Искам! Искам!
Разказах на Ейдриън всичко. Цялата си истерична история за търсенето на невъзможния мъж и за това как винаги се озовавах точно там, откъдето бях започнала: началото беше вътре в самата мен. Заради него се превъплъщавах в сестрите си, в майка си, в баща си, в баба си и дядо си, в съпруга си, в приятелите си… Шофирахме и говорехме, шофирахме и говорехме.
— Каква е прогнозата ти? — питах аз като всеки пациент, който търси идеалния доктор.
— Трябва да преподредиш всичко, патенце — повтаряше неизменно Ейдриън, — трябва да слезеш до дъното на самата себе си и да спасиш собствения си живот.
Не бях ли направила вече това? Какво друго означаваше този побъркан маршрут, ако не връщане към миналото ми?
— Още не си стигнала достатъчно дълбоко — настояваше Ейдриън. — Трябва да досегнеш дъното и след това да се изкачиш обратно.
— Господи! Чувствам се така, сякаш вече съм го извършила.
Ейдриън се ухили с хубавата си усмивка, с лула, затъкната между розовите му извити устни.
— Още не си достигнала дъното — рече той, сякаш знаеше някои от резервните изненади.
— Ще ме заведеш ли там? — попитах.
— Ако настояваш, любов моя.
Неговото великолепно безразличие ме вбесяваше, изваждаше ме от релси и ме караше да подлудявам от чувство на безсилие. Въпреки гушкането и сграбчването за гъза. Ейдриън беше толкова студен. Продължавах да се взирам и да се взирам в този красив профил, питайки се какво, за Бога, ставаше в съзнанието му и защо все не можех да схвана дълбокия смисъл на съжденията му.
— Искам да съм вътре в главата ти — рекох му, — а все не успявам да проникна. Побърквам се от безпомощност.
— И защо искаш да си вътре в главата ми? Какво ще реши това?
— Просто желая наистина да се чувствам близо до някого, съединена с него, едно цяло поне веднъж. Желая, ей така, да обичам някого.
— Какво те кара да мислиш, че любовта решава всичко?
— Може би не решава всичко — отвърнах, — но го искам. Ще ми се да се чувствам едно цяло.
— Но ти си се чувствала част от Брайън и пак не се е получило.
— Брайън беше луд.
— Всеки е по малко луд, като надникнеш в главата му — констатира Ейдриън. — Въпрос на степен.
— Предполагам…
— Виж, а не е ли по-добре просто да престанеш да търсиш любовта и да се опиташ да живееш собствения си живот?
— Какъв живот ще бъде това, ако нямам любов?
— Имаш работата си, писането, преподаването си, приятелите…
„Тъпо, тъпо, тъпо“ — мислех си аз.
— Цялото ми писане преди всичко е опит да получа любов. Знам, че звучи побъркано. Знам, че е обречено на разочарование. И все пак: искам да ме обичат.
— Губиш! — отбеляза Ейдриън.
— Така е, ала това, че го знам, не променя нищо. Защо фактът, че знам, не променя никога нищо?
Ейдриън не отговори. А може би не го и питах, а само подхвърлях въпроси в синия планински здрач (карахме през прохода Годар със свален гюрук на триумфа).
— Знаеш ли — рече най-накрая Ейдриън, — сутрин никога не мога да си спомня името ти.
Каквото си търсех — получих си го. Отговорът му ме прониза като нож. Оттогава лежах будна до него всяка нощ, треперех и повтарях собственото си име — отново и отново сама на себе си, — за да се опитам да си спомня коя съм аз всъщност.
— Проблемът при екзистенциализма е (изрекох съждението си, докато се спускахме по autostrada-та), че човек не може да спре да мисли за бъдещето. Действията наистина имат последствия.
— Аз мога да спра да мисля за бъдещето — отвърна Ейдриън.
— Как?
Той вдигна рамене:
— Не знам. Просто мога. Днес се чувствам блестящо например.
— А защо аз се чувствам толкова затрита, когато ти се чувстваш блестящо?
— Защото си загубена еврейка — изсмя се Ейдриън. — Избраният народ. Може да сте посредствени в друго отношение, но за страдането сте винаги страхотни.
— Копеле!
— Браво! Понеже ти казвам истината, нали? Виж — искаш любов, искаш силни изживявания, искаш чувства, искаш близост и с какво се уреждаш? Със страдание. Но поне страданието ти е интензивно… Пациентът обича болестта си. Той не иска да бъде излекуван.
А моят проблем всъщност беше, че исках да бъда най-великата във всичко. Най-великата любовница. Най-ненаситната гладница. Най-великата страдалка. Най-великата жертва, най-великата глупачка… И ако се забърквах винаги в разни неприятни каши, то беше само по моя собствена вина, поради това, че винаги исках да бъда най-великата. Трябваше да се уредя с най-лудия първи съпруг, с най-непроницаемия втори съпруг, с най-смелата първа книга, с най-безразсъдната паника след публикуването й… Нищо не можех да правя наполовина. И ако се наложеше да стана за смях с любовната си афера с едно безчувствено копеле — то щях да го направя пред очите на цялата световна психоаналитична общност. И щях да го доусложня, като замина с него на това пиянско пътешествие, което можеше да ни убие и двамата. Прегрешение и наказание — увити в малко, спретнато пакетче. Щом не може да бъде доставено — върни го на подателя. Но кой беше подателят? Аз. Аз. Аз.
И тогава — като капак на всичко останало — започнах да се навивам, че съм бременна. Само това ми липсваше. Животът ми беше с главата наопаки. Един Господ знаеше къде е в момента съпругът ми. Аз пътувах с непознат мъж, който не даваше за мен и пукната пара. И бременна! Или си внушавах. Какво се опитвах да докажа? Че мога да понеса всичко? Защо превръщах живота си в тест по издръжливост?
Нямах сериозна причина да мисля, че съм заченала. Мензисът не ми беше закъснял. Не бях прескочила нито един цикъл. Но на мен никога не ми е била нужна истинска причина, за да подхранвам фобиите си. И никога не съм имала нужда от сериозен мотив, за да се паникьосвам. Всеки път, когато махах диафрагмата си, опипвах цервикалния си канал и търсех някаква следа. Беше идиотско, че не знаех какво ставаше вътре в мен. Защо тялото ми бе такава мистерия? В Австрия, в Италия, във Франция, в Германия — опипвах канала си и обмислях всички възможности. Е, добре — щях да открия, че съм бременна. Щях да прекарам цялата си бременност, без да знам дали бебето ще бъде русо и синеоко като Ейдриън или китайче като Бенет. Какво щях да правя? Кой щеше да ме прибере? Бях изоставила съпруга си и той нямаше да ми прости и да си ме вземе обратно. А родителите ми никога нямаше да ми помогнат, без да изкопчат от мен онази висока емоционална цена, която трябваше отново да ме превърне в дете, та да разчитам на тях. А сестрите ми щяха да мислят, че случилото се е отплата за разгулния ми живот. А приятелите ми щяха да се смеят зад фалшивото си състрадание: Айсидора най-накрая си го получи!
Или пък щях да абортирам. Един нескопосан аборт, дето щеше да ме убие. Отравяне на кръвта. А може би стерилитет завинаги. Изведнъж цялото ми същество прииска дете. Детето на Ейдриън. Детето на Бенет. Моето дете. Чие да е дете. Исках да съм бременна. Исках да съм трудна с дете. Лежах будна в кукленската палатка на Ейдриън и плачех. А той хъркаше. Спяхме край пътя, някъде из Франция, а със същия успех можехме да бъдем и на Луната. Толкова самотна се чувствах. Напълно съкрушена!
„Няма нищо, няма нищо, няма нищо, няма нищо…“ — мрънках аз, прегръщайки се като бебе (голямо, каквото бях). Опитвах се да се люлея, за да заспя. Отсега нататък трябваше да бъда собствената си майка, собствената си утешителка, собствената си бавачка. Вероятно това имаше предвид Ейдриън, когато говореше за достигане на дъното и за измъкване нагоре. Да се научиш как да надживееш собствения си
