обстоятелството, че ме е отблъснал. Докато мъжът предполага, че женският отказ е просто част от играта. Или поне много мъже си мислят, че е така. Когато мъжът казва „не“, това значи „не“. Когато жената казва „не“, това значи „да“ или най-малкото — „може би“. Дори има виц по този повод. И малко по малко жените започват да вярват в изградената за тях представа. В крайна сметка след векове, прекарани в сянката на такива предположения, те вече не знаят какво искат и никога не могат да вземат самостоятелни решения. А мъжете, разбира се, усложняват проблема, като се подиграват на нерешителността им и търсят причините в биологията, хормоните и предменструалното напрежение.
Изведнъж — под циничния поглед на непознатия срещу ми — аз разбрах къде бях сбъркала с Ейдриън и защо ме бе зарязал той. Бях нарушила основното правило: да не преследвам мъжкаря. Години наред фантазирах за мъже, но никога не им бях посягала, а сега — за пръв път в моя живот — изживявах наяве една от фантазиите си. Преследвах мъж, когото безумно желаех, и какво се получи? Той стана мек като преварен макарон и ме отхвърли. Мъжете и жените, жените и мъжете. Като че ли никога не се получава. Много, много отдавна, когато мъжете били ловци и хвалипръцковци, а жените прекарвали целия си живот в грижи около бременността и често умирали при раждане, на тях им се случвало да бъдат обладавани против тяхната воля. Мъжете се оплаквали, че жените им били студени, неотзивчиви, фригидни… Те искали жените си разюздани. Искали ги диви, буйни. Сега жените най-накрая се бяха научили да бъдат буйни и разюздани и какво стана? Мъжете се спаружиха! Безнадеждна история! Бях желала Ейдриън, както никога никой друг преди това в живота си, и голямата сила на моето желание унищожи неговото. Колкото повече показвах страстта си, толкова по-студен ставаше той. Колкото повече рискувах, за да бъда с него, толкова по-малко желаеше да рискува Ейдриън, за да бъде с мен. Наистина ли изглеждаше толкова просто? Всичко ли се свеждаше до това, което ми бе казала майка ми преди години — да се правя на недостижима? Може би наистина беше вярно, че измежду мъжете най-много ме бяха обичали тези, към които съм се отнасяла с безразличие. Но какво забавно имаше в това? Какъв смисъл? Не бихте ли могли да съберете „филос“ и „ерос“ заедно поне за малко? Кому е нужно това непрестанно хоро от редуващи се загуби, този постоянен цикъл от желание и безразличие, безразличие и желание?
Трябваше да намеря хотел. Ставаше късно и тъмно и куфарът ми беше не само огромно бреме, но допълваше моя вид на достъпна жена. Забравила бях колко е страшно да си без кавалер — циничните погледи, подсвиркванията, предложенията за помощ, които не смееш да приемеш от страх да не задлъжнееш сексуално. Ужасното чувство за уязвимост. Нищо чудно, че ходех от мъж на мъж и в края на краищата се женех. Как можах да напусна Бенет? Как можах да забравя?
Дотътрих шибания си куфар зад ъгъла на Рю дьо ла Арп (сянката на гаджето на Чарли — Сали) и изненадващо намерих място в първия хотел, в който опитах. Цените се бяха покачили главоломно от последното ми идване в Париж, а ми дадоха и единствената останала свободна стая, на най-горния етаж (мъчително катерене с този куфар). Мястото беше клопка при пожар, отбелязах с мазохистично удоволствие, а на таванския етаж, където бях аз — изглеждаше най-правдоподобно да попадна в клопката. Всякакъв род картини нахлуха в съзнанието ми: Зелда Фидцжералд, която умира в пожара на запалилия се приют (точно бях прочела биографията й); мизерната хотелска стаичка от филма „Без дъх“; баща ми — той ме предупреждаваше със сериозен вид преди първото ми самостоятелно пътешествие до Европа, на деветнадесет години, че е гледал филма „Без дъх“ и знаел какво се случва на американските момичета в Европа; Бенет и аз, както горчиво се караме в Париж преди пет Коледи; двете с Пиа — отседнали в същия този хотел, когато и двете бяхме само двадесет и три годишни; първото ми идване в Париж на тринадесет години (в шикозния апартамент на хотела „Джордж V“ с родителите ми и сестрите ми; и всички си миехме зъбите с минерална вода „Перие“); историите на дядо ми за това как живеел в Париж само на банани, когато бил студент по изящни изкуства, без пукнат петак в джоба; майка ми — как танцува гола в Булонския лес (ако се вярваше на твърденията й)…
Бях се зарадвала на късмета си, че съм намерила стая, но щом я видях и осъзнах, че ще трябва да прекарам сама нощта в нея — сърцето ми изстина. Всъщност това беше само половин стая с преграда от шперплат по средата (един Бог знае какво имаше от другата страна), с хлътнало единично легло, покрито с много прашна крепонена кувертюра. Стените бяха облепени с хартиени тапети на райета, ужасно изпоцапани и избелели.
Издърпах куфара си вътре и тръшнах вратата. Почовърках малко ключалката, преди да успея да я затворя. На финала се срутих върху леглото и започнах да рева. Съзнавах, че искам да плача страстно и без задръжки, че искам да изплача цял океан от сълзи и да се удавя в него. Но дори сълзите ми не идваха. Някакъв особен възел се стягаше в стомаха ми и ме караше да мисля за Бенет. Като че ли пъпът ми бе свързан с неговия, така че дори не можех да се отдам на плача си, без да се чудя и да се тревожа за него. Къде беше той? Не ми ли се полагаше поне да се нарева, както трябва, преди да го намеря?
Най-странното нещо за плача (вероятно дошло още от детството) е това, че ние никога не можем да ревем от все сърце без слушател или поне потенциален слушател. Не си разрешаваме да плачем толкова отчаяно, колкото би ни се искало. Страхуваме се може би да не се удавим в сълзите и да няма кой да ни спаси. А нищо чудно сълзите да са форма на комуникация — като говора — и да изискват слушател.
Ти трябва да спиш, казах си строго. Но вече усещах, че започвам да изпадам в паника; тя ми напомняше най-лошите нощи на ужас в детството ми. Усещах ядрото на своята същност да се плъзга назад във времето въпреки протеста на зрялото ми, рационално „аз“. Не си дете, казвах си на глас, но лудото бумтене на сърцето ми продължаваше. Бях обляна в студена пот. Лежах прикована към леглото. Знаех, че имам нужда да се окъпя, но от страх не можех да напусна стаята. Пикаеше ми се отчаяно, ала се боях да отида до тоалетната. Дори не смеех да си събуя обувките (от шубе, че мъжът под леглото ще ме сграбчи за крака). Не смеех да си измия лицето (кой знае какво дебнеше иззад завесата). Струваше ми се, че виждам някакъв силует да се движи по терасата. Коли фантоми от светлини прекосяваха тавана. Някой пусна водата в тоалетната отвън и аз подскочих. Нечии стъпки се отдалечиха надолу по коридора. Започнах да си припомням сцени от „Убийствата на улица Морг“. Спомних си някакъв безименен филм, който бях гледала по телевизията на петгодишна възраст. В него се показваше един вампир, дето можеше да преминава напред- назад през стените. Никакви ключалки не бяха в състояние да го спрат. Представих си го да влиза и да излиза през мръсните, накаляни тапети. Обърнах се отново за помощ към зрялата си същност. Опитах се да бъда критична и рационална. Знаех какво са в действителност вампирите. Знаех, че мъжът под леглото беше отчасти баща ми. Мислех за книгата на Гродек „Книга за нещото“. Страхът от неканения гост е желание за такъв гост. Спомних си и всичките сеанси с доктор Хаппе, през време на които бяхме говорили за нощните ми кошмари. Припомних си още, че през пубертета фантазирах, че съм наръгана или застреляна от някакъв непознат. Щях да седя на бюрото си и да пиша, а мъжът щеше да ме нападне в гръб. Кой беше той? Защо животът ми бе населен с мъже-фантоми?
„Няма ли начин да избягаме от собственото си съзнание?“ — питаше Силвия Плат в една от последните си отчаяни поеми. Ако бях попаднала в капан, то той беше капанът на собствените ми страхове. Ужасът от самотата можеше да мотивира всичко. Понякога, изглежда, бях готова да направя всякакъв компромис, да изтърпя всякакво падение, да остана с всеки мъж само за да не се озова лице в лице със самотата. Но защо? Защо беше толкова ужасно да си сама? Опитай се да мислиш за причините — казах си. — Опитай!
АЗ: Защо е толкова ужасно да си сама?
АЗ: Защото, ако никой мъж не ме обича, аз нямам самоличност.
АЗ: Но очевидно това не е вярно. Ти пишеш, хората четат творбите ти и те значат нещо за тях. Ти преподаваш и твоите студенти се нуждаят от теб и имат отношение към особата ти. Имаш приятели, които те обичат. Дори родителите ти и сестрите ти те обичат — по свой своеобразен начин.
АЗ: Нищо от всичко изброено не запълва моята самота. Нямам мъж. Нямам дете. @знаеш, че децата не са противоотрова на
АЗ: Но самотата.
АЗ: Знам.
АЗ: И знаеш още, че децата само временно принадлежат на родителите си.
АЗ: Знам.
АЗ: И знаеш, че мъжете и жените никога не могат напълно да се притежават един другиго.
АЗ: Знам.
АЗ: И знаеш, че би мразила мъжа, който ще те притежава изцяло и ще изхабява целия ти въздух…
