изяла — договорът им станал ненарушим. Да ядеш означаваше да подпечаташ нечия съдба. Затвори очи и отвори устата си. Гълтай! Яж, скъпа, яж. „Само изяж името си“, имаше навик да казва баба ми. „Цялото си име ли?“ „А“… „Й“… подкарваше тя… (една хапка омразен черен дроб)… „С“… (една буца намачкани картофи и моркови)… „И“… (още по-твърд, препържен черен дроб)… „Д“… (друга буца студени картофо-моркови)… „О“… (меко цветно зеле)… „Р“… (посягаше тя с черния дроб отново към устата ми и аз изхвърчавах от масата)… „Ще хванеш бери-бери!“ — крещеше баба след мен. Всеки един от семейството ми имаше пълен репертоар от най-различни болести (за които не се беше чувало в Ню Йорк от десетилетия) вследствие някаква недостатъчност. В действителност баба ми е необразована, но тя знае за бери-бери, скорбут, пелагра, рахит, трихиноза, глисти, тения… Каквото си щеш! Всичко, което можеш да хванеш от яденето или от неяденето. Тя всъщност убеди майка ми, че ако не изпивах всеки ден по една чаша прясно изцеден портокалов сок, съм щяла да хвана скорбут, и постоянно ме угощаваше с разни истории за Британския морски флот и за лимоните. Англичанин. Ти си това, което ядеш.
Спомням си някаква статия на тема диета в едно от медицинските списания на Бенет. Госпожица X била поставена на строга диета от по 600 калории дневно в продължение на цели седмици, ала все още не сваляла нито грам. Първоначално учуденият доктор помислил, че тя нещо го мами, така че я накарал внимателно да отбелязва в списък всичко, което изяждала. Изглежда, не го лъжела.
— Сигурна ли сте, че сте отбелязали всичко, което сте изгълтали? — попитал той.
— Гълтала? — попитала тя.
— Да — натъртил строго докторът.
— Не си бях дала сметка, че това може да има калории — отвърнала госпожицата.
Е, заключението, разбира се, като се има предвид играта на думи, беше, че момичето работело като проститутка, която гълтала поне десет-петнадесет еякулации
[# Игра на думи: lime — вид объл лимон; Limey — на разговорен американски значи английски кораб или @аиг.ч. моряк, или просто англичанин (намек за Ейдриън тук). — Б. пр.]
на ден, а само калориите от едно обилно изхвърляне се явявали достатъчни, за да отпадне завинаги от редиците на тези, които наблюдават теглото си. Как бяха изчислени калориите — не мога да си спомня. Но приемаха, че десет-петнадесет еякулации са равностойни на едно ядене, състоящо се от седем блюда в La Tour d’Argent, като изключим, разбира се, че клиентите ти плащаха, за да ядеш, а не ти на тях. Бедните хорица, които умираха от протеинов глад навсякъде по света! Ако само знаеха! Цяр за гладната смърт в Индия и лек за свръхнаселеността — и двете заедно в една голяма глътка! Една глътка „пролет не прави“, но става за едно „малко“ преди лягане.
Възможно ли беше? Наистина разсмивах самата себе си.
— Хо, хо, хо — казах на голото си „аз“.
И тогава, импулсирана от този малък изблик на фалшив хумор, аз бръкнах в куфара си и извадих оттам бележници, чернови и стихове.
— Сега ще изчислим как стигнах дотук — казах си.
— Как се озовах гола и опечена като полуготово пиле в този парижки приют за бедни. И къде, по дяволите, щях да ходя след това?
Седнах на леглото, разпрострях всичките си бележници и стихотворения наоколо и започнах да прелиствам дебелата си папка със спирала, която мъкнех навсякъде почти от четири години. Нямаше особена система. Дневник под формата на набързо надраскани бележки, списъци за покупки, списъци на лица, на които трябваше да се отговори епистоларно, проекти на гневни и никога неизпратени писма и изрезки от вестници, разни идеи за разкази, първите варианти на стихотворения — цялото това стълпотворение омешано заедно, хаотично, почти нечетливо. Всичко бе написано с флумастери от различни цветове. Но не мислете, че драсканиците представляваха някаква система за цветово кодиране. Отровно розово, крещящо яркозелено, средиземноморско синьо — тези, изглежда, бяха предпочитаните цветове; имаше също така и доста черно, оранжево и лилаво. Липсваше като че ли синьочерно мастило. И никога молив. Докато
[# La Tour d’Argent — един от най-скъпите ресторанти в Париж. — Б. пр.]
[## Swallow (англ.) — глътка и лястовица на англ. — Б. пр.]
пишех, изпитвах нужда да чувствам как мастилото тече между пръстите ми. И исках моята мимолетност да е трайна.
Разгръщах страниците и жадно търсех някакво разковниче за несгодите ми. Най-ранните страници на бележника бяха още от престоя ми в Хайделберг. Ето ги описанията на мъчителните караници с Бенет, дословните записки за най-грозните ни сцени, преразказите на психоанализите ми с д-р Хапне, откровенията за моите усилия да пиша. Господи! Почти бях забравила колко нещастна и колко самотна се чувствах тогава. Бях забравила колко студен и затворен във висша степен е бил Бенет. Защо един лош брак беше за предпочитане пред безбрачието? Защо се бях вкопчвала така в нещастието си? Защо бях вярвала, че то е всичко, което имам?
Както четях бележника, започнах да се увличам, сякаш пред себе си имах роман. Почти започнах да забравям, че го бях писала аз. И тогава взе да си проправя път любопитно откритие. Престанах да се самоупреквам; беше толкова просто. В крайна сметка може би бягството ми не се дължеше нито на злонамереност от моя страна, нито пък на липса на лоялност, за която трябваше да се извинявам. То беше може би някаква лоялност към самата мен. Драстичен, но необходим начин да променя живота си.
Не трябва да се извинявате, че искате да разполагате със собствената си душа. Вашата душа ви принадлежи — за добро или за зло. Изреченото и стореното — това е всичко, което притежавате.
Бракът е измамничество, защото в известен смисъл е една folie a deux. Често не знаете къде свършват вашите психопатии и откъде започват тези на съпруга ви. Имате склонност да упреквате себе си прекалено много или пък не се упреквате достатъчно за лошите неща. И още — имате склонност да бъркате зависимостта с любовта.
Продължавах да чета и с всяка страница ставах все по-философски настроена. Знаех, че не искам да се връщам към брака, описан в бележника. Ако двамата с Бенет се съберяхме отново заедно, то това трябваше да бъде при съвсем различни условия. А ако не го направехме — знаех, че ще го преживея.
[# Лудост за двама (фр.). — Б. пр.]
Никаква сигнална светлинка не светна в главата ми при въпросното откритие. Нито пък подскочих с вика „Еврика“. Седях си съвсем спокойно и гледах в изписаните страници. Знаех, че не искам да попадна в клопката на собствената си книга.
Беше сърцераздирателно също така да видя и колко много съм се променила за изминалите четири години. Вече можех да изпращам творбите си на издателите. Не се боях да шофирам. Успявах да прекарвам дълги часове сама и да пиша. Преподавах, изнасях лекции, пътувах. Колкото и да изпитвах ужас от летене — не позволявах на страха да ме контролира. Може би един ден той щеше завинаги да изчезне. След като някои неща можеха да бъдат променени, значи можеха да се променят и други. Какво право имах аз да предричам бъдещето, и то да го предричам така нихилистично? Колкото повече остарявах, толкова повече (вероятно) щях да се променям; да се променям по стотици различни начини, които дори не бих могла да предвидя. Оставаше ми само да чакам.
Най-лесно бе да се самоубиеш в пристъп на отчаяние. Точно толкова лесно бе и да се преструваш на мъченик. Виж, да не правиш нищо беше по-трудно. Да изтърпиш живота си. Да чакаш.
Заспах. И като че ли заспах с лице, притиснато към спиралата на бележника. Помня, че се събудих в призрачните часове на ранното утро и усетих спиралата — стоеше отпечатана на бузата ми като следа от камшик. Бутнах бележника настрани и продължих да спя.
И сънищата ми бяха екстравагантни. Нафрашкани асансьори, свободно падащи платформи, огромни стръмни и хлъзгави стълбища, виещи се лабиринти на храмове, които трябваше да изкатервам, планини, кули, развалини… Изпитвах някакво смътно усещане, че си назначавах сънища, като някакво лечение. Спомням си, че веднъж или два пъти се събудих и после пак заспивах с мисълта: „Сега ще сънувам съня, който ще вземе решението вместо мен.“ Но кое беше нужното ми решение? Всеки избор по свой начин изглеждаше ужасно незадоволителен и изключваше някакъв друг вариант. Сякаш че питах сънищата си да ми кажат коя бях аз и, какво трябваше да правя. Събуждах се с разтуптяно сърце и отново потъвах обратно в съня. Надявах се може би, че ще се събудя друга.
Фрагменти от тези сънища са още пред мен. В един от тях аз трябваше да извървя по тясна дъска
