съпругът (Марти). Когато не знаеш какво да правиш — яж! Познавах този тип хора.
— Супер! — ухили се Ейдриън. Мъжът, който дойде на вечеря.
Виждах, че наистина си падаше по перспективата да наебе Джуди, докато съпругът й гледа. Това му беше номерът. Откакто Бенет не беше вече на сцената, бе загубил някак си интерес към мен.
Седнахме да ядем и да нищим историята на техния живот. Решили били да бъдат разумни, уточни Марти, вместо да се разведат като три четвърти от приятелите си. Решили да си дадат пълна свобода. Правили много „групови неща“, както се изрази, в Ибица, където прекарали месец юли. Бедното копеле — не изглеждаше много щастливо. Повтаряше някакъв люшкащ се, неуравновесен сексуален катехизис като пубер на своя бар мицвах. Ейдриън се хилеше. Новопокръстени съмишленици! Работата беше ясна.
— А вие? — попита Джуди.
— Ние не сме женени — отвърнах. — Не вярваме в това. Той е Жан-Пол Сартър, а аз — Симон дьо Бовоар.
Джуди и Марти се спогледаха. Чували бяха тези имена някъде, но не биха могли да си спомнят къде.
— Знаменити сме — продължих превзето аз. — Всъщност той е Р. Д. Лейнг, а аз съм Мери Барнс.
Ейдриън се засмя, но беше ясно, че съм сащисала Джуди и Марти. Чиста самозащита. Чувствах, че представлението наближава края си и трябваше да демонстрирам интелектуалната си мощ. Само тя ми беше останала.
— Правилно — рече Ейдриън. — Защо просто не се трампим като начало?
Марти изглеждаше оклюмал. Не беше голям комплимент за мен, но истината беше, че и аз много-много не си падах по него.
— Моля! — кимнах на Ейдриън. Исках да го видя „попаднал в собствената си клопка“, каквото, по дяволите, и да значеше това. (Никога не съм била много сигурна.)
— Мисля, че ще поседя малко навън. Ако искате, даже ще гледам. — Бях решила да се надцаквам с Ейдриън. Хладнокръвна. Непукистка. И всичките там други лайна.,
Тогава Марти подскочи, за да защити своята мъжественост.
— Мисля, че или трябва да се трампим, или нищо! — запелтечи той.
— Съжалявам — прекъснах го, — не искам да съм лош играч, но просто не съм в настроение — и само дето не подхвърлих: „Плюс това може да имам трипер…“, реших обаче да не развалям работата на Ейдриън. Бях твърда. Можех да го понеса.
— Не мислите ли, че все пак ще постигнем групово решение? — вметна Джуди.
Господи! Пред мене стоеше волният скаут!
— За себе си аз вече съм решила — отвърнах. Бях страхотно горда с ината си. Знаех какво искам и нямаше да отстъпя. Бях казала „не“ и ми харесваше така. Дори Ейдриън се чувстваше горд с мен. Можех да го твърдя заради начина, по който се хилеше. Изграждане на характера — ето какво правеше той. Винаги проявяваше интерес към това да ме спасява от мен самата.
— Е, и — продължих, — ще ги гледаме ли, или просто ще седнем до дупката и ще си говорим? Падам си и по двете.
— Дупката — рече отчаяно Марти.
— Надявам се, че това не е само игра на думи — насърчих го.
Помахах ведро на Ейдриън и Джуди, докато се качваха в караваната и дърпаха пердетата. После улових Марти за ръка и го поведох към старата дупка за плуване; седнахме на цимента.
— Искаш ли да ми разкажеш живота си, или просто да опишеш любовните афери на Джуди?
Той изглеждаше така, сякаш му бяха потънали гемиите.
— Винаги ли приемаш по този начин нещата? — попита ме и посочи с глава караваната.
— Обикновено съм ужасен генератор на ядове, но този ми приятел ми закали характера.
— Какво имаш предвид?
— Опитва се да ме научи да престана да се измъчвам и може би ще успее, само че не по причините, за които той си мисли.
— Не разбирам — призна Марти.
— Съжалявам. Предполагам, че просто съм направила скок напред. Но това е дълга, тъжна история, а и не е най-оригиналната тема за разговор на този свят.
Марти гледаше все така замислен по посока на караваната. Взех ръката му.
— Ще ти кажа под секрет — има шанс нищо да не става там сега. Той не е жребец, за какъвто се мисли — окуражих го.
— Импотентен?
— Често му се случва.
— Това не ме кара да се чувствам много по-добре; все пак ценя твоята тактичност.
Погледнах го. Не изглеждаше зле. Колко пъти бях копняла само за непознати мъже, за непознати места, за непознати огромни курове. А всичко, което чувствах сега, беше безразличие. Знаех, че и да начукам Марти, нямаше да ме доведе по-близо до истината, която търсех — каквато и да беше тя. Исках някой във висша степен красив любовен акт, по време на който всеки става за другия молитвено колело, шейна, ракета-носител. Марти не беше отговорът. А имаше ли изобщо такъв?
— Как се озовахте тук? — попита той. — Не сте ли американка?
— Тези две неща не се взаимно изключват… Всъщност зарязах съвършено прекрасния си съпруг заради въпросната история.
Сега вече Марти се ококори. Вълна на плах потрес премина по лицето му. Затова ли го бях направила в крайна сметка — просто за да мога безочливо да заявя „Зарязах съпруга си“ и да шокирам с признанието си някой непознат. Не беше ли поведението ми чиста проба ексхибиционизъм? И при това нездрава форма на ексхибиционизъм.
— Откъде си?
— Ню Йорк.
— С какво се занимаваш?
Чудатата интимност, породена от висенето край караваната, в която партньорите ни се чукаха, подтикваше към някакъв вид изповед, така че се отзовах:
— Нюйоркчанка съм, еврейка, от семейство на неврастеници от най-средната-класа, втори брак с психодоктор, без деца, на двадесет и девет години, току-що публикувала сборник с предполагаеми еротични стихове, дето карат разни чудаци да ми се обаждат по телефона посред нощ с предложения и предположения и да причиняват ужасна бъркотия около мен — имам предвид литературни четения по колежите, интервюта, писма от психопати и т.н., — че направо откачам. Започвам да чета собствените си стихове и да се опитвам да се идентифицирам с образи от тях. Опитвам се да изживея наяве фантазиите си. Дори си мисля вече, че съм литературен герой, измислен от самата мен.
[# Въртяща се цилиндрична кутия, на която са написани молитвите на тибетските будисти. — Б. пр.]
— Невероятно! — изрече Марти впечатлен.
— Проблемът е, че фантазиите са си фантазии и че не можеш да живееш в екстаз всеки Божи ден. Дори ако треснеш вратата и изчезнеш, дори ако решиш да чукаш когото срещнеш — не се приближаваш обезателно до свободата.
Не звучах ли като Бенет? Каква ирония!
— Иска ми се да го кажеш на Джуди — въздъхна Марти.
— Никой не може да каже никому нищо! — заключих аз.
По-късно, когато двамата с Ейдриьн се прибрахме в палатката, го попитах за Джуди.
— Тъпа путка — отвърна той. — Просто си лежи там и дори не подозира за съществуванието ти.
— Хареса ли те?
— Откъде да знам?
— Твърдиш, че ти е безразлично?
— Виж сега — наебах я, все едно че съм си изпил кафето след вечеря. И то немного добро кафе на всичкото отгоре.
— Защо тогава изобщо си направи труда?
