другите момчета неизбежно ми изглеждаха като много бледи имитации.
По онова време съществуваха така наречените Майтапчии и Интелектуалци, или Момчешки братства и Независими. Брайън не попадаше в нито една категория, а всъщност бе и във всичките. Той беше оригинал, характер, енциклопедия от информация по всякакви въпроси с изключение може би на секса, където отначало познанията му бяха повече теоретични, отколкото практични. Загубихме девствеността си заедно. Или почти. Казвам „почти“, защото е съмнително дали ми беше останала някаква девственост след всичките тези години на усърдно ръкоблудство и редовна мастурбация, а Брайън беше ходил веднъж в публичен дом в Тихуана, когато станал на шестнадесет години — подарък за рождения ден от баща му; закарал ги там с цяла сюрия приятели; нещо като майтапа на купона.
Както го описваше Брайън — експериментът бил пълно фиаско. Курвата все викала: „Бързай, бързай!“, и Брайън загубил ерекцията си, но баща му (както станало и при Едип) я бил наебал преди това, а приятелите му чукали по вратата. Не приличало много на посвещение: пенетрация, както го наричат в ръководствата по секс, не била осъществена. Така че, предполагам, би могло да се каже, че загубихме девствеността си заедно. Аз бях на седемнадесет години („примамка за затвора“, както старомодно ме нарече Брайън), а той беше на деветнадесет. Познавахме се от два месеца — два месеца на издевателства над нашите инстинкти в Ривърсайд парк, под масите на Класическата библиотека, където „учехме заедно“ (под бдителните празни погледи на Софокъл, Перикъл и Юлий Цезар), на кушетката в дневната на родителите ми, в книгохранилищата на Бътлъровата библиотека (по-късно бях шокирана да науча, че някои кощунствени студенти и понастоящем се чукат там). Най-накрая си дарихме един другиму „финалното благоволение“ (за да използвам очарователния термин от осемнадесети век) в приземния апартамент на Брайън на Ривърсайд Драйв, където хлебарките (или може би бяха водни бръмбари) изглеждаха по-големи от юмрука ми (или от пениса му), и двамата съквартиранти на Брайън не престанаха да чукат на вратата под претекст, че искат The Sunday Times „ако вече сме го направили“.
Стаята на Брайън — една от шестте в обширния партер — имаше обща стена с помещението на парния котел. Това беше единственото отоплително съоръжение. Лявата стена беше постоянно гореща като огнени езици; другата — по-студена от циците на вещица (изразът на Брайън). Температурата се регулираше единствено чрез отваряне на прозореца (който пък гледаше към някакъв сорт циментено дефиле, цял етаж по-ниско от нивото на тротоара). Понеже вятърът духаше откъм реката, той бе достатъчно хладен, за да противодейства на горещината от котелното, но не и на нашата.
Ето в този романтичен декор се радвахме първоначално един на друг, докато пружината на леглото втора употреба скърцаше; Брайън в трепетно очакване го беше купил преди две седмици от някакъв порторикански вехтошар на Колъмбъс авеню.
На финала, разбира се, ми се наложи да го прелъстявам. Сигурна съм, че от Райската градина до наши дни никога не е било другояче. След което плаках и се чувствах виновна, а Брайън ме утешаваше, както вероятно векове наред мъжете са утешавали девствениците, които са ги съблазнили. Лежахме така в светлината на свещта (воден от романтизма си или може би от вродено чувство за символизъм, Брайън беше запалил тънка свещица на нощната масичка, преди да се съблечем) и слушахме воя на уличните котки долу на цимента под почернелия от сажди прозорец. От време на време някоя котка рипваше върху препълнена боклукчийска кофа и събаряше празна бирена кутия на земята, а звукът от падналата върху паважа куха тенекия отекваше в стаята. В началото нашият роман беше приятен, одухотворен и младежки. (В по-късния период звучахме по-скоро като диалог от пиеса на Стриндберг.) Имахме навик да четем стихове един на друг в леглото, да дискутираме разликата между живота и изкуството, да се чудим дали Ийтс щеше да стане велик поет, ако Мод Гон се беше оженила за него. Пролетта ни завари да ходим заедно на курс за Шекспир, както според мен би следвало да правят всички млади влюбени. Един ясен, но леко студен априлски ден си прочетохме на глас, седнали на пейка в Ривърсайд парк, Зимната приказка:
Когато лик покаже нарциса и дрозд зачурулика — ехей! — и юноши, и старци са съгрети от топлика!
И мамят край плета чаршафите сърцето ми крадливо — ехей! — защото даже графът е щастлив пред канче пиво!
И всяко „тирили“ на птичка ме издига в небесата — ехей! — когато се боричкаме с момето ми в тревата.
Брайън се зае да изпълнява ролята на Флоризел пред мен — Пердита („Това необичайно облекло/ изтъква хубостта ти — не овчарка,/ а Флора през април!“), — докато цяла тайфа палавници — черни и порторикански хлапета на възраст от осем до девет години, — привлечени от четенето, се разположиха на пейката и на тревата около нас, очевидно изпаднали в транс от нашите изпълнения.
Едно от децата седеше в краката ми и ме гледаше с обожание. Аз изпаднах във възторг. И така, поезията беше в крайна сметка вселенският глас! Имаше нещо в Шекспир, което можеше да затрогне дори най-наивното, необучено ухо. Цялата ми вяра беше оправдана! Зачетох с ново вдъхновение:
Природата се подобрява само щом тя даде ни способ за това, и туй изкуство, със което — казваш — допълваме Природата, е дело на същата Природа. Ний успешно венчаваме присадка благородна за нисък ствол и правим да зачене от знатна пъпка дивата кора, ала това изкуство, със което изменяме Природата, е всъщност Природа пак!
След няколко страници децата започнаха да стават неспокойни, а и взе прекалено да застудява, така че си събрахме нещата и тръгнахме и ние подир малките.
— Беше страхотно, скъпи, нали? — попитах на излизане от парка.
Брайън се засмя. „Vox populi е по своята същност грухтене“, рече той. Това беше една от любимите му максими. Не знам откъде я беше взаимствал. По-късно открих, че от чантата ми липсваше портмонето; тя седеше отворена на пейката, докато четяхме. Не бях сигурна дали децата го бяха откраднали, или аз го бях загубила преди, без да забележа. За миг в умопомрачение си помислих, че може би Брайън го е взел, за да отбележи точка относно тезата си за „простосмъртния човек“. Като майка ми и Брайън беше последовател на Хобс. Поне докато откри, че е Исус Христос и претърпя конверсия на характера и вярата.
Лудостта му? Какви бяха първите й признаци? Трудно е да се каже. Една стара приятелка от колежа ми призна наскоро, че е знаела от самото начало, че има нещо нередовно у Брайън и че „никога не би се забъркала с него“. Но аз го харесвах именно заради неговата странност. Той беше ексцентричен, не приличаше на никой друг, гледаше света през очите на поет (макар че нямаше много талант за писане на поезия). Виждаше вселената одухотворена и населена с духове. Плодовете
[# Стиховете са превод на Валери Петров. — Б. пр.]
му говореха. Когато белеше ябълка, със способите на вентрилоквизма правеше така, че да изглежда, че тя плаче. Правеше същото и с мандарините, с портокалите и дори с бананите — караше ги да пеят, да говорят и даже да декламират стихове.
Брайън променяше гласа и лицето си според настроенията си. Понякога беше Едвард Дж. Робинсън в ролята на Ал Капоне, понякога Бейзил Ретбъун като Шерлок Холмс, понякога Гримфалкон Джуджето (герой, който измислихме заедно), понякога Шейкуъф (друг въображаем приятел: отчасти Шекспир, отчасти дружелюбно овчарско куче — нещо като пес, дето пише стихове)… Дългите ни дни и нощи, прекарани заедно, бяха поредици от номера, превъплъщения, изпълнения — като изпълнителят беше най-вече Брайън. А аз бях такава добра публика! Можехме да се разхождаме, да се разхождаме, да се разхождаме — от университета до Вилидж, през Бруклинския мост (рецитирайки Харт Крейн, разбира се) и след това обратно по целия път до Манхатън — и без никога да се отегчим. Никога не сме седели на маса в ресторант, потънали в мрачно мълчание, както правят някои млади семейни двойки. Винаги говорехме и се смеехме.
Така беше, докато се оженихме. Бракът разруши идилията ни. Четири години бяхме любовници и най- добри приятели и Шекспирови изследователи — и женейки се, провалихме всичко. Аз никога не съм го искала. Бракът винаги ми е изглеждал нещо, за което щях да имам много време в бъдещето. Далечното бъдеще. Но Брайън желаеше да притежава душата ми. Страх го беше да не отлетя. Така че ми постави ултиматум. Ожени се за мен, или те напускам. Бях уплашена да не го загубя и ми се щеше да се махна от къщи, и завършвах колежа, и не знаех какво друго, по дяволите, щях да правя — така че се ожених за него.
Всъщност нямахме и пари, с които да живеем. Университетската ми стипендия, някакъв малък капитал, дето не можех да пипам още няколко години, и няколко бързо стопени суми, дадени от родителите ми за двадесет и първия ми рожден ден. После Брайън напусна университета в пристъп на ярост срещу
