тогава италианският ни пилот обяви, че кацаме на летището в Бейрут.
Още треперех от тази малка престрелка, когато забелязах много бременната Ренди зад стъклената барикада на летището. Бях очаквала най-лошото да се случи, докато преминавам през митницата, но там изобщо нямаше проблеми. Изглежда, зет ми Пиер бе приятел с целия наземен персонал, та аз бях измъкната през ВИП-а. Годината беше 1965 и нещата в Близкия изток не бяха толкова драстични, колкото станаха след Шестдневната война. Щом не идвахте via Израел, можехте да пътувате в Ливан като в Маями Бийч, на който всъщност той някак си и приличаше, включително по изобилието от yentas.
Ренди и Пиер ме отведоха в черен кадилак с еркъндишън, същинска катафалка; бяха го докарали с параход от Щатите. По пътя за Бейрут минахме край бежански лагер, където хората живееха сред кашони, а около тях се разхождаха орляци мръсни полуголи деца и смучеха пръстите си. Ренди веднага и високопарно изкоментира каква отврат било всичко.
— Отврат? Само това ли? — попитах.
— Оо, не се прави на шибана либералка, падаща си по добри дела — сряза ме тя. — За кого се мислиш — за Елеонор Рузвелт ли?
— Мерси за комплимента.
— Просто ми се повръща и ми е писнало всеки да плаче с кървави сълзи за бедните палестинци. Защо не ти пука за нас например?
— Пука ми — отвърнах.
Сам по себе си Бейрут е хубав град, но не чак толкова величествен, колкото го изкарваше в приказките си Пиер. Почти всичко бе ново. Имаше стотици бели здания с формата на кутии и с мраморни тераси, а навсякъде улиците бяха разровени за нови строежи. През август е непоносимо горещо и влажно и където бе останала някаква трева, то тя изглеждаше покафеняла под слънцето. Средиземно море е синьо, но не по- синьо от Егейското, каквото и да казваше Пиер. В известен смисъл градът изглежда като Атина — естествено, без Акропола. Обширен ориенталски град с нови здания, поникнали редом с приличащите на руини стари. Това, което се запомня, са рекламите на „Кока-Кола“ до джамиите, бензиностанциите Шел с табели на арабски, арабки с фереджета, които се возят на задните седалки на шевролети и мерцедеси с перденца, провлачена арабска музика за фон, мухи навсякъде и жени в миниполи и с чорлави руси коси, плъзнали по улица „Хамра“, където всички киноафиши рекламират американски филми, а книжарниците са пълни с издания „Пенгуин“, френски книги джобен формат, американски с меки корици и последните порноромани от Копенхаген и Калифорния. Изглежда, Изтокът и Западът се бяха срещнали, но вместо да произведат някаква разкошна нова комбинация, и двете бяха отишли на кино.
Цялото семейство ме чакаше в апартамента на Ренди
— всичките с изключение на родителите ми, които бяха в Япония, но се очакваха да пристигнат всеки момент. Независимо от многобройните си бременности Ренди продължаваше да се държи, като че ли беше първата жена на този свят, която има матка. Клое, унила, чакаше писма, от Абел (ходеха сериозно, откакто тя навърши четиринадесет), Лала беше хванала дизентерия и искаше да бъде сигурна, че всеки е чул подробностите за поредния й пристъп — включително цвета и консистенцията на лайното. Децата, откачили от толкова гости и внимание, обикаляха в галоп терасите, псувайки на арабски слугинята (вследствие на думичките тя си опаковаше багажа и подаваше оставка поне веднъж дневно). И Пиер — който изглеждаше досущ като Кахлил Джибран на себеласкателните си автопортрети — се моташе наоколо из просторния, настлан с мрамор апартамент, по копринен халат и пускаше похотливи шеги за стария източен обичай; според него мъжът, оженил се за най-голямата сестра, има право и на всичките по-малки. Когато пък не ни угостяваше със стари източни обичаи, той ни четеше в превод свои стихове (изглежда, всички араби пишат стихове), които ми звучаха изпълнени със суета:
Моята любов е като сноп пшеница,
която избуява в цвете.
Очите й са топази в пространството…
— Проблемът е в това — рекох на Пиер, докато отпивах гъстото като сироп арабско кафе, — че обикновено пшеничените снопи не избуяват в цветя.
— Поетичен патент — заяви зет ми тържествено.
— Хайде да отидем на плажа — предложих, но на всеки му беше или много топло, или му се спеше, или беше уморен. Очевидно бе, че никога нямаше да ги закарам на Баалбек или дори на Сидърс. Дамаск, Кайро — забравете! Израел беше точно отсреща, през границата, но трябваше да се лети през Кипър и след последния ми полет — идеята ми изглеждаше немислима. А щеше да възникне и проблемът за връщането в Ливан. Единственото, което правех, беше да безделнича заедно с останалите в апартамента на Ренди и да чакам писма от Чарли, но те идваха рядко. Вместо тях пристигаха редовно писма от другите клоуни: женения флорентинец, който обичаше да му нашепвам мръсни думи, американския професор, дето претендираше, че съм променила живота му, единия от пощенските чиновници в Америкън Експрес, самонавил се кой знае защо, че съм богата наследница. А аз исках Чарли — или никой друг. А Чарли искаше Сали. Отчаяна бях. Прекарах половината си време в Бейрут да подхранвам триперната си фобия, да разглеждам путката си в огледалото и да се мия с душа в бялото мраморно биде на Ренди.
Когато родителите ми пристигнаха от предполагаемия мистериозен Изток, натоварени с подаръци, ситуацията се сговни още повече. През първите три дни Ренди беше доволна, че ги вижда, след което тя и Джуд подхванаха един от техните скандални маратони; и двете започваха да изкопват разни случки, станали преди двадесет или двадесет и пет години. Ренди упрекваше майка ми за всичко: като се започнеше от това, че не й е сменяла пелените достатъчно често, та се стигнеше до обстоятелството, че й ги е сменяла прекалено често; или пък че я е пратила на уроци по пиано прекалено рано, а не я е пуснала да кара кънки навреме. Счепкваха се като двама адвокати в съда, подлагайки на кръстосан разпит миналото. Седях и се чудех — защо, за Бога, бях дошла на почивка с тях? Нямах търпение да се махна отново. Чувствах се като човешко топче за пинг-понг. Непрекъснато търсех мъже, за да избягам от семейството си, а после се затичвах при близките си, за да избягам от мъжете. Когато бях вкъщи — исках да се махна далеч, а отидех ли далеч — исках да се прибера у дома. Как му викате на това? Екзистенциална дилема? Потискане на жените? Човешко битие? Беше непоносимо и така, и иначе; назад-напред — подскачах над мрежата на своята амбивалентност. Щом докоснех земята, исках да отскоча и да полетя отново нагоре. Всъщност какво да правя? Смеех се. А само болеше, докато се смеех — макар че никой освен мен не го знаеше.
Родителите ми се повъртяха така около седмица, след което заминаха за Италия, за да проверят нещо в някаква фабрика за производство на кофички за лед там. За щастие имаха този импорт-експортен бизнес; той им позволяваше да се вдигнат и да изчезнат, щом смъртоносните семейни междуособици ескалираха до взривоопасно ниво. Бяха долетели преизпълнени с добри чувства и подаръци и отлетяха, когато всичко се сговни до n-та степен. Цялата процедура отне около седмица. През останалото време от годината те въздишаха по отлитналите си деца и се чудеха защо повечето от тях живееха толкова далеч от родния дом. През годините, когато пребивавах в Германия, а Ренди в Бейрут, изпълнена с копнеж, майка ми се питаше по каква причина половината от нейната челяд е избрала да живее (както се изразяваше тя) „във вражеска територия“.
— Защото изглежда по-гостоприемна, отколкото у дома — рекох аз, спечелвайки си вечната й омраза. Беше гадна забележка — признавам го, — но какво друго имах освен думите, за да се защитя от майка си.
Даже след като си заминаха родителите ни, продължаваше да бъде пренаселено: четири сестри, Пиер, шест хлапета (бяха само шест през 1965), бавачката, слугинята.
И бе толкова горещо, че почти не напускахме климатизирания апартамент. Все още ми се разхождаше, но семейната летаргия ставаше заразителна. Утре, мислех си, ще замина за Кайро, но всъщност се страхувах да отида сама в Кайро, а Лала и Клое не искаха да дойдат с мен.
Още една седмица измина в потискаща празнота. Веднъж посетихме Кабана клуб на плажа, който беше толкова скалист, а Пиер така поетизираше за синьото Средиземно море, че ми идеше да се издрайфам. (И все ни поучаваше колко хубаво се живее в Бейрут и как се е отървал от „комерсиализма на Америка“.)
В клуба той ни представи на един свой приятел като „четирите ми съпруги“, а аз се почувствах толкова отвратително, че пожелах на часа да се прибера у дома. Но къде беше дома? Със семейството ми? С Пиа? При Чарли? При Брайън? Сама?
Семейната ни летаргия изглеждаше безцелна, но поне вече имаше някаква рутина. Ставахме в един
