можах да намеря подходяща кутия, за да изпратя диафрагмата си, така че някак прибързано изоставих намерението си. (Какво ли в крайна сметка щеше да помогне, ако изпратех диафрагмата си в кутия от панетоне на Чарли и на Сали?) Но Пиа беше непоколебима. Суетеше се наоколо, търсеше опаковъчна хартия и бандерол. Пишеше адреси на получателя и подателя. Напомняше ми за мен самата, когато на тринадесет години скрито поръчвах да ми изпратят книжките на издателство „Котекс“ „в плътна опаковъчна хартия“.
Занесохме се в Америкън Експрес (бяхме спали с половината им флорентински пощенски чиновници с похотливи усмивки). Казаха ни да попълним митническа декларация. Но какво да впишем в декларацията? „Една диафрагма, употребявана“? „Една диафрагма, много употребявана“? „Употребявана дреха“ може би? Може ли диафрагмата да се счита за дреха? Двете с Пиа го обсъдихме.
— Но нали наистина се носи — рече тя.
Аз поддържах, че трябва да я изпрати в Бостън като антика; така щеше да спести всякакво вносно мито. Ами ако нейното гадже блудник трябваше да заплати мито за старата й диафрагма? Нямаше ли по този начин освен обидата да понесе и щета?
— Да му го начукам! — ядоса се Пиа. — Нека плати вносно мито и да се притесни колкото се може повече — после написа върху пакета: „Една флорентинска кожена чанта — на стойност 100 щатски долара.“
Скоро след това двете с Пиа се разделихме. Аз продължих към Ренди в Бейрут, а тя замина за Испания, където, понеже нямаше диафрагма, трябваше да се задоволи със заместители за през остатъка от лятото. Така или иначе — да прави минети или на нея да й правят. По отношение на тази дейност тя не изпитваше чувство на вина. Изглежда някак смехотворно, но я разбирам напълно. В края на краищата ние бяхме добри момичета от петдесетте години.
14.
АРАБИ И ДРУГИ ЖИВОТНИ
Аз съм шейхът на Арабия, любовта ти ми принадлежи. През нощта, когато си заспала, в твоята палатка аз ще препълзя…
От Флоренция взех rapido-то за Рим и след това — самолета на „Алиталия“ за Бейрут.
Бях доста паникьосана — доколкото си спомням — по отношение на всичко: за полета, разбира се, и дали щяха да са пристигнали вече писма от Чарли в дома на Ренди в Бейрут, или дали арабите ще открият, че съм еврейка (макар че думата „унитарианка“ беше внимателно написана с печатни букви във визата ми). Разбира се, дори и да знаеха какво значи това, не бях сигурна, че нямаше да имат много повече възражения, отколкото към еврейството; нали половината население на Ливан се състоеше от католици. В допълнение — бях ужасена, че ще ме уличат в измама, и въпреки пълното ми непознаване на юдаизма се презирах, че лъжех относно религията си. Бях сигурна, че ще си платя жестоко за протекцията, която Йехова обикновено ми е оказвал (неголяма — трябва да призная) заради обстоятелството, че макар и за кратко, се отричах от него.
Сигурна бях също така и че съм хванала трипер от онази глутница необрязани флорентинци. О, имах фобии по отношение на всичко, за което на практика можете да се сетите: самолетни катастрофи, трипер, глътване на стъкло, ботулизъм, араби, рак на гърдата, левкемия, нацисти, меланоза… Колкото до моята фобия за трипер — без значение беше, че се чувствах добре, или дори че в действителност нямах течения и ранички на путката си. Гледах и гледах, и пак гледах, и все едно какво намирах
— бях сигурна, че имам някаква скрита, асимптоматична форма на трипер. Дълбоко в себе си знаех, че вероятно тръбите ми са сраснали с мъртва тъкан, а яйчниците ми са изсъхнали като стари семенни шушулки. Представях си ги зрително в най-големи подробности. Всичките ми неродени бебета — съсухрени! Спаружени в зародиш! Най-лошото нещо на женствеността е скритостта на собственото ти тяло. Прекарваш цялото си юношество наведена назад към огледалото в банята, като се опитваш да видиш собствената си путка. И какво виждаш? Къдравия ореол на космите на пубиса, пурпурните срамни устни, розовото копче на клитора — но никога достатъчно! Най-важната част е невидима. Неизследван каньон, подземна пещера, от която надничат всякакви скрити опасности.
Както се оказа, полетът до Бейрут беше предназначен да разбуни всичките ми разнородни паранои. Прелетяхме в епична буря над Средиземно море, дъждът шибаше прозорците, храната се „шляеше“ напред-назад из самолета, а пилотът идваше всеки пет минути да ни успокоява, като аз не му вярвах нито за миг. (Не можеше да се вярва на нищо италианско — дори и на „Lasciate Ogni Speranza“ ). Бях напълно подготвена да умра заради обстоятелството, че бях написала „унитарианка“ на визата си. Фактически точно това беше прегрешението, за което Йехова можеше да те прибере при себе си — както и за шибаното езичество.
Всеки път, когато попадахме във въздушна яма и самолетът пропадаше по на 150 метра (качвайки стомаха ми в устата), аз се заклевах да зарежа завинаги секса, шунката и въздушните пътешествия само ако някога достигнех цяла-целеничка terra firma .
Останалите хора в салона също не отговаряха на представата ми за весела компания, с която можеш да умреш. Когато нещата наистина взеха лош обрат и бурята ни люшкаше насам-натам като листни въшки, прилепнали към книжен самолет, някакъв пиян идиот започна да вика „Оооп-си-Дейзи!“ всеки път, щом пропадахме, а няколко други глупаци се смееха истерично. Мисълта да умра с тези тъпанари и да пристигна на оня свят с виза, на която пише „унитарианка“, ме караше горещо да се моля през целия полет. Никой не е атеист по време на полет в буря.
Учудващо, но факт — бурята утихна (или ние я оставихме зад себе си), след като прелетяхме над Кипър. Един мазен египтянин (има ли други?) седеше до мен и веднага, щом разбра, че ще преживее и този път, започна
[# Надежда всяка оставете — стих от дантевия „Ад“. — Б. пр.]
[## Твърда земя (ит.) — Б. пр.]
да ме сваля. Разправи ми, че издавал списание в Кайро и че отивал по работа в Бейрут. Подчерта също така, че въобще не го е било страх, защото винаги носел това синьо манисто, та да го пази от уроки. Със или без синьо манисто — господинът ми се бе сторил бая изплашен. Продължаваше да ме убеждава, че и двамата имаме „носове на късметлии“, поради което самолетът не би могъл да се разбие, докато ние сме на борда. Пипна дори върха на носа ми, после пипна своя и каза: „Виж — късметлии.“
„Господи — нанизах се на носов чешит“, помислих си аз. И не бях особено поласкана от мисълта, че носовете ни си приличат. Съседът ми имаше огромен атрибут, като този на Насър (на мен всички египтяни ми приличат на Насър), докато моят нос, въпреки че не беше точно чип, изглеждаше поне малък и прав. Може и да не бе мечтата на хирурга, но пък и нямаше нищо общо с Насъровия. Единственият му кусур беше месестият връх, който издаваше генетичния принос на някой полски главорез със свинска зурла, изнасилил една от прапра-бабите ми по време на отдавна забравен погром в гетото.
Темите за разговор на моя египтянин обаче се простираха и отвъд носовете. Съседът ми сведе поглед към екземпляра от списание „Тайм“, останал отворен (и непрочетен) в полата ми по време на бурята, посочи снимката на (тогавашния) посланик в ООН Голдберг и исторически отбеляза: „Той е евреин.“ Не рече нищо повече, ала тонът и погледът му заключаваха, че това беше всичко, което негова милост имаше да каже.
Изгледах го страшно (над полския си нос) и за една бройка не рекох: „Аз също“; нямаше смисъл. Точно
