АЗ: Знам — но отчайващо копнея за това.
АЗ: А ако го имаш, ще се чувстваш в клопка.
АЗ: Знам.
АЗ: Искаш взаимноизключващи се неща.
АЗ: Знам.
АЗ: Искаш свобода, а същевременно и близост.
АЗ: Знам.
АЗ: Малцина получават и двете.
АЗ: Знам.
АЗ: Защо очакваш да си щастлива, когато повечето хора не са?
АЗ: Не знам. Знам само, че ако престана да се надявам на любов, ако престана да я очаквам, ако престана да я търся, животът ми ще стане толкова плосък, колкото поразена от рак гърда след радикална хирургическа намеса. Подхранвам се от това очакване. Отглеждам го. То ме поддържа жива.
АЗ: Но какво става със свободата?
АЗ: По-точно?
АЗ: Нали вярваш в независимостта?
АЗ: Вярвам.
АЗ: И тогава?
АЗ: Подозирам, че мога да се откажа от всичко, да продам душата си, принципите си, вярата си само за един мъж, който наистина да ме обича…
АЗ: Лицемерка!
АЗ: Имаш право.
АЗ: Не си по-добра от Ейдриън!
АЗ: Права си.
АЗ: Не се ли притесняваш? Откриваш такова лицемерие в себе си.
АЗ: Притеснявам се.
АЗ: Тогава защо не се пребориш с него?
АЗ: Правя го сега. Боря се. Но не знам коя страна ще победи.
АЗ: Мисли за Симон дьо Бовоар!
АЗ: Харесва ми нейната издръжливост, при все че книгите й са преизпълнени със Сартър, Сартър, Сартър.
АЗ: Мисли за Дорис Лесинг!
АЗ: Анна Уулф не може да се изпразни, освен ако не е влюбена… какво повече да се каже?
АЗ: Мисли за Силвия Плат!
АЗ: Мъртва е. Кому са нужни живот или смърт като нейните дори и да ви канонизират?
АЗ: Би ли умряла за дадена кауза?
АЗ: На двадесет години — да, но не и на тридесет. Не вярвам в подобна смърт. Не вярвам в смъртта заради поезия. Едно време боготворях Кийтс за това, че е умрял млад. Сега мисля, че се изисква повече смелост да… умреш стар.
АЗ: Добре — спомни си тогава за Колет.
АЗ: Добър пример. Но тя е една от малцината.
АЗ: Добре, защо да не опиташ да бъдеш като нея?
АЗ: Опитвам.
АЗ: Първата стъпка е да научиш как да бъдеш сама…
АЗ: Да, и когато усвоиш това наистина добре, забравяш как да се отвориш към любовта, ако тя все пак се появи някога.
АЗ: Кой беше казал, че животът е лесен?
АЗ: Никой.
АЗ: Тогава защо толкова те е страх да бъдеш сама?
АЗ: Въртим се в кръг.
АЗ: Това е една от неприятните страни на самотата.
Безнадеждно. Не можех да се вразумя и да се измъкна от паниката. Дъхът ми излизаше тежко и насечено и се потях обилно. Опитай се да опишеш паниката, казах си. Преструвай се, че пишеш. Сложи се в трето лице. Невъзможно беше. Потъвах в центъра на паниката. Сякаш разчекната от диви коне, ръцете и краката ми отлитаха в различни посоки. Бяха ме обсебили фантазии за ужасяващи изтезания. Китайски военачалници одираха живи враговете си. Жана д’Арк гореше на кладата. Разкъсваха на колело френските протестанти. Избождаха очите на бойците от Съпротивата. Нацисти мъчеха евреите с електрошокове, с игли и с „операции“ без упойка. Южняци линчуваха черните. Американски войници режеха ушите на виетнамците. Индианци биваха изтезавани. Индианци изтезаваха. Цялата човешка история течеше сред кръв, нечистотии и писъците на жертвите. Стиснах очи, ала сцените се заредиха отново иззад парещите ми клепачи. Чувствах се, все едно че съм била жива одрана, все едно че всичките ми вътрешни органи са изложени на природните стихии, все едно че върхът на главата ми е отсечен и даже мозъкът ми се вижда. Всяко нервно окончание пренасяше болка. Болката е единствената действителност. Не е вярно, възроптах. Спомни си дните, когато изпитваше удоволствие, когато бе доволна, че си жива, когато си изпитвала такава огромна радост, граничеща с пръсване. Ала не можех да си спомня. Бях разпната на кръста на въображението си. А то е толкова ужасно, колкото историята на света.
Все пак извиках в съзнанието си първото си пътуване до Европа на тринадесетгодишна възраст. Прекарахме шест седмици в Лондон, на гости у нашите английски роднини. Обикаляхме забележителностите и трупахме огромни сметки в хотел „Клеридж“, които, както казваше баща ми, „плащаше Чичо Сам“… Какъв богат чичо. Но аз прекарах цялото пътуване под сянката на ужаса от всички уреди за мъчения, които стояха в Лондонския Тауър, и от всички онези восъчни страхотии, изложени в Музея на Мадам Тюсо. Дотогава не бях виждала инструмент за смазване на палците, нито диба. Никога не го бях съзнавала.
— Хората още ли използват тези неща? — попитах майка си.
— Не, скъпа. Използвали са ги само в отколешни времена, когато са били по варвари. Цивилизацията е прогресирала оттогава.
Беше цивилизованата 1955 година — само едно десетилетие от немския холокост; беше ерата на ядрените опити и атомната надпревара; беше две години след войната в Корея и твърде скоро след кулминацията на лова на комунистически вещици, с черните списъци, съдържащи имената на много от приятелите на моите родители. Ала майка ми, приглаждайки с ръка истинските ленени чаршафи, между които треперех, наблегна — през онази дъждовна нощ — върху цивилизацията. Опитваше се да ме пощади. Щом истината беше прекалено трудна, за да се понесе — то тогава тя трябваше да ме лъже.
— Добре! — бях казала, затваряйки очи.
А Чичо Сам, който приспадаше от данъците толкова много неща, само преди две години бе екзекутирал на електрическия стол семейство Розенберг в името на цивилизацията. Нима само преди две години бяха „отколешните времена“! Майка ми и аз се преструвахме на конспиратори, докато се прегръщахме, преди да загасим осветлението.
Но къде беше майка ми сега? Не ме бе спасила тогава, не би могла да ме спаси и сега, но ако се появеше — със сигурност щях да преживея поне нощта. Нощ подир нощ, ние преживяваме. Да можех само да съм като Скарлет О’Хара и да мисля за всичкото това утре.
[# Диба (ист.) — приспособление за изтезаване чрез разпъване. — Б. пр.]
[## Пълно изгаряне на жертвата — холокост — унищожението на евреите. — Б. пр.]
17.
СЪНОТВОРЧЕСТВО
На мене ми изглежда така. Не е нещо ужасно
— имам предвид — би могло да бъде ужасно,
ала не е вредно, не е отровно да живееш
без онова, което наистина искаш…
