предложи — момчето я прие, опитвайки се да изглежда колкото се може по-хладнокръвно и по-светски. След което този чаровен овчар бръкна в чаровния си джоб и извади една чаровна газова запалка. Когато запали цигарата на Клое, вече стана ясно, че е изкарал практически целия си живот по кината.
След вечеря всички роднини от града (т.е. на практика целият град) се изсипаха при нас. Много от тях идваха да гледат телевизия (тъй като лелята на Пиер бе един от малцината обитатели на Каркаби, които имаха телевизор), ала тази вечер те бяха дошли да гледат също така и нас. Повечето стояха прави наоколо, зяпаха ни някак притеснени, но понякога пипаха косата ми (или тази на Клое, на Лала) и издаваха звуци, за да покажат, че наистина са луди по русите. Или ни опипваха навсякъде, като че бяха слепи. Господи, с нищо не може да се сравни чувството да те опипват дузина стокилограмови мустакати ливанки! Паникьосах се. Дали можеха да разберат, опипвайки ни, че сме еврейки! Бях сигурна, че могат. Ала грешах. Когато дойде време да ни раздават подаръци, аз получих сребърна молитвена броеница, ръчно плетен розов ангорски пуловер, 46-а мярка (стигаше ми до коленете) и синьо манисто на верижка (против уроки). Бях стигнала дотам, че не отказвах; никакъв амулет, приемах с благодарност всякакви застъпничества от всякакви божества.
Когато раздаването на подаръците свърши, всички седнаха да гледат телевизия, най-често — повторения на стари американски програми. Люсил Бол мигаше с фалшивите си мигли, Реймънд Бър — в ролята на ПериП Мейсън. И целият екран — закрит като снеговалеж от субтитри. Едва се виждаха актьорите.
При вида на тези пасторални типове, които толкова обичат Люсил Бол и Реймънд Бър, наистина можеш да повярваш, че изкуството е универсално. Аз предвкусвах, деня, когато Америка щеше да разпростре славната си цивилизация към други слънчеви системи. И тогава всичките те — типовете от другите галактики — ще гледат Люсил Бол и Реймънд Бър, изпаднали в екстаз.
И роднините стояха ли, стояха. Пиеха кафе и вино, и арак, докато леля Франсоаз започна да кърши дундестите си ръце. Ние бяхме изтощени и искахме да лягаме, но вместо откровено да ги изритаме, чичо Гавин спокойно напусна стаята, покачи се на покрива и започна да бъзика телевизионната антена, докато картината стана цялата на зигзаги. След няколко минути посетителите си заминаха. Дадоха ми да разбера, че чичо Гавин доста често се катери по покрива.
Приготовленията за спане бяха сложни. Ренди, Пиер и децата трябваше да бъдат настанени в бащината къща на Пиер, долу, в подножието на хълма. Лала и Клое щяха да делят едно двойно легло в жилището на другата леля, в съседство. На мен се падна малката пристройка към къщата на леля Франсоаз. Наистина предпочитах да съм с Лала и Клое, отколкото да спя сама в тази зловеща стаичка, под разпятието и опърпаните снимки на неотразимата кралица. Но в леглото нямаше място за трите, така че се сгуших сама, забавлявайки се, преди да заспя, с мисли за пълзящи по стените скорпиони, фатални ухапвания от паяци и видения за това, как си счупвам врата през нощта, докато търся навън тоалетната без фенерче. О, имаше в изобилие храна и за най-вманиаченото съзнание, за да запълни дългите часове на безсъние.
Лежах там на върха на фобиите си вече около час и половина, когато вратата изскърца.
— Кой е? — извиках с разтуптяно сърце.
— Шшт. — Тъмна сянка се приближи към мен. Мъжът под леглото.
— Боже Господи! — Изпитах ужас.
— Шшт, аз съм, Пиер — обади се зет ми. И тогава приближи и седна на леглото.
— Господи! Помислих си, че е някой изнасилвач или нещо подобно.
Той се засмя:
— Господ не е бил изнасилвач.
— Сигурно не… какво има? — Неподходящ подбор на думи за дадените обстоятелства.
— Изглеждаш толкова депресирана — рече Пиер с престорена нежност.
— Предполагам, че съм. Всичките тези лудости с Брайън миналото лято, а сега и Чарли…
— Мразя да виждам моята малка сестричка потисната — продължи той, като галеше косата ми. И по някаква причина това „малка сестричка“ ме накара да настръхна. — Нали знаеш, че аз винаги мисля за теб като за моята малка сестричка?
— Всъщност не знаех, но мерси все пак. Ще се оправя. Не се притеснявай. Мисля да се прибирам вече вкъщи и да спра пак в Италия — пътьом — за няколко дни. Билетът ми разрешава да прекъсна в Рим колкото искам. Мисля, че вашият климат не ми понася. Лала и Клое също трябва да летят за Ню Йорк — другата седмица, — а и тук продължава да става все по-горещо и по-горещо… — ломотех аз от изнервеност. Междувременно Пиер се беше опънал до мен на леглото и ме беше прегърнал. Какво трябваше да направя? Вземех ли да го блъскам като някой обикновен изнасилвач, щях да го обидя, а ако поемех по пътя на най- лекото съпротивление и тръгнех с него — това беше кръвосмешение. Оставях настрани факта, че Ренди вероятно би ме убила. Но какво трябваше да кажа? Какво изискваше етикецията в ситуации като тази?
— Не мисля, че е много добра идея — рекох малодушно. Ръцете на Пиер се намираха под нощницата ми и галеха бедрата ми. Не бях толкова безразлична, на каквато исках да се преструвам.
— Кое не е добра идея? — запита той нехайно. — Все пак естествено е за един брат да обича малката си сестричка… — и продължи да прави това, което следваше в подобни случаи.
— Какво каза? — попитах и седнах в леглото.
— Само, че е абсолютно естествено за един брат да обича малката си сестричка… — Приличаше ми на Албърт Елис в момент, когато чете лекция.
— Пиер — рекох кротко, — не си ли чел никога „Лолита“?
— Не мога да понасям фалшивата му проза — отвърна Пиер, отегчен, че го разсейвам.
— Но това е кръвосмешение. — повторих натъртено аз.
— Шшт, ще събудиш всички… Не се тревожи, няма да забременееш. Ще го направим по турския начин, ако искаш…
— Не бременността ме тревожи, за Бога! А инцестът! — Моите разсъждения, изглежда, въобще не се отразяваха на решимостта на Пиер.
— Шшт — рече той и ме бутна надолу към възглавницата. Приличаше ми на онези момчета, които бях срещала в Италия. Ако им се опъвахте, защото наистина не ви интересуваха, те си мислеха, че е поради страх от забременяване, и продължаваха да ви предлагат други алтернативи — анално сношение, лизане, взаимна мастурбация — всичко друго освен „НЕ“. Пиер се измъкна нагоре в леглото и подаде щръкналия си пенис към устата ми… Ясно, картите на масата! В мен бушуваше битка. Толкова лесно би било да му услужа. Да го изсмуча и да приключим. Толкова просто беше наистина. Какво би променил поредният минет в моя живот?
— Не мога. — рекох.
— Хайде — настоя Пиер. — Аз ще те науча.
— Нямах предвид това. Исках да кажа, че не мога: в морално отношение — не мога…
— Лесно е — продължи той.
— Знам, че е лесно — отвърнах.
— Ето — каза той, — всичко, което трябва да правиш, е да…
— Пиер! — изкрещях.
Пиер вдигна долнището на пижамата си и изчезна.
Поседях така малко — писъкът ми отекваше из стаята — и почаках да видя какво ще стане. Нищо. Къщата беше спокойна. Тогава нахлузих халата и чехлите си и тръгнах да търся Лала и Клое. Бях решена да се махна от Ливан колкото може по-скоро. Да напусна Средния изток и никога повече да не стъпя тук.
Залазих надолу по хълма към къщата, в която бяха настанени сестрите ми, препъвайки се почти на всяка крачка в камъни и коренища. Постепенно очите ми привикнаха към тъмнината и можех да виждам покривите на Каркаби и извисяващата се над тях електрическа кула. Цивилизация! В половината обори или по пасищата на Каркаби вероятно точно в този миг момчетата шибаха овцете или сестрите си. И какво лошо имаше в това? Наистина нищо, предполагам, само дето аз не бих могла да го направя! На света вода ненапита ли се правех? Защо беше тази морална дилема за някакъв си незначителен минет? Защото, ако почнехте да правите минети на съпруга на сестра си, знайте, че следващата стъпка е да направите минети на съпруга на майка си, и — Боже Господи — това е Тати!
Но психиатърът ви настоява, че всъщност искате точно Тати. Така че какво му е толкова немислимото?
