Ужасно е, когато се преструваш,
че посредственото е първокласно.
Когато се преструваш, че не се нуждаеш
от любов, а тя ти трябва;
или че обичаш работата си, макар да знаеш,
че си кадърна за нещо много повече.
Когато разбрах, че няма да успея да заспя, реших да стана. Тъй като патех яко от безсънието, знаех, че понякога най-добрият начин да го победиш е да го надхитриш: да се преструваш, че не ти пука за спането. Тогава, понякога, сънят се „засягаше“ като отритнат любовник и долазваше, за да се опита да ви съблазни отново.
Седнах върху леглото, вдигнах косата си с една шнола, съблякох мръсните си дрехи. Отидох до завеската, дръпнах я с престорена смелост и се огледах. Никой. Яхнах бидето и изпиках реки, учудена колко отдавна не бях изпразвала пикочния си мехур. След това измих възпаления си лепкав чатал и изплакнах бидето. Наплисках лицето си с вода от крана и се изтрих повърхностно с гъбата. Мръсотията се стичаше на резки по ръцете ми, както в детството ми, след като бях играла целия ден навън. Отидох да проверя ключалката на вратата, за да се уверя, че е надеждна.
Някой се изкашля в съседната стая и аз подскочих почти до тавана. Отпусни се — изкомандвах се. Смътно си давах сметка, че щом си в състояние да станеш и да се измиеш — това все пак е някакъв признак на живот. Истинските лунатици просто лежат там, в собствените си лайна и пикня. Голямо утешение, няма що! Наистина се хващах като удавник за сламка. Пак си по-добре от някои други! — си казах и се изсмях.
Гола и някак си окуражена от това, че бях малко по-чиста, застанах в цял ръст пред олющеното огледало. Имах възможно най-странните слънчеви изгаряния от возенето в откритата кола. Коленете и бедрата ми бяха червени и се белеха. Носът и бузите ми бяха червени. Раменете и ръцете ми бяха сбръчкани от слънцето. Но останалото бе почти бяло! Странен юрган от разноцветни кръпки.
Вгледах се в очите си — със светли кръгове наоколо от носенето на слънчеви очила в продължение на седмици. Защо никога не можех да реша какъв цвят са очите ми? Беше ли това показателно? Беше ли някак си в основата на моите проблеми? Сивкавосини с жълти пръски. Не съвсем сини, нито съвсем сиви. Аспидово синьо — обикновено казваше Брайън, — а косата ти е с цвят на пшеница. „Пшеничена коса“ — я наричаше той, докато я милваше. Брайън имаше най-тъмните очи, каквито някога съм виждала — като на светец от византийска мозайка. Когато превъртеше, можеше часове наред да разглежда очите си в огледалото. Светваше и загасяше лампата като дете, опитваше се да улови внезапното разширение на зениците. Тогава говореше и за огледалния свят, за света на антиматерията, в който би могъл да премине. Очите му били ключът към него. Вярваше, че душата му може да бъде изсмукана през зениците му, както белтъкът през пробито яйце.
Спомням си как ме привличаше лудостта на Брайън, как ме омагьосваше неговото въображение. По онова време още не пишех сюрреалистични, а почти конвенционални, описателни стихове с куп пресилени игрословици. Но по-късно, щом задълбах и отпуснах юздите на въображението си, все по-често започнах да чувствам, че виждам света през очите на Брайън и че неговата лудост е изворът на вдъхновението ми. Имах чувството, че съм потънала в лудостта заедно с него, след което бях изплувала. Толкова близки бяхме. И ако се чувствах виновна, то беше за това, че можех да се спускам долу и пак да се изкачвам, докато той оставаше в капана. Сякаш бях Данте, а той Уголино (един от любимите му герои от „Ад“); имах възможността да се завърна от ада и да разкажа историята му, да напиша поезията, вдъхновена от лудостта му, докато той биваше напълно пометен от нея. Ти изсмукваш всички до дъно, самообвиних се; използваш всички. В крайна сметка всеки използва всекиго, отговорих си.
Спомних си колко ужасно се чувствах, след като бях разтрогнала брака си с Брайън, и ето че ми дойде на ум дори следната идиотска мисъл: като че ли бях заслужила да прекарам остатъка от живота си потопена в неговата лудост. Родителите ми, родителите на Брайън и лекарите ме бяха подтикнали да се измъкна от онова блато. Ти си само на двадесет и две години, беше казал психиатърът на Брайън; не трябва да съсипеш живота си. Бях се карала с него. Обвиних го, че ни предава и двамата, че е предал нашата любов. Но факт беше: можех лесно да остана с Брайън, ако не бяха се намесили парите и родителският протест. Чувствах, че му принадлежа. Чувствах, че заслужавах да си пропилея живота по такъв начин. До този момент не бях подозирала, че имам свой собствен живот, и никога не можех да зарязвам хората независимо от това колко лошо са се държали те с мен. Нещо скрито в душата ми винаги бе настоявало да им дам още един шанс. Или може би всичко си е било просто страх. Някакъв вид парализа на волята. Седях и описвах гнева си, вместо да предприема нещо. Това, че зарязах Бенет, беше първата ми истински независима постъпка, ала дори тя се дължеше отчасти на Ейдриън и на дивото сексуално влечение, което бях изпитала към него.
Очевидно беше опасно да проучваш прекалено дълго очите си в огледалото. Отстъпих назад, за да разгледам тялото си. Къде свършваше то и къде започваше въздухът?
Бях прочела в някаква статия, засягаща представата за човешкото тяло, че в моменти на стрес — или на екстаз — загубваме границите на нашите тела. Забравяме просто, че имаме такива. Често изпитвам подобно усещане — признавам си, че то е значимата част от моите страхове. Постоянната болка също може да доведе до трансцендентални усещания. Счупеният ми крак например ме беше накарал да загубя представа за границите на тялото си. И ето ти парадокс: силната телесна болка или силното телесно удоволствие ви карат понякога да чувствате, че се изплъзвате навън от кожата си.
Опитвах се да разгледам физическото си „аз“, да се „инвентаризирам“, така че да мога да си спомня коя точно бях — ако наистина тялото ми можеше да се нарече „аз“. Спомних си една история за Теодор Рьотке; сам в огромната си стара къща, той се събличал и обличал пред огледалото, изучавайки голотата си в паузите между творческите си пориви. Нищо чудно, ако историята е измислена, на мен обаче тя ми звучи правдоподобно. Тялото на човека е интимно свързано с неговото писане, макар точното естество на тази връзка да е неуловимо и понякога трябват години, за да се проумее. Някои високи, слаби поети пишат къси, дебели стихотворения. Разбира се, казаното не е проста илюстрация на закона за инверсията. В известен смисъл всяко стихотворение е опит да се разширят границите на нечие тяло. Тялото става пейзаж, небе и накрая космос. Ето може би защо често ми се случва да пиша гола.
Бях отслабнала от нашето странно пътешествие, ала все още изглеждах по-скоро дебела за модата; не тлъста и все пак с около пет килограма по-пълна, отколкото трябваше, за да се покажа по бикини. Средни гърди, голям задник, хлътнал пъп. Редица мъже твърдяха, че харесват фигурата ми. Знаех (по начина, по който някой знае нещо не съвсем за вярване), че ме смятаха за хубавка и че даже големият ми задник бе считан от мнозина за привлекателен; така или иначе аз ненавиждах всеки свой грам излишна сланина. Бях се боричкала цял живот: качваш тегло, сваляш го, после го качваш пак дори с лихвите. Поредното грамче в повече беше доказателство за моята мекушавост, за моята леност и за моето себеугаждане. То доказваше и колко права съм, че се себененавиждам, колко долна и отвратителна съм. Излишъкът от плът е в пряка връзка със секса — ето какво знаех аз. На четиринадесет години от гладуване се бях докарала до четиридесет и пет килограма; и това беше поради чувство за виновност относно секса. Дори когато бях свалила всичките си килограми, които исках да сваля, че и отгоре, продължавах да не пия и глътчица вода. Исках да се чувствам празна. Спазмите на глада присвиваха стомаха ми, ала аз се мразех заради себеугаждането си. Ясна фантазия за бременност — както би казал моят съпруг, психодокторът — или може би фобия от бременност. Подсъзнанието ми вярваше, че обстоятелството, че бия чекии на Стийв, ме е забременило, и аз все повече и повече отслабвах, за да се убедя, че това не е така. Или пък наистина съм копнеела да забременея, а нищо чудно, ако примитивно съм вярвала, че всички отверстия на тялото са едно, и съм се страхувала, че каквато и храна да поема, то тя ще оплоди тялото ми като сперма и плодът ще започне да расте в мен.
Ти си това, което ядеш. Mann ist was mann isst. Войната между половете е започнала със забиването на зъбите на мъжкаря в женската ябълка. Плутон подмамил Персефона в ада с шест зърна от нар. След като ги
