живот. Да се научиш как да изтърпиш собственото си съществувание. Да се научиш как сам да се дундуркаш, да си бъдеш майка. А не винаги да се обръщаш към някакъв психоаналитик, любовник, съпруг или роднина.
Люлеех се. И повтарях собственото си име, за да си спомня коя бях: „Айсидора, Айсидора, Айсидора, Айсидора… Айсидора Уайт Столерман Уинг… Айсидора Зелда Уайт Столерман Уинг… В. А, М. А; Фи Бета Каппа. Айсидора Уинг, обещаващ млад поет. Айсидора Уинг, още по-обещаващ млад страдалец. Айсидора Уинг, феминистка, почти освободена жена. Айсидора Уинг, клоун, ревла, глупачка. Айсидора Уинг, остроумна, начетена, бивша съпруга на Исус Христос. Айсидора Уинг с нейния страх от летене. Айсидора Уинг, сексбомба с малко наднормено тегло, с напреднал астигматизъм на окото на съзнанието. Айсидора Уинг с нейната бездънна путка и с дупките в главата и в сърцето й. Айсидора Уинг с барабанния глад. Айсидора Уинг, чиято майка искаше тя да лети. Айсидора Уинг, чиято майка й се караше. Айсидора Уинг, професионален пациент, търсач на спасители, чувственост, сигурност. Айсидора Уинг, боркиня с вятърни мелници, професионална оплаквачка, неуспяла авантюристка…“
Трябва да съм заспала. Събудих се и видях, че слънчевата светлина се процежда през искрящо синьото платнище на куклената палатка. Ейдриън все още хъркаше. Ръката му, покрита с руси косми, беше тежко отпусната през гърдите ми и ме натискаше, затрудняваше дишането ми. Птички цвърчаха. Бяхме във Франция. Някъде край пътя. На някое кръстовище в живота ми. Какво правех тук? Защо лежах в палатка във Франция с мъж, когото едва познавах? Защо не бях у дома, в леглото със съпруга си? Помислих за Бенет с внезапен прилив на нежност. Какво ли правеше? Липсвах ли му? Забравил ли ме беше? Намерил ли си бе някоя друга? Някое обикновено момиче, на което нямаше да се налага да се впуска в авантюри, за да се самодокаже. Някое
[# В. А. — бакалавър по хуманитарните науки. — Б. пр.]
[## М. А. — доктор по хуманитарните науки = кандидат на науките. — Б. пр.]
обикновено момиче, дето щеше да е доволно да прави закуски и да отглежда деца. Някое обикновено момиче от паркингите и басейните. Някое обикновено американско момиче като от списание „Севънтийн“.
Внезапно ме обзе страстното желание да бъда това обикновено момиче. Да бъда добрата малка домакиня, тази възвеличена Американска майка, това бижу от „Мадмоазел“, тази матрона от „Маккол’с“, сладураната от „Космо“, момичето с печат „Добра домакиня“, ударен на задника й, с рекламни брътвежи в мозъка й. Ето го решението! Да бъдеш обикновена! Да не си екзотична! Да се задоволяваш с компромиси, с вечери пред телевизора и с „Може ли този брак да бъде спасен?“. Пофантазирах си малко тогава за себе си като за щастлива домакиня. Фантазии, сякаш от олигофренски реклами. Аз, по престилка и с блуза от евтин кариран памучен плат, чакам съпруг и дечица, докато от вездесъщия телевизор се носят хвалебствени песнопения за добродетелите на Американския дом и Американската съпруга робиня с нейния мъничък промит мозък.
Мислех си колко бездомна и без покрив се бях чувствала миналата нощ и отговорът на моите съмнения внезапно ми се стори ясен: да бъдеш обикновена! Бъди осигурена малка женичка в своя сигурен мъничък дом и никога повече няма да се събуждаш съкрушена край пътя някъде из Франция.
После фантазиите гръмнаха. Пукнаха се точно като балон, какъвто бяха. Сетих се за всичките тези сутрини в Ню Йорк, когато се събуждах до мъжа си и се чувствах точно толкова самотна. За всичките тези самотни сутрини, когато се зяпахме над портокаловия сок и чашите с кафе. За всичките тези самотни сутрини, изчислими в кафени лъжички, в сметки за пране на бельото, в използвани ролки тоалетна хартия, мръсни съдове, счупени чинии, анулирани чекове и празни бутилки от уиски. Бракът също може да бъде самота. Бракът може да бъде и печал. Сетих се още и за всичките тези щастливи домакини, дето, докато правят закуски на съпрузи и дечица, мечтаят да избягат с любовници, да спят в палатки във Франция! Главите им са просмукани с фантазии. Те правят закуски, оправят легла, приготвят обеди, а после излизат на пазар, за да закупят последния брой на сп. „Маккол’с“ с поредицата за живота на Жаклин Онасис. Постоянно мечтаят за бягство. Постоянно кипят от негодувание. Животът им е маринован във фантазии.
Нямаше ли изобщо изход? Самотата универсална ли е? Житейска орисия ли е да нямаш мира никога? Не беше ли по-добре да разбереш това, отколкото да продължаваш да търсиш фалшиви решения? Бракът не е цяр за самотата. Децата порастваха и отлитаха. Любовниците не бяха панацеята. Сексът не беше окончателното решение. Ако превърнехте живота си в дълго боледуване, то тогава смъртта се оказваше единственият лек. Изведнъж всичко стана толкова ясно. Лежах тук, в тази палатка, в двоен спален чувал до този хъркащ чужденец и мислех, и мислех, и мислех. А после? Как ще поведа живота си? Накъде ще тръгна оттук?
Следобеда вече бяхме пияни и развеселени. Бяхме се нафиркали с бира. Спряхме да купим праскови от един крайпътен фермер и открихме, че ги продавал само на касетки, така че продължихме с триумф, натоварен с праскови. Огромната щайга изпълваше цялата задна част на колата. Започнах да ги ям лакомо и открих, че почти всичките бяха червиви. Смеех се и гризях около червеите. Мятах червивите половинки настрани в полето. Бях прекалено пияна, за да ми пука за червеи, бременност, брак или бъдеще.
— Чувствам се великолепно! — рекох на Ейдриън.
— Това се искаше, патенце. Сега вече схвана.
Ала вечерта, когато бирите се изпариха, отново ме завладя депресията. Имаше нещо толкова безцелно в нашите дни, нашето каране, нашето пиене. Не знаех дори кой ден на седмицата сме. Не бях виждала вестник от Виена. Едва ли се бях къпала или сменила дрехите си. И това, което най-много ми липсваше, бе писането. Не бях написала стих от седмици и започнах да си внушавам, че никога вече няма да мога да го направя. Помислих си за старата си червена електрическа пишеща машина, останала в Ню Йорк, и ме проряза силен пристъп на копнеж. Ето кого обичах! Бих могла да си представя, че се връщам при Бенет само за да задържа машината. Като хората, които казват в един глас „заради децата“ или защото не могат да решат кой ще остане в апартамента с нормиран наем.
Тази нощ намерихме истински къмпинг, а не място край пътя. (Le Camping, както казват във Франция.) Не беше шикозен, но имаше „дупка за плуване“, снекбар, място, където можех да се окъпя. Умирах за един душ и веднага, щом Ейдриьн загради с колчета нашия парцел земя, аз се запътих към душовете. Докато мръсотията се свличаше от тялото ми, заговорих телепатически на Бенет. „Прости ми“, казах му, където и да се намираше той (и на себе си, където и да се намирах аз).
(Простете, време е за мъничка рекламка, която служи едновременно и за маркер. И така:
Вие четете този файл, защото Ивайло Маринов (Графа) сканира хартиената книга.
А най-вече, защото http://www.bulhosting.com в лицето на Цветелин Йотов ме приюти, когато нямаше къде да захоствам сайта си.
Тук-там има едни „@“, това са места, които трябва да се сверят с хартията, за да се поправят… Ако има някой с мерак, може да го направи и да ми прати обратно този файл.
Простете за прекъсването. Очаквайте нови подобни неприятни, но все пак кратки срещи.
The uploader, Victor „безмонитор.ком“ :-))
Когато се върнах в палатката, Ейдриьн си беше намерил вече приятел. Двама приятели всъщност. Една американска двойка. Тя — недодялано хубава, с червена коса, луничава, цицореста еврейка, с бруклински акцент. Той — брадат, кестеняв, космат, въздебеличък, с бруклински акцент. Беше борсов агент (на свободна практика), който се бе оплескал и с халюциногени. Тя — свободна домакиня, забърквала се в прелюбодеяния. Имаха каменна къща в Бруклин, каравана „Фолксваген“, три хлапета, изпратени на лагер, и четиринадесетгодишен „брак“. Ейдриън омайваше жената (Джуди) с английския си акцент и с лейнгианските си теории (те вече се бяха поизтъркали пред мен). Джуди обаче изглеждаше почти готова да си легне в палатката с него.
— Здравейте! — рекох бодро на моите сънародници и едноверци.
— Здравейте! — отговориха те в един глас.
— Е, и? — каза Ейдриън. — Първо чукането или поркането?
Джуди се изкикоти.
— Не се съобразявайте с моята особа — уточних. — Ние не вярваме нито в притежанието, нито в собствеността! — Въобразявах си, че прилично имитирам Ейдриън.
— Има пържоли — тъкмо щяхме да ги слагаме на скарата. Заповядайте при нас! — предложи нервно
