— Ти си истинска находка — възкликна той, бърникайки под завивките. Но с ръка или с палка — беше безнадеждно. Зъбите му тракаха и силни тръпки тресяха раменете му. Зяпаше, за да си поеме дъх, като болен от емфизем.
— Какво ти става? — питах.
— Просто толкова си хубава, че не мога да го повярвам. — Ту хлипаше, ту се душеше. — Ще се видим ли отново независимо от провала? — хленчеше. — Обещаваш ли, че няма да ми го натякваш?
— Да не мислиш, че съм някакъв вампир? — учудих се аз. Всичките ми майчински инстинкти бяха събудени от неговата безпомощност. — Не съм толкова долна, че да те изхвърля.
— Точно това се случи последния път с мен — мънкаше Чарли. — Тя ме изрита навън и струпа дрехите ми в преддверието. Забрави единия ми чорап. Трябваше да се прибера с метрото с един бос крак. Това беше най-голямото унижение в живота ми.
— Скъпи! — отвърнах, люлеейки го.
Трябваше да „загрея“ за емоционалната нестабилност на Чарли по неговото хълцане, тресене и потръпване — но ако бях включила, нямаше да бъда аз. За мен въпросните симптоми бяха само потвърждение за неговата чувствителност. Принцът и Граховото зърно! Разбираемо беше. Премиерите го разбиваха! Можехме да си изпеем нещо от Коул Портър, вместо да се чукаме. Но и до песен не се стигна — той заспа в обятията ми. Спеше като никой друг, когото съм познавала. Хриптеше, пръскаше слюнки, пърдеше и се мяташе. Ръмжеше и трепереше. Дори си цедеше пъпките насън. Половината нощ стоях будна и го гледах в пълно изумление.
На сутринта се събуди с усмивка и ме наеба като жребец. Бях издържала изпита. Не го бях изхвърлила. Това беше наградата ми.
През следващите осем месеца и нещо ходехме заедно и обикновено прекарвахме нощите или у тях, или у нас. Бях на път да получа развод от Брайън и преподавах в едно нюйоркско училище, докато завършвах доктората си в Колумбийския университет. Все още живеех в същия апартамент, където Брайън беше откачил, и мразех да стоя сама нощем, така че, ако Чарли не можеше да остане с мен, аз го следвах в Ист Вилидж и поделях с него единичното му легло.
Казваше, че ме обича, казваше, че ме обожава, и въпреки всичко продължаваше да има задръжки спрямо мен. Усещах нещо странно, нещо колебливо и неискрено в любовните му обяснения. Побърквах се, защото за пръв път някой се въздържаше в отношението си към мен. Бях свикнала да бъда винаги отгоре и неговата скованост ме разпалваше. Ставах все повече и повече луда по него, което на свой ред го правеше все по-въздържан. Старата, прастара история.
Знаех, че имаше и друго момиче в Париж — негова отдавнашна приятелка от Редклиф; сега следваше философия в Сорбоната. Според Чарли те бяха само приятели. Всичко било приключило.
Тя беше закръглена и тъмнокоса и (според него) имаше отвратителния навик да заспива дълбоко, след като са я начукали. Бе заминала за Париж, за да се махне от него, и сега гаджето й бе французин, който живееше с нея на Рю дьо ла Арп (Чарли знаеше прекалено много подробности за човек, за който вече не дава и пет пари). Но ако всичко това беше истина, защо тогава тя винаги завършваше писмата си до него с „Обичам те“? За да има коз при трудна ситуация? Ами Чарли! Не беше ли тя козът му или резервния задник при затруднено положение? А може би това бях аз?
[# Игра на думи: в английски думите „кел“ и „задник“ са фонетично близки. — Б. пр.]
Винаги съм знаела, че да четеш чужда кореспонденция е дъното на низостта, но ревността ви кара да правите странни неща. Една тъжна сутрин в Ист Вилидж, когато Чарли беше излязъл рано, за да преподава музика на учениците си, аз се измъкнах като шпионин от леглото (сърцето ми биеше като литаврите на Сол Гудман) и прерових апартамента. Търсех, разбира се, пощенски щемпели от Париж и ги намерих точно там, под сивите жокейски шорти на Чарли.
Ако се съдеше по писмата й, Саломе Уинфелд (кръстена на дядо си Сол?) беше литературен тип. Тя се бе заела също така с игрички, целящи да побъркат Чарли от ревност, като същевременно му подхвърляше трохички нежност.
Cher Charles [пишеше тя на френски]
Ние [ние!] живеем тук, на шестия етаж (седми за вас) в един очарователен опърпан приют, наречен HQtel de la Harpe, докато търсим по-евтина квартира. Париж е божествен — Жан-Пол Сартър се среща на всеки ъгъл, Симон дьо Бовоар, Бекет, Жене — tout le monde накратко.
Скъпи, аз те обичам. Не мисли, че само защото живея със Себастиан (който по една случайност прави чудесен кускус), е престанало да ми пука за теб. Просто имам нужда от време, за да експериментирам, да поема дъх, да живея, да се протегна, да изпитам гъвкавостта на мускулите си [сетете се кои!] без теб. Липсваш ми ден и нощ, мисля за теб, дори те сънувам. Не можеш да си представиш какво отчаяние ме обзема, че живея с мъж:, който не знае какво е B.L.-T., който никога не е ял понички с месо и който мисли, че The Charles е бивш крал на Англия! Въпреки всичко той (Себастиан) е сладък и предан и [цял ред беше задраскан тук] ме кара ежедневно да осъзнавам колко много още те обичам.
Attends-moi, cheri
Сали
Attends-moi, друг път!
Но как можех да сразя Чарли с писмо, което бях изровила из-под-не-до-там-чистите му дрехи? Така че
[# Tout le monde (фр.). — всички — Б. пр.]
[## Чакай ме, скъпи (фр.). — Б. пр.]
вместо това възприех фабианската тактика на бдително изчакване. Запазих негодуванието си в тайна. Бях решена да го отвоювам от епистоларната му приятелка постепенно.
През юни заминахме заедно за Европа. Чарли отиваше на диригентски конкурс в Холандия; аз щях да посетя приятели в Йоркшир, да се срещна с моята стара приятелка Пиа във Флоренция и да направим екскурзионно пътуване из Южна Франция, след което щях да отида да видя сестра си Ренди в Близкия изток. Чарли и аз смятахме да останем две седмици заедно в Холандия и после да продължим всеки поотделно. Той трябваше да се прибере у дома, за да дирижира някаква оратория на някакъв фестивал на изкуствата, но все още не беше съвсем сигурен. Тайно се надявах, че ще се откажем от всички тези планове и просто ще пътешестваме заедно цялото лято.
Качихме се на стария „Куин Елизабет“ в туристическа класа. Тесногръдият Кънърд не ни даде обща каюта, без да представим писмено доказателство, че сме женени (каквото, разбира се, ние нямахме). Освен това Чарли беше голям скъперник. От съображения за икономия нае легло в четириместна каюта при трима старци, а аз нямах избор, освен да взема койка в четириместна женска каюта. Без прозорец естествено и точно над моторите. Моята компания се състоеше от една германка, която изглеждаше и говореше като Гаднярката от Бухенвалд, една кльощава французойка, медицинска сестра, дето хъркаше, и една петдесетгодишна англичанка, начална учителка, облечена в пуловери и туид, и с двойни подметки на обувките си. Тя използваше „Английска лаванда“ на „Ярдлей“ и цялата каюта вонеше на нея.
Проблемът ни за петте и половина дни преход беше къде да се чукаме. В моята каюта бе изключено, тъй като френската медсестра като че ли спеше по цял ден, а германката и англичанката се прибираха в девет. Веднъж се опитахме да пропуснем обяда и да използваме каютата на Чарли, докато тримата дядки ядяха, ала единият от тях се върна и затропа сърдито по вратата точно когато бяхме започнали. Така че се заехме да обикаляме кораба, за да намерим места за чукане. Бяхме изпълнени с решителност. Ще си помислите, че е лесно на стар кораб като „Куин Елизабет“, осеян с кътчета и дупки, но хич не е. Килерите за бельо стояха заключени, спасителните лодки висяха твърде високо, за да се покатерим в тях, общите помещения бяха прекалено общи, детската ясла беше пълна с бебишори, а нямаше и никакви свободни каюти. Предложих да използваме някоя от първокласните, докато обитателите им отсъстваха, но Чарли го беше шубе.
— Ами ако се върнат? — питаше той.
— Сигурно ще им бъде неудобно да кажат каквото и да било или автоматично ще помислят, че са сбъркали каютата си, а щом намерят стюарда, ние ще сме си отишли.
Господи, колко прагматична бях в сравнение с Чарли! И какво страхливо котенце се оказваше той! Все пак моят страх от летене ми позволяваше да се качвам на самолет, стига да приемех да страдам от ужас през целия полет, но неговият страх от летене беше толкова голям, че не му даваше дори да се доближи до самолет. Ето как в края на краищата ни сполетя тази беда!
