16.
ПРЕЛЪСТЕНА И ИЗОСТАВЕНА
Правото на глас, мисля, не значи нищо
за жените. Би трябвало да бъдем въоръжени.
Отново Париж.
Пристигнахме покрити с прахоляк. Двама сезонни работници като от книга на Джон Стайнбек; двама прашни водевилни актьори като от произведение на Колет.
Да пикаеш край пътя е теоретически изпълнено с очарование а ла Русо, но на практика чаталът ви остава влажен. И един от недостатъците да си жена е, че пикаеш в обувките си. Или върху тях.
Така че пристигнахме в Париж лепкави, прашни и леко опикани. Отново бяхме влюбени един в друг — този втори любовен стадий, който се състои от носталгия по първия. Този втори любовен стадий, който идва, когато с отчаяние разбирате, че се разлюбвате и не можете да понесете мисълта за поредната загуба.
Ейдриън галеше коляното ми.
— Как си, любов моя?
— Добре, любов.
Вече не знаехме кое беше действителност и кое измислица. Бяхме се вживели в ролите си.
Чувствах се решена да намеря Бенет и да опитам отново с него, ако, разбира се, ме прибереше. Но нямах ни най-малка представа къде можеше да бъде Бенет. Реших да опитам да му телефонирам. Предполагах, че се е завърнал в Ню Йорк. Той мразеше да обикаля Европа почти колкото и аз.
Намерих телефон на Gare du Nord и се опитах да поръчам разговор. Но бях забравила всички френски думи, които някога съм знаела, а имаше и какво да се желае по отношение на английския език на телефонистката. След един абсурден диалог, много грешки, пукания и сбъркани номера най-накрая ме свързаха със собствения ми домашен телефон.
Телефонистката попита за „доктор Уинг“ и много отдалече, сякаш изпод целия Атлантически океан, дочух гласа на момичето, което бе пренаело апартамента ни за през лятото.
— Не е тук. Той е във Виена.
— Madame, le docteur est a Vienne — повтори като ехо телефонистката. —
— Се n’est pas possible! — извиках, но френският ми се простираше само дотук. Телефонистката започна да спори с мен и колкото повече спореше, толкова повече ми се връзваше езикът. Едно време, преди доста години, когато бях пътешествала тук като ученичка, говорех този език. А в момента бях забравила даже английския.
— Той трябва да е там! — изкрещях. — Къде би бил, ако не вкъщи? И какво, за Бога, щях да правя аз без него?
Бързо подадох нов разговор до Боб — най-добрия приятел на Бенет, у когото беше колата ни за през лятото. Бенет сигурно щеше да се обади първо на него. Учудващо, Боб си беше вкъщи.
— Боб, аз съм — Айсидора! В Париж съм, Бенет там ли е?
Гласът на Боб долетя слабо:
— Мислех, че е с теб.
И после — тишина! Бяха ни прекъснали. Само че тишината не бе пълна. Звука на океана ли чувах, или си въобразявах? Усетих малка струйка пот да се стича между гърдите ми. Неочаквано гласът на Боб изплува отново:
— Какво се е случило? Да не би…
Последва гъргореща пауза. После — тишина. Привидя ми се огромна риба, която глождеше атлантическия кабел. Всеки път, когато рибата щракваше с челюсти, гласът на Боб замираше.
— Боб!
— Чувам те. Казах: да не би да сте се скарали?
— Да. Прекалено сложно е да се обясни. Ужасно е. Беше изцяло моя…
— Какво? Не те чувам… Къде е Бенет?
— Точно за това ти се обаждам.
— Не схващам.
— По дяволите! И аз не те чувам… Слушай, ако ти се обади, кажи му, че го обичам.
[# Мадам, докторът е във Виена (фр.). — Б. пр.]
[# Не е възможно (фр.). — Б. пр.]
— Какво?
— Кажи му, че го търся.
— Какво? Не те чувам.
— Кажи му, че го искам.
— Какво? Не те чувам.
— Кажи му, че го искам!
— Какво, би ли повторила?
— Невъзможно.
— Не те чувам.
— Просто му кажи, че го обичам.
— Ох! Ужасна връз…
Прекъснаха ни за последен път. Гласът на телефонистката се намеси с новината, че дължа 129 нови франка и 34 сантима.
— Но не се чуваше нищо!
Тя настоя, че ги дължа, въпреки всичко. Отидох до телефонната каса, погледнах в портфейла си и открих, че въобще нямах франкове — нови или стари. Така че ми се наложи да се разправям с касиера, да обменям пари, пак да се карам с касиера, докато най-накрая платих. Не си заслужаваше да продължавам да протестирам.
Започнах да отброявам франкове, сякаш броях греховете си за изкупление. Бях готова да платя какво ли не само за да си бъда сега у дома, та да премисля цялата тази история на спокойствие. Всъщност от всяка авантюра най обичам ето тази, финалната част. Защо да се самозалъгвам? Не съм екзистенциалистка. Почти нищо не съществува за мен, докато не го напиша — преиначено и разкрасено, както си знам. Винаги чакам нещата да свършат, за да мога да си отида вкъщи и да ги поверя на хартията.
— Какво стана? — попита Ейдриън, щом излезе от мъжката тоалетна.
— Само знам със сигурност, че не е в Ню Йорк.
— Може да е в Лондон.
— Е, може и да е. — Сърцето ми се разтуптя при мисълта да го видя отново.
— Защо не тръгнем заедно към Лондон — предложих — и там да се разделим като добри приятели?
— Защото мисля, че с това трябва да се справиш сама — отвърна Ейдриън моралистът.
Не виждах нищо зловещо в предложението му. В известен смисъл беше прав. Сама се набутах в бъркотията — защо да разчитам на него да ме извади оттам.
— Нека да пийнем по нещо и да обмислим положението — предложих, а всъщност шикалкавех, за да печеля време.
— Добре.
И се понесохме с триумфа, с картата на Париж, разтворена на скута ми, със смъкнат гюрук и с огрялото над града слънце — като в някаква филмова версия на нашата история. .
Насочвах Ейдриън към Бул. Миш. и бях доволна да открия, че си спомнях авенютата, ориентирите и завоите. Постепенно френският ми се завръщаше.
„@ pleure dans mon coeur, comme il pleut sur la“ — извиках аз във възторг, че съм способна да си спомня два реда от единственото стихотворение, което бях успяла да запаметя за всичките тези години на уроци по
