пожизнен член срещу сумата от няколко хиляди долара. Когато се запознах с него, Чарли бе страшно чувствителен на тема бални танци. По принцип не искаше да се знае какво прави баща му, за да си изкарва хляба. И все пак често, макар и мимоходом, пускаше прочутото чичово име пред неговите и моите приятели. Амбивалентността е чудесна песен за танци! Имаше свой собствен ритъм.
Но какво правеше Чарли? Подготвяше се за величието. Сънуваше с отворени очи диригентския си дебют, за който между другото не правеше нищо да го ускори — в останалото време започваше да композира симфонии. Те бяха — всички до една — недовършени симфонии. Пишеше също и сонати, и опери (по творби на Кафка или Бекет). И те оставаха недовършени (но винаги обещаваше да ми ги посвети). Вероятно в очите на познатите си е изглеждал „пълен провал“, но самият той се възприемаше като романтична фигура. Говореше за „тишина, изгнание, поквара“. (Тишина: недовършените симфонии. Изгнание: беше напуснал Бересфорд заради Ист Вилидж. Поквара: връзката му с мен.) Изживяваше първоначалните несгоди на всички велики творци. Като диригент все още не беше пробил, а и в бъдеще щеше да му се пречи, мислеше той, поради факта, че не бил хомосексуалист. Като композитор — работата била да се научиш да се справяш с кризата в стила, която гнетеше епохата. Това също щеше да мине с времето. Човек трябваше да мисли в десетилетия, не в години.
Замечтан пред пианото или над чиния с черешови понички с шери при „Ратнър“, Чарли се виждаше такъв, какъвто щеше да бъде вече след успеха — с посребрени слепоочия, изискан и ексцентрично облечен. След като е дирижирал в Метрополитен собствената си опера, нямаше да се надува да слезе в Халф Нот за джем-сешъни с млади джазмузиканти. Колежанките, които трябваше да го разпознаят там, щяха да го обсаждат за автографи, а той щеше да ги отпъжда с остроумни забележки. Лятно време щеше да се оттегля в селската си къща във Върмонт и да композира на „Бехщайн“ в сумрака, или да излиза от студиото си, за да води умни разговори със следващите го по петите поети и млади композитори. Ще посвещава три часа на ден за ръкописа на автобиографията си — в стил, който определяше като нещо средно между Пруст и Ивлин Уо (негови любими автори). А също ще има и жени. Вагнерови сопрани с големи задници с трапчинки като при Петер Пол Рубенс. (Чарли имаше огромно пристрастие към закръглени — дори дебели — жени. Винаги мислеше, че съм прекалено мършава, а задникът ми — прекалено малък. Ако бяхме останали заедно, вероятно щях да наедрея като слон.) След дебелите сопрани идваха литературните дами: жени поетеси, които му посвещаваха книгите си; жени скулпторки, обсебени от амбицията да го накарат да им позира гол; жени белетристки, които го намираха толкова обаятелен, че правеха от него главния герой на своите romans a clef .
Той можеше никога да не се ожени, дори не и заради това да има деца. Децата (както често казваше) бяха досадни. „Досадни“ (произнесено като в курсив) винаги е била една от любимите му думи. Но не и най- тежката му присъда (не беше такава и „банален“, въпреки че Чарлз също й отдаваше предпочитание). „Вулгарен“ се явяваше неговата върховна презрителна оценка. Хората, разбира се, биха могли да бъдат вулгарни, както могат да са такива и книгите, и музиката, и картините — но храната също можеше да бъде вулгарна според Чарлз. Веднъж, когато великият му чичо го завел в „Le Pavilion“ той казал: „Тези палачинки са вулгарни.“ Произнасяше го с голяма пауза между първите две срички, като че ли между двете срички „вул“ и „гар“ потреперваше на ръба на прозрението. Произношението беше също голяма работа за Чарли.
След всичко споменато пропуснах да кажа най-важното, а именно — че бях лудо влюбена в него, (като акцентирам на „лудо“). Цинизмът дойде по-късно. За мен той не беше надут пъпчив младеж, а фигура с легендарен чар, бъдещ Бърнстейн. Знаех, че семейството
[# Roman a clef — роман загадка. — Б. пр.]
му (с тяхната копринена, с цвят на шампанско декорирана-от-декоратор-дневна, покрита с найлонови калъфи) беше къде-къде по-вулгарно от моето. Чувствах, че Чарли бе повече сноб, отколкото интелигентен. Знаех, че никога не се къпеше, никога не използваше дезодорант и че бършеше гъза си не както трябва (сякаш все още се надяваше, че Мама ще дойде да му помогне), но бях луда по него. Накарах го да се принизи до моето ниво. Все пак той се бе обрекъл на най-универсалното изкуство: музиката. Аз бях долен тесногръд драскач. Най-важното — Чарли свиреше на пиано като моя баща пианист. Когато сядаше пред клавиатурата, гащите ми се мокреха. Това континюо! Това кресчендо! Тези диези! Тези бемоли!
Нали ви е известен страхотният израз „гъделичкам слоновата кост“? Ето така Чарли ме побъркваше! Понякога се чукахме дори на табуретката пред пианото на включен метроном.
Запознахме се по странен начин. В телевизията. Какво по-смешно от това да четеш поезия по телевизията? Нито е поезия, нито е телевизия. Нещо „образователно“ е — ще ме извините за израза.
Програмата се излъчваше по 13-и канал и беше нещо като мешана салата от седемте изкуства — та нито едно накрая. Защо се смяташе „образователна“ — да се чудиш. Бяхме седем млади „творци“, всеки един от които разполагаше с четири минути да изпълни своя номер. Имаше и един дърт пръдльо с подпухнали очи и димяща лула, на име Филипс Хардтек, който ни интервюираше, задавайки ни проницателни въпроси от сорта: „Какво е по ваше мнение вдъхновението?“ или „Какво влияние оказа детството ви върху вашето творчество?“. За тези въпроси (и около десетина други) ни се отпускаха допълнителни четири минути. Освен че беше домакин на шоупрограми като тази, Хардтек припечелваше хляба си, като пишеше рецензии за книги и като позираше за реклами на уиски — две занимания, които имаха нещо общо, макар на пръв поглед да не личеше. Скочът беше винаги „лек“ и „мек“, а книгите бяха „силни“ и „завладяващи“. Само трябваше да навиете манивелата на Хардтек, и прилагателните заваляваха. Понякога все пак ги объркваше и наричаше книгата „лека“ и „мека“, а скоч-уискито „силно“ и „завладяващо“. За отлежалия двадесет години скоч и за гериатричните автори, публикували мемоари, Хардтек запазваше думата „зрял“. А за млади автори и уиски от неизвестна марка Хардтек имаше автоматичен отговор: „Липсва им благост.“
Повечето „творци“ от това шоу си заслужаваха Хардтек. Бяхме събрани един млад глупак, който наричаше себе си „правач на кино“ и показа четириминутен треперлив, преекспониран филм за нещо, дето приличаше на две (или даже на три) амеби, танцуващи псевдо-търбух до псевдотърбух; един черен художник, който наричаше себе си „активистичен художник“ и рисуваше само столове (странно пацифистична тема за активистичен художник); едно сопрано с много жълти заешки зъби (Чарли беше там, за да акомпанира четири минути на треперещото й изпълнение на Пучини); един човек-оркестър от ударни инструменти, наречен Кент Блас; той подскачаше конвулсивно наоколо, удряше барабани, ксилофони, стъклени аквариуми, гърнета и тигани; една изпълнителка на модерни танци, която никога не казваше съществителното „танц“, без да използва пълния член; един фолкпевец, протестиращ срещу обществото, чийто роден бруклински акцент е бил изчистен с уроци по елокация със странния резултат, че произнасяше Бог като „Боорг“; и най-после — самата аз.
Бяха ме издокарали в сива шперплатова рамка за моите четири поетични минути и за да я достигна, трябваше да се покатеря на някакво скеле. Чарли седеше на пианото точно отдолу и зяпаше под полата ми. Докато четях стиховете си, очите му изгаряха бедрата ми. След един ден ми телефонира. Не си го спомнях. Тогава ми каза, че искал да напише музика по моите стихове, така че се срещнахме за вечеря. Винаги съм била твърде наивна за подобни номера. „Ела в апартамента ми, за да напиша музика по твоите стихове“ — и аз идвах. Или поне отивах.
Но Чарли ме изненада. Изглеждаше мършав, мръсен и с нос като отварачка, когато звънна на вратата ми, ала в ресторанта разстла на показ огромните си познания за Коул Портър и Роджърс и Харт, и Гершуин: всички песни, които баща ми свиреше на пиано в детството ми. Даже най-безизвестните балади на Коул Портър, почти забравените парчета на Роджърс и Харт от разни неизвестни мюзикъли и най-малко познатите на Гершуин — знаеше ги всичките. Знаеше ги дори по-добре от мен, която имам невероятна памет за такива неща. Точно тогава се влюбих абсурдно в него, преобразих го от неумита жаба с гърбав нос в принц — в Еврейски принц, свирещ на пиано при това. Щом завърши последната строфа на „Нека го направим“ и не сбърка думите — аз бях готова да го направя с него. Елементарен случай на Едиппутковщина.
Отидохме у дома да си легнем. Но Чарли беше толкова пометен от събитията и от големия си късмет, че клюмна.
— Дирижирай ме — рекох аз.
— Изглежда, съм загубил палката си.
— Добре, тогава го направи като Митропулос — с голи ръце.
