— Добре де, не ти ли пука, че си лицемер? — Тембърът на гласа ми звучеше обагрен с молба, сякаш вече знаех, че съм загубила.
— Отказвам да разстройвам децата по този начин — каза Ейдриън — и решението ми е дефинитивно!
— Очевидно не ти пука, че разстройваш мен.
— Ти си пораснала. В състояние си да го понесеш. А те — не.
Какво можех да отговоря на това? Можех да пищя и да викам, че и аз съм бебе, че ще откача, ако ме напусне, че ще пукна. Вероятно и така щеше да стане. Но аз не бях дете на Ейдриън и не бе негова работа да ме спасява. Аз бях вече ничие дете. Освободена. Във висша степен свободна. Това беше най- ужасяващото усещане, което съм изпитала някога в своя живот. Като да се кандилкаш на ръба на Големия каньон и да се надяваш, че ще се научиш да летиш, преди да удариш дъното.
Чак след като замина, аз успях да събера ужаса си в шепи и да го обуздая. Не се разделихме като неприятели. Щом проумях, че наистина съм сразена — престанах да го мразя. Започнах да се концентрирам върху въпроса, как да понеса самотата? Веднага след като престанах да се надявам на неговата помощ, открих, че съм в състояние даже да му вляза в положението. Не бях негово дете. Той имаше право да защитава децата си. Даже от мен — ако ме схващаше като заплаха за тях. Ейдриън ме бе предал, но аз бях усещала през цялото време, че това ще се случи, и по някакъв начин го бях използвала като предател точно толкова, колкото и той ме бе използвал за жертва. Ейдриън се оказа — по перверзен начин — инструментът за моето освобождение. Докато го наблюдавах да се отдалечава към колата, разбрах, че щях да се влюбя отново в него веднага, щом дистанцията между нас станеше достатъчно голяма.
Все пак не си замина, без да ми предложи помощта си. Проверихме заедно за самолетни билети до Лондон и се оказа, че няма места за следващите два дни. Трябваше да чакам до срядата или да проверя за ферибота за следващия ден. Или пък да отида на летището и да чакам да бъда повикана като резерва. Имах избор. Всичко, което трябваше да правя, беше да изтърпя лудото блъскане на сърцето си, докато отново намеря Бенет или някой друг. Може би себе си.
Дотътрих обратно куфара си до кафенето на Плас Сен Мишел. Изведнъж, като останах без мъж, си дадох сметка колко беше тежък. Не си бях приготвила багажа с мисълта, че ще пътувам сама. Куфарът ми бе пълен с пътеводители, малък магнетофон за статията, която така и не написах, бележници, сешоара за косата, десет екземпляра от първата ми стихосбирка. Някои от тях трябваше да бъдат предадени на литературния ми агент в Лондон. Други влачех за всеки случай — като легитимация за пред всеки, когото бих могла да срещна. Книгите бяха предназначени да докажат, че не съм просто една обикновена жена. Те бяха предназначени да докажат, че съм изключителна. Те бяха предназначени да докажат, че трябва да ми се даде почетен ескорт. Бях се вкопчила жалко в статута си на изключение, защото без него щях да бъда само още една самотна женска дебнеща плячка.
— Имам ли адреса ти? — бе попитал Ейдриън, преди да замине с триумфа.
— В книгата е, която ти дадох. На последния лист. Но се оказа, че е загубил и книгата ми. Екземплярът, който му бях надписала с отровнорозово мастило. Излишно е да се казва — не я беше прочел докрай.
— Ето, ще ти дам друга. — И започнах да отварям ципа на брезентовия си куфар по средата на улицата. Бурканчета с козметика се изтъркаляха навън. Отделни листа, бележки за стихотворения, върху които работех, магнетофонни касети, филми, червила, романи в меки корици, оръфания пътеводител „Мишлен“. Натъпках всичките тези боклуци обратно в мекия италиански куфар и изрових една от собствените си книги. Прегънах девствения й гръб.
На безгрижния Ейдриън (написах),
който губи книги.
С любов и много целувки,
твой дружелюбен социален работник
от Ню Йорк…
И пак написах нюйоркския си адрес и телефонния си номер на последната страница, при все че вероятно щеше да загуби и този екземпляр. Ето така се разделихме. Загуба след загуба се трупаха. Животът ми разпилян навън на улицата и нищо друго освен едно тънко томче стихове между мен и празното пространство.
В кафенето седнах до куфара си и поръчах още една бира. Бях замаяна и изтощена — почти прекалено изтощена, за да бъда толкова нещастна, колкото ми се полагаше. Щеше да се наложи да си търся хотел. Ставаше тъмно. Куфарът ми бе ужасно тежък и аз трябваше да се мотам по улиците, като го влачех след себе си, и да се катеря по разни спираловидни стълби в издирване на стаи; а те пък щяха да се оказват вече заети. Положих глава на масата. На ръба на пълното изтощение исках да заплача, ала знаех, че не биваше така да се излагам на показ. Вече усещах този вид опипващи погледи, които всяка сама жена привлича. А бях прекалено изморена и измъчена, за да реагирам с изтънченост. Ако сега някой се опиташе да ме сваля, вероятно щях да започна да пищя и да размахвам юмруци. Намирах се отвъд думите. Нямах сили да разсъждавам и да споря и да се опитвам да бъда умна. Първият мъж, който ме доближеше с циничен или свалячески наглед, щеше да си го отнесе: едно коляно в топките или кроше в ченето. Нямаше да седя тук и да треперя от страх, както правех на тринадесет години, когато ексхибиционистите започваха да свалят циповете на панталоните си пред мен в пустия вагон на метрото на път за училище. В действителност обикновено ме беше страх, че те ще се обидят и ще ми отмъстят жестоко, ако не останех като закована на седалката. Така че не мърдах, гледах настрани и се преструвах, че не забелязвам нищо, преструвах се, че чета, и се надявах, че книгата някак си ще ме предпази. Много по-късно, в Италия, когато мъжете вървяха след мен из развалините и ме преследваха с колите си надолу по улиците (отваряйки вратите и шепнейки „vieni“, „vieni“ ), винаги се чудех защо се чувствах толкова омърсена и оплюта, и разгневена. Предполагаше се, че поведението им трябваше да ме ласкае. Предполагаше се, че то доказваше моята женственост. Майка ми винаги ми бе повтаряла колко женствено се е чувствала в Италия. Защо тогава репликите ме караха да се чувствам като подгонено от ловци диво животно? Трябваше да има нещо сбъркано в мен, мислех си. Обикновено се опитвах да се усмихна и отмятах коса, за да покажа, че съм благодарна. А тогава се усещах като
[# Ела, ела (ит.). — Б. пр.]
мошеничка. Защо не бях благодарна, че са ме подгонили?
Сега обаче исках да бъда сама и ако някой интерпретираше поведението ми различно — щях да реагирам като диво животно! Дори Бенет с целия му предполагаем психологизъм и проникновение поддържаше, че мъжете се опитват да ме свалят непрекъснато, защото ги предразполагам с моята „достъпност“, както се изразяваше той. Защото се обличах прекалено секси. Или носех косите си прекалено буйно разпуснати. Или нещо друго. Накратко — заслужавах си да бъда нападана! Все същият стар жаргон от времето на войната между половете, същата мила терминология от петдесетте години, ала този път някак си дегизирана: Не съществува такова нещо като изнасилването; вие, госпожи, си го просите. Вие, госпожи!
Висях над бирата си. Щом вдигнах поглед, мъжът на съседната маса ми се наби в очи. Имаше същия надут вид, сякаш казваше: „Знам какво искаш, малката…“ Същия свалячески вид, по който си бях паднала у Ейдриън — само че сега ми се драйфаше от него. На този етап всичко, което виждах в непознатия, беше тормоз и садизъм. Изведнъж ми хрумна, че вероятно 90 на сто от мъжете, дето го демонстрират, всъщност прикриват импотентността си. Но дори не държах да проверя хипотезата си.
Сбърчих вежди и сведох поглед. Не виждаше ли, че никого не исках? Не виждаше ли, че бях уморена, мръсна и пребита? Не виждаше ли, че се бях вкопчила в бирената си чаша, сякаш тя бе Светият Граал? Защо, когато отказвате на някой мъж — отказвате му искрено и от все сърце, — той винаги упорства и вярва, че само кокетничите?
Върнах се мислено назад към времето, когато фантазирах за разни мъже по влакове. Вярно е, че никога не бях направила нищо за тези си фантазии, а и не бих посмяла. Много дълго дори нямах достатъчно смелост да пиша за тях. Ала да предположим, че се бях опитала да се сближа с някой от тези мъже, и да предположим, че той ме беше отблъснал, че бе отвърнал поглед с отвращение или погнуса. И тогава какво? Незабавно бих взела отказа присърце с убеждението, че аз съм крива; бих оплюла себе си, че съм такава долна жена, курва, пачавра, натрапница… Нещо повече — незабавно бих се самообвинила за собствената си непривлекателност, а не мъжа за неговата неохота, а после щях да се чувствам смазана дни наред от
