френски. Изведнъж (и без никаква причина освен гледката на Париж) полетях по-високо и от хвърчило. „Родена е с една доза адреналин в повече“, имаше навик да казва майка ми. И беше права — щом не се чувствах страхотно депресирана, аз можех да се пръсна от енергия, кикот и остроумия.
— Какво искаш да кажеш с това „il pleut“? — рече Ейдриън. — Днес е най-слънчевият ден, по дяволите, който съм видял от седмици!
И заразени от моя кикот, преди още да стигнем до кафенето, и двамата изпаднахме в опиянение. Оставихме колата на Рю дез Екол (най-близкия паркинг, който можахме да намерим) заедно с всичките си вещи вътре. За момент се подвоумих — триумфът имаше само брезентов гюрук, — но в края на краищата какво ми пукаше за имуществото или за сигурността. Свободата е просто другото название за това, че няма какво повече да губите, нали?
Отидохме да пием кафе на Place St. Michel, гукахме си за това колко е велико, че сме пак в Париж и как Париж никога не се променя, как кафенетата са си винаги точно там, където сте ги оставили, и улиците — точно там, където сте ги оставили, и Париж — също.
[# Булевард „Сен Мишел“. — Б. пр.]
[## Сърцето ми плаче, както @иали пил града. — Б. пр.]
[### Площад Сен Мишел (фр.). — Б. пр.]
По две бири на всеки — и вече се целувахме, излагайки се на показ. (Всеки би си помислил, че сме най- великите любовници на света.)
— Свръхегото е разтворимо в алкохол — отбеляза Ейдриън, превръщайки се наново в самоуверения флиртаджия от Виена.
— Моето свръхего е разтворимо в Европа — допълних. И двамата се изсмяхме прекалено високо.
— Нека никога не се прибираме вкъщи — предложих аз. — Нека останем тук завинаги и в делириум всеки Божи ден.
— Лозата е единственият истински екзистенциалист — отвърна Ейдриън, като ме прегърна плътно.
— Или хмелът. Хмел, така ли се казва? Никога не съм сигурна.
— Хмел — отвърна той авторитетно, после гаврътна още една бира.
— Хмел — повторих и направих същото.
Пребродихме Париж със замъглено от бирата съзнание. Ядохме кускус на обяд и омари вечерта, а в промеждутъците пихме безчет бири и спирахме безброй пъти да пикаем; пребродихме Jardin des Plantes, квартала около Пантеона и тесните улички в близост до Сорбоната. Пребродихме Jardin du Luxembourg. Най-накрая спряхме да починем на една пейка, близо до Fontaine de Г Observatoire. Бяхме щастливи и мъртвопияни. Гледахме големите бронзови коне на шадравана, изправени на задните си крака. Изпитвах странното усещане на неуязвимост, което дава алкохолът, и същевременно чувствах, че живея в мъглявината на романтичен филм. Бях отпусната, освободена и замаяна. Ню Йорк бе много по-далече и от Луната.
— Нека си намерим хотел и да си лягаме — предложих. Не ме връхлиташе никаква силна вълна от страст, а просто приятелско желание да изконсумираш тази романтична омая. Защо да не опитаме още веднъж. Едно-единствено съвършено ебане, за да го запомня с него. Всичките ни опити досега бяха някак си разочароващи. Срамота, че бяхме толкова време заедно и рискувахме толкова много, а всъщност — за нищо. Или може би в това се състоеше целият номер!
— Не — поклати глава Ейдриън, — нямаме време.
— Какво искаш да кажеш с твоето „нямаме време“?
— Трябва да изчезвам тази вечер, ако искам да стигна в Шербург утре сутринта.
— Защо трябва да бъдеш в Шербург утре сутринта? — Нещо ужасно започваше да ми просветва през алкохолната еуфория.
— За да посрещна Естер и децата.
— Шегуваш ли се?
— Не, не се шегувам. — Ейдриън погледна часовника си. — Приблизително сега напускат Лондон. Трябва да прекараме кратка ваканция в Бретан.
Взрях се втренчено в него, човека, който спокойно гледаше часовника си. Чудовищното му предателство ме бе направило безсловесна. Ето ме — пияна, неумита, дори без да знам кой ден сме, а той не беше забравил нито за миг някаква среща, насрочена преди месец.
— Искаш да кажеш, че си знаел за това през цялото време?
Ейдриън кимна.
— И ме остави да се заблуждавам, че сме просто екзистенциалисти, докато си знаел, че трябва да посрещнеш Естер в точно определен ден?
— Добре де — приеми го, както искаш. Но не беше чак такъв пъклен план, както ти изглежда.
— Тогава какъв беше? Как можа да ме оставиш да си мисля, че и двамата просто се мотаме ей така, накъдето ни отвее вятърът, когато си имал насрочена среща с Естер?
— Ти искаше да се преустройваш, патенце, не аз. Никога не съм ти казвал, че ще променя моя живот, за да ти правя компания.
Чувствах се така, сякаш бях получила кроше в ченето. Беше все едно да си на шест години и предполагаемият ти най-добър приятел да ти строши колелото. Беше най-грозното предателство, за което можех да се сетя.
— Искаш да кажеш, че през цялото време си седял тук и си ми говорил за свобода и за непредсказуемост, а си кроил планове да се срещнеш с Естер? Никога не съм виждала такъв лицемер!
Ейдриън започна да се смее.
— Какво, да ти го начукам, е толкова смешно?
— Гневът ти.
— Иска ми се да те убия! — изкрещях.
— Бас ловя, че би го направила.
Тогава започнах да го удрям и да го бъхтя с юмруци. Той ме сграбчи за китките и продължи да ме държи така. После се изсмя.
— Исках само да ти дам нещо, за което да пишеш!
— Копеле такова!
— Не е ли това съвършен финал за твоя разказ?
— Ти наистина си свиня.
— Е, хайде, любов моя, не го взимай толкова надълбоко. Моралната поука от тази история е същата все пак, нали?
— Твоят морал е като пътищата в Алпите. Завиват на сто и осемдесет градуса всеки път.
— Май съм чувал това някъде и преди — вметна той.
— Добре! Идвам с теб.
— Къде?
— В Шербург. Просто ще се повозим из Бретан, а Ще трябва да се ебем един друг и да не си измисляме никакви глупави морални извинения — както беше казал ти преди време във Виена.
— Глупости! Няма да тръгнеш.
— Ще тръгна!
— Не, няма! Няма да го допусна!
— Какво искаш да кажеш с твоето „няма да го допусна“! Какво е това говно? Ти парадираше с всичко под носа на Бенет. Ти ме насърчаваше да разтърся целия си живот и да замина с теб, а сега си загрижен единствено да съхраниш непокътнато твоето уютно малко домакинство! От какъв зор смяташ, че ще търпя всичко? Ти беше този, който ми пробутваше номерата си за почтеността, за отвореността и за това как да не живея в милион противоречия. Ще дойда с теб в Шербург, да те шибам! Искам да се срещна с Естер и децата и всичко ще мине по ноти!
— Категорично не! Няма да те взема. Физически ще те изхвърля от колата, ако се наложи.
Гледах го в почуда. Защо ми беше трудно да повярвам, че е толкова коравосърдечен? Ясно бе, че има предвид точно това, което казваше. Знаех, че щеше да ме изхвърли от колата, без да му трепне окото. И да потегли, може би със смях.
[# Петимата (фр.). — Б. пр.]
