им теории, така че да можете да изкарате изпита върху тях. На никого не му пукаше за вашия прочит на „Том Джоунс“, достатъчно бе да изпеете имената на теориите и кой ги е измислил. Въпросните теоретични книги носеха заглавия като: „Реторика на смеха“ или „Комични детерминанти на творчеството на Хенри Филдинг“, или „Естетични импликации в диалектиката на сатирата“. Филдинг би се обърнал в гроба. Моят ответ беше да проспивам колкото се може повече от всичко това.
Факт беше, че винаги задължително съм била отличничка и тестовете бяха лесни за мен, но в университета гадостите се оказваха толкова безмерни, че просто не можеха да се понасят. Така че ги проспивах. Проспах майската сесия. Спах, вместо да работя над дисертацията си. В редките случаи, когато ходех на лекции, седях там и драсках стихове в бележника си. Един ден се напънах да излея моя смут пред професор Стентън.
— Не мисля, че искам да стана преподавател — казах, треперейки в лилавите си кожени ботуши. Това беше светотатство. Стипендията ми „Уудроу Уилсън“ ме предопределяше за преподавателска практика. Беше нещо почти като поругаване на Господ, на държавата, на знамето.
— Но вие сте такава превъзходна студентка, мисис Столерман, какво друго бихте могли да правите?
(Какво друго наистина? Какво друго би могло да има в живота освен „Естетични импликации в диалектиката на сатирата“?).
— Е, ъъ, мисля, че искам да пиша — рекох извинително, сякаш бях казала: „Мисля, че искам да убия майка си.“
Професор Стентън изглеждаше разстроен.
— О, това ли било? — отбеляза той раздразнено. Студентите вероятно винаги идваха при него с безсмислени амбиции като тази да искаш да пишеш.
— Виждате ли, професор Стентън, започнах да изучавам английската литература от осемнадесети век, защото обичам сатирата, но мисля, че аз искам да пиша сатира, а не да я изследвам. Критиката някак си не ми се струва, че носи удовлетворение.
— Удовлетворение! — избухна той. Аз преглътнах.
