— Можеш да ме видиш веднага с окото на въображението. Твоята слепота е твое лично дело! Ти и Крал Лир.
— В телефонна будка ли си? Или в бар? Моля те, кажи ми.
— Вече знаеш!
Разговорът продължи така още известно време. Брайън ми затваря на два пъти и след това се обаждаше пак. Накрая се съгласи да уточни телефонната будка, в която беше, не по име, а посредством някакъв вид игра на отгатване. Трябваше да участвам в нея по способа на елиминирането. Това отне още двадесет минути и няколко петачета. Най-накрая се оказа, че е в Готхам Бар. Изхвърчах и взех такси, за да отида при него. Научих, че е прекарал деня, разхождайки порторикански и черни деца с лодка по езерото в Сентръл парк; купувал им сладоледи, раздавал пари на хората в парка и планирал бягството си от ада. В действителност не беше ходил по водата, но много беше мислил за това. Сега вече беше готов да промени живота си. Беше открил, че притежава запас от свръхчовешка енергия. Другите смъртни се нуждаеха от сън. Той не. Другите смъртни се нуждаеха от работа, дипломи и всякакви принадлежности за всекидневния живот. Брайън не се нуждаеше. Щеше да поеме кръста си, който винаги го е очаквал — да спаси света. Аз трябваше да му помагам.
Да си призная — нищо от тези приказки не ми беше особено неприятно. Почти ме въодушевяваха. Идеята Брайън да напусне маркетинга, а аз — университета и да тръгнем да спасяваме света беше съвършено. O.K. за мен. Всъщност винаги го бях подтиквала да напусне маркетинга. Бях се опитвала да го изкуша да заминем за Европа и просто да поскитаме малко. Но той неизменно бе възразявал. Беше се впуснал в маркетинговото проучване, сякаш това бе последният велик кръстоносен поход.
Докато бродехме из града тази съботна вечер, далеч по ме притесни неговото държание, отколкото дивите му приказки. Искаше и двамата да затворим очи и да пресичаме улиците на червено (за да докажем, че сме богове). Влизаше в магазините, караше продавачите да свалят разни стоки, опипваше ги, говореше възторжено за всяка от тях и после излизаше. В кафенетата си играеше със захарницата на всяка маса преди да седне някъде. Хората го зяпаха. Понякога продавачите и келнерите му викаха „Успокой се, момче, релаксирай приятел“, а понякога го изхвърляха. Всички усещаха, че нещо не е наред. Възбудата му нажежаваше въздуха. За Брайън това беше само доказателство за божественост.
— Виждаш ли — рече ми, — те разбират, че аз съм Господ, и не знаят още как да реагират.
За мен беше дваж по-трудно, защото наполовина вярвах в теорията на Брайън. Изключителните хора често са наричани луди от обикновения свят. Ако Господ наистина се завърнеше, вероятно щеше да свърши в психиатрията. Аз бях последователка на Лейнг, преди Лейнг още да започне да публикува. Но бях също изплашена до смърт.
Когато най-сетне се прибрахме вкъщи в два часа сутринта, Брайън беше все така обезумял и бодър, а аз изтощена. Искаше да ми покаже своята мощ. Искаше да ми докаже, че може да ме задоволи. Не ме беше чукал от около шест седмици, но сега нямаше да спре. Ебеше като машина, отказвайки да стигне до оргазъм самият той, но ме караше да се празня отново и отново, и отново. След първите три пъти бях вече разранена и поисках да спрем. Умолявах го, но той не желаеше. Продължаваше да ме блъска като убиец със секира. Аз плачех и се молех.
— Брайън, моля те, спри — хълцах.
— Мислеше, че не мога да те задоволя! — крещеше той. Очите му бяха диви.
— Виждаш ли! — викаше, ръгайки ме. — Виждаш ли! Виждаш ли! Виждаш ли!
— Брайън, моля те, спри!
— Това не го ли доказва? Не доказва ли, че съм Господ?
— Моля те, спри! — хленчех.
Когато най-после спря, той се отдръпна яростно от мен и набута все още коравия си пенис в устата ми. Но аз плачех прекалено силно, за да мога да направя нещо. Лежах на леглото, хълцайки. Как трябваше да постъпя? Не исках да стоя сама с него, но къде можех да отида. За първи път започвах наистина да се убеждавам, че е опасен.
Изведнъж Брайън рухна и започна да плаче. Искал да се кастрира, казваше той. Искал нашият брак да бъде прочистен от всичко плътско. Искал да бъде като Абелар, а аз да бъда като Елоиз. Искал да се изчисти от всички плътски желания, така че да може да спаси света. Искал да бъде кротък като евнух. Искал да бъде кротък като Христос. Искал да бъде пронизан целият от стрели като свети Себастиян. Беше ме обвил с ръце и хлипаше в скута ми. Галех косата му, надявайки се, че ще заспи. Вместо него заспах аз.
Не съм сигурна кога се събудих, но Брайън беше вече на крак от часове — вероятно бе будувал цялата нощ. Дотътрих се до банята и първото нещо, което видях, беше първобитна рисунка, залепена с тиксо на огледалото. Тя изобразяваше нисък мъж с ореол и с грамаден пенис в ерекция. Друг мъж с дълга брада почти му правеше минет. Зад тях двамата седеше огромен орел, приличащ на американския, с едно изключение, че имаше твърде очевидна, човекоподобна ерекция. „Отец, Син и Свети дух“ — беше написал Брайън под рисунката.
Отидох до бюрото си в спалнята. Парченца от картотеката ми (съдържаща всички бележки за моята дисертация) бяха надробени като конфети. Върху плота
— натрупани книги; пълните съчинения на Шекспир и Милтън бяха разгърнати и някои думи, изречения или букви подчертани с различни цветове мастило. На пръв поглед не можах да установя нито системата, нито кода, но там имаше и гневни бележки в полетата. Фрази като „О! Преизподня!“ или „Звяр с два гърба!“, или „Женският род е изрод!“. Върху Шекспир и Милтън бяха разпръснати остатъците от грижливо накъсана двадесет-доларова банкнота. Навсякъде другаде по бюрото се виждаха репродукции, откъснати от книги за изкуството. Всичките изобразяваха Бог или Исус, или свети Себастиян.
Изтичах в дневната, за да потърся Брайън, и го заварих да наглася усилвателя на хай-фи уредбата. Беше пуснал „Голдберг вариации“ на Глен Гулд и започна ту да усилва звука до краен предел, ту да го намалява съвсем, така че се получаваше ефект, наподобяващ вой на сирена.
— Колко силно можеш да си пуснеш Бах в това общество? — попита Брайън. — Толкова? — усили звука той. — Или толкова ниско? — намали го почти докрай.
— Виждаш ли, няма никакъв начин да слушаш Бах в това общество!
— Брайън, какво си направил с дисертацията ми?
— Въпросът ми беше реторичен. Иначе бе съвършено ясно какво е сторил с нея.
Брайън бърникаше уредбата и се преструваше, че не ме е чул.
— Какво си направил с дисертацията ми?
— Колко силно мислиш, че можеш да си пуснеш Бах в това общество, без да дойде полицията?
— Какво си направил с дисертацията ми?
— Толкова силно ли? — увеличи той звука.
— Какво си направил с дисертацията ми?
— Или толкова слабо? — Брайън намали звука.
— Какво си направил с дисертацията ми?
— Толкова силно?
— Брайън! — изкрещях, колкото можех. Никаква полза. Отидох до бюрото си, седнах там и огледах „изложбата“, която беше направил. Исках да го убия или да се самоубия. Вместо това заплаках.
Брайън влезе.
— Кой, мислиш, ще отиде в рая?
Не отговорих.
— Дали Бах? Дали Милтън? Дали Шекспир? Дали Шейксулф? Дали свети Себастиян Копелето? Или Абелар Скопеца? Или Синдбад Моряка? Или Тинбад Шивача? Или Жинбад Ключаря? Или Норман Мейлър? Или Уинбад Китоловеца? Или Финбад Провала? Или Ринбад Релсата? Или пък Джойс? Или Джеймс? Дали Данте ще отиде или не, той вече е бил там? Ще отиде ли Омир? Ще отиде ли Ийтс? Ще отиде ли Харди с надървен кур? Или Рабле с ръжен? Или Вийон с низостта? Или Рейли с царствеността? Или Моцарт лекичко? Или Малер тежичко? Или Ел Греко с гръм и мълнии? Електрическите крушки ще отидат ли?
Обърнах се и го погледнах. Брайън размахваше диво ръце и подскачаше нагоре-надолу.
— Електрическите крушки ще отидат в рая! — викаше. — Те ще отидат! Те ще отидат!
— Побъркваш ме! — изпищях аз във върховно раздразнение.
— Ти ще отидеш в рая! — Той ме сграбчи за ръката и започна да ме тегли към прозореца. — Нека да
